Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (55)

2. Библиофил

Дини, индустриалецът на планетата Ар-На-Тин, беше млад. На около двайсет и пет години според земните мерки. Невисок, широкоплещест, с шарещи очи, той приличаше повече на барман от нощно кафене, отколкото на преуспяващ производител. Докато наливаше на мен и Ланс розово вино от огромна бутилка, той ни разказваше бързо за своя бизнес:

— Планетата ни е изостанала, императоре… Но пък така е за добро, налага се да се расте по-бързо. Който не е успял, закъснял е, на когото му работи главата — кара отпуската си на Схедмон… Опитайте виното. Граанско, на цяла Арнати има само две бутилки — едната е в мазето ми, другата — на масата… Нашите производители, те нищо не разбират, вложиха всичко в износа на храни, насочиха се към животновъдството и цените веднага паднаха. Сега се мачкат един друг, конкурират се. А земен шоколад, или лейанските сладки, или граанско вино всички искат да опитат. И кой търгува с тях? Аз. И добитъкът ми е само триста глави, колкото да се поддържа положение в обществото, нашите глупаци и досега определят богатството по броя глави рогат добитък, а трябва своите да броят… А когато Земята ни продаде синтезатори за храна, какво ще правят? Какво? Знам, разбира се. Правилно постъпват Сеячите, такава стока трябва да се крие… За благополучието на прародината ни Земя, императоре!

Докато осмислях факта, че синтезаторите за храна са публична тайна, Дини продължаваше да налива вино. Пихме за Сеячите, за Десантния корпус, за Вечния пастир на Ар-На-Тин, за процъфтяването на императорския дом на Тар, за здравето на присъстващите, за прекрасните дами — на нас ни беше все едно за какво пием, а на тях им бе приятно.

Главата ми се завъртя, макар граанските вина да не са твърде силни. Дини ни разказа в какво влага капитала си и колко е трудно да се търгува на планета, където хартиените пари са влезли в употреба преди трийсет години. Предложих тост за победата над фангите, развитието на икономиката и гибелта на Отчуждените. Възражения нямаше.

Ланс предложи тост за великата земна литература. Дини го подкрепи, след което с тъга си призна, че чете само на стандартен език и родствения му китайски, а руски и английски още учи. После донесе порцеланова гарафа с ликьор от плодовете на чамо. Опитахме го и аз направих каламбур (който разбра само Ланс) — думата „чамо“ ненапразно бе фонетична анаграма на една руска дума^[1]. Дини се съгласи, че ликьорът е слабоват, след което на ниската масичка за списания се появи осемдесетградусов „Див дракон“. Отхвърлихме препоръката на етикета — да се пие в горящ вид — и аз предложих да пием за кленийците, техните обреди и стоградусов спирт. Погледът ми леко се разфокусира. Дини издири в дебрите на своя дом-склад мезе: дребно нарязани краставички и посолен с чер пипер ориз. Запознанството ни неумолимо се приближаваше до момента, в който вече можеше да се говори по работа.

Отвън започна да ръми. Пихме за празника на Слънцето и аз накарах Дини да обещае, че ще научи руски преди английския. След това разказах за НАТО и Варшавския договор, което предизвика взрив от смях у Дини и Ланс. От противопоставянето на двете древни групировки разговорът леко и естествено премина към Земята и Фанг.

Пет минути по-късно Дини се закле, че в девет часа на следващия ден ще бъдем приети в президентството. След десет минути — че великият пастир не може да направи нищо реално. След петнайсет — че всички търговци и индустриалци на Ар-На-Тин, включително говедовъдите и месарите, не могат да помогнат при подготовката на планетата за война.

След половин час се убедих, че Дини няма да рискува да ни обясни кой притежава реалната власт на Ар-На-Тин.

Облегнат на меките възглавнички на дивана, унило изучавах полицата с книги за различни аристократи, която заемаше почетното място над масичката за списания. Заглавията плуваха пред очите ми. „Графиня дьо…“, „Един крал…“, „Граф Мон…“.

Очевидно щеше да се наложи да се действа през главата на властта. Да се раздаде оръжие на народа. Да се подкупи полицията. Да се проведат разговори с офицерите — армията трябваше да бъде готова за война.

Интересно какво ли щеше да ме посъветва сега „Книгата на планините“ — тоест моето подсъзнание?

Дини притежаваше „Книгата на планините“. На китайски, руски и английски — ако книгите се различаваха по нещо друго, освен по надписите върху подвързията. Взех от ръцете на Дини познатото томче и го разтворих наслуки. Очите ме заболяха за миг, появи се усещането, че гледам страница, на която са напечатани само няколко изречения, а цялото останало пространство е заето от приказни руни. После текстът придоби нормален вид.

Човек, който хвърля ръкавица на съдбата, е любимо зрелище за боговете. Хайде, хайде. Банална истина, затова пък на място… Но настъпва денят, в който боговете се изморяват да гледат. Даже на всесилните им се иска да си премерят силите. И е страшно, когато няма ключалка, на която да не пасва ключът, когато са изчезнали въпросите, на които няма отговори. Силата съществува единствено в противоборството, абсолютната мощ е неотличима от безсилието.

По гърба ми полазиха тръпки. „Книгата на планините“ вече не ме гощаваше с цитати от любими книги и мухлясали мъдрости.

Тя — тоест аз — се опитваше да ми каже нещо, нещо неразбираемо, което обаче вече пропълзяваше през границата на подсъзнанието.

В този свят са щастливи само лудите — казал писателят чрез устата на слезлия на Земята бог. Интересно защо е слязъл на Земята?

— Не помня — казах на глас. Ланс ме погледна изненадано.

Забравяме за нашите изпълнени желания, но за да желаем — трябва да станем слаби, за да чувстваме — трябва да затворим очи и уши. Само в приказките наказанието за изпълнилите се желания е загуба на спомените. В живота желанията служат като награда за загубата на паметта. Кажи, след като прочетеш книгата, която ти е станала приятел, не си ли мечтал да я забравиш и да я прочетеш отново? Не ти ли се е случвало да водиш приятели на кино, за да гледате филм, който вече си гледал, и да се наслаждаваш на възторга им? Ценил си онова, което се получава лесно — или онова, което се постига трудно?

Жаждата е по-силна в пустинята.

Силата е изпълнена със слабост. И нейното име е равнодушие.

Борбата е интересна само на слабия.

Оставих книгата настрани. Не можеш да разбереш. Не можеш да вникнеш в онова, което не искаш да разбереш. А „Дивият дракон“ изобщо не помага на мисловните процеси. Но не е изключено само разслабените от алкохола мозъци да се престрашат да осъзнаят истината.

И някак знаех: животът ми зависи от това мога ли да повярвам в онова, за което вече се досещам… И може би не само моят.

Завесата на отвора към стаята зашумоля предупредително и пропусна вътре млад здравеняк в тъмносив костюм. Той плъзна бързо по нас мътния си поглед, спря го върху Дини и вяло му протегна ръка:

— Здрасти…

Съдейки по всичко, младежът беше сръбнал.

Дини се оживи:

— Здрасти, Риш. Откъде идваш?

— От Куция… Малко носталгирахме… — Младежът се стовари на най-близкия стол. Ланс се усмихна иронично.

Нещо не беше както трябва.

— Скучаете ли? — попита дружелюбно Риш. — Може да хвърлим едни карти?

Дини излезе безмълвно и се върна с колода карти. Боите ми бяха непознати, от картинките само седем или осем: редник, сержант, пилот, лорд, принц, император, Сеяч… Повъртях в ръцете си лакираните картончета, след което ги оставих на масата.

Опиянението минаваше пред очите ми. Вече виждах неувереността в движенията на Ланс и това, че Дини мълчи и не ни налива „Дракон“.

— Ще играете ли? — повтори Риш. — Азю играете ли?

Ланс поклати глава.

— Много е лесна. — Риш започна да раздава по три карти. — Най-модната игра…

Говореше на стандартен не защото разпозна в нас другопланетяни. Просто така бе модерно — както френският за съвременниците на Пушкин.

— Значи така… Взимаме карта…

— При нас тази игра се казва ази — казах. — Ланс, помниш ли, учих ви двамата с Редрак?

Ланс кимна, без все още да се усеща какво става. Взех от масичката видеофона и попитах рязко:

— Как да се свържа с Куция? Бързо!

— Шестстотин и три… — започна Риш. И млъкна, като оглеждаше изучаващо двама ни с Ланс. После каза с упрек:

— Куцият сам решава с кого да говори…

— Колко страшно. Предпазливият ни приятел станал крупен мафиот! — установих аз и попитах насмешливо: — Носталгирането е пиене на коктейл „Носталгия“. Нали така, Риш?

Онзи кимна. Дини се повъртя и полугласно рече:

— Риш, това е императорът на Тар…

Риш се разсмя, отмятайки глава назад. Под разтворените поли на сакото му проблесна дръжката на бластер.

— А аз… аз съм великият и вечен… пастир… Ама, Дини…

— Номерът на видеофона — напомни Ланс.

— Шестстотин и тринайсет-седем-девет — внезапно изтърси Дини.

Погледнах го с любопитство. Той наистина беше добър търговец, а сега направи рисковано вложение на капитал.

— Откъде знаеш? — попита заплашително Риш. Изглежда, бе готов да измъкне оръжието си. Но аз вече набирах номера. На екрана се появи симпатично личице.

— Дай ми Куция, малката — безцеремонно настоях аз.

Последва минута мълчание.

— Добра памет ли имаш? — Нямах намерение да сменям тона. Момичето кимна. — Кажи на Куция: „Редрак, разкри картите си“.

Последната фраза произнесох на руски. Момичето изчезна от екрана.

— Ако това е някаква пиянска шега… — започна Риш. Но на екрана на видеофона вече се беше появило съненото лице на шефа му.

— Здрасти, Редрак — казах с облекчение. До този миг изобщо не бях сигурен дали догадката ми е правилна. — Далеч си стигнал, пилоте.

 

 

— Винаги ме е теглело към изостаналите светове — каза Редрак. — Нали помниш, Сергей…

Помнех. Но не можах да се сдържа и отбелязах:

— На тях обикновено се забъркваше в неприятности.

Редрак кимна. Стояхме на плоския покрив на къщата му — огромна, ниска, на чийто първи етаж се намираха казино, ресторант и като че ли приличен бардак. На втория се разполагаха апартаментите на Редрак-Куция — главатар на престъпния свят на Ар-На-Тин.

— Да, забърквах се… Но изкарвах и добри пари. Помниш ли, че ми разказваше за земните гангстери, мафията, игралния бизнес? Подиграваше се, че ако някога начисто…

Усмихнах се. Да, подигравах се, като представях земните престъпници от типа на Ал Капоне почти като магьосници и вълшебници.

— В началото не приемах на сериозно земния опит. Но когато разбрах — в гласа на Редрак се появи почтителна нотка, — че Земята е планетата на Сеячите, осъзнах: така трябва да се действа. Намерих този свят… честно казано, специално търсех нещо по-близо до Тар. Помогнах им да се измъкнат от икономическата депресия, станах уважаван човек. И започнах да създавам своето Монте Карло. Местните закони поощряват хазартните игри, не облагат с данъци печалбите.

— Сараят ти не прилича твърде на Монте Карло — казах честно аз.

— Разбира се. Той е за лично ползване, за местни играчи, за обучаване на специалисти. Но трийсет процента от игралните заведения на Схедмон, четирийсет и два на Шуура… и още тук-там по малко ми принадлежат. А тук играят на едро, Сергей. На минус седми етаж е разположен генератор за тунелно хиперполе. Играчите идват тук направо, без каквито и да е кораби.

— Охо…

Редрак се усмихна доволно и повтори:

— Играят на едро. В този „сарай“ три пъти са губили цели планети… при това нелоши.

— И колко планети ти принадлежат?

— Онези, които съм спечелил, или онези, които съм купил?

Разсмях се:

— Редрак, все повече ме изумяваш. И най-странното е, че не мога да ти се сърдя… Колко планети имаш?

— Осем — отвърна сериозно бившият пилот на „Тера“.

— Включително Ар-На-Тин?

— Че това планета ли е… За твое здраве, императоре.

Отпихме по глътка глинтвайн от огромните метални бокали.

Да стоя под сивото небе и пронизващия вятър и да пия греяно вино с подправки, бе полузабравено удоволствие от младостта ми.

— И с наркотици ли търгуваш? — попитах.

— Само за клиентите на казиното… И не такива като синия прах или шлака.

Помислих секунда и вдигнах чашата.

— За твое здраве, Редрак.

Закапа дъжд. Над нас с едва доловимо шумолене се разгъна платнището на силовия чадър.

— Имаш ли пари, можеш да живееш комфортно и в най-изостаналия свят. Но не и обратното — дълбокомислено отбеляза Редрак.

— В този свят скоро ще стане много напечено — сухо отвърнах аз.

Редрак ме погледна косо:

— Сигурен ли си, Сергей? Тази планета не може да представлява интерес за фангите.

— Стратегическото положение… — започнах аз.

Редрак с усилие сподави смеха си.

— Капитане, това не ти е бой с мечове. Какво стратегическо положение в петизмерното пространство? Ако на Ар-На-Тин имаше военна база, с флот, устройства за хиперпрехващане… А така…

Премълчах — съдържателят на казиното за високопоставени особи разбираше от военно дело не по-зле от мен. Казино за високопоставени… Пулсът ми внезапно се ускори.

— Редрак — казах, незнайно защо, шепнешком. — Кой се развлича в дупката ти… сега?

— Не мога да назовавам имена — обидено отвърна Редрак.

— Длъжностите ми кажи, пилот! И помисли половин минута!

— Вицепрезидентът на Схед… една планета. Началник-щабът на… планетарна федерация. Шеф координаторът на галактическия съюз на индустриалците. — Редрак започна да говори по-бавно. Изглежда, ме разбра. — Полковник Ма… един от бригадата към проекта „Сеячи“.

— И той ли? — разстроено попитах аз.

— Земляните също са хора… и обичат хазарта… — промърмори Редрак.

— Сега разбра ли?

— Но… местоположението на казиното на Ар-На-Тин е тайна! Никой от посетителите не е излизал от сградата.

— Изключваш ли предателството?

Редрак мълчеше.

— Или абсолютното знание?

— Това какво е?

— Отчуждените, Редрак. Приказка от детството ти. Същата като приказката за Сеячите.

— Това е невъзможно, капитане — прошепна Редрак. — Дори фангите да са разбрали… За блокада на хипертунела са нужни двайсет кораба-прехващачи. Слабо ориентираният вектор…

— Редрак, от теория на хиперпространството разбирам толкова, колкото и от балет! Но те уверявам — фангите разполагат с двайсет хиперпрехващача! Ако пленят или унищожат върхушката на най-развитите планети в галактиката, ние сме обречени! Тази война ще се реши за часове. Няма да има време за подготвяне на смяна.

Редрак ме гледаше мълчаливо. Не се беше изменил твърде — само лицето му бе станало по-сухо, по-тъжно.

— И какво предлагаш?

— Разпрати клиентите си по домовете им. Предупреди ги за заплахата от скорошно нападение на фангите. Нека изпратят няколко кораба… всеки по няколко кораба за охрана на Ар-На-Тин.

С рязко движение на ръката Редрак запрати чашата с вино през замъгления щит от силово поле. С недоволен вой енергийният чадър пропусна през себе си парчето метал и половината литър течност.

— Не, Сергей.

— Какво?

Изгубих самообладание. Може би защото обвързаният от хипнокода Редрак никога не ми беше възразявал. Дори след като свалих заповедта… Редрак се подчиняваше, притиснат от невъзможния факт: аз съм Сеяч, владетел на Храмовете и оживял бог.

— Сергей, не мога да изгоня посетителите. Това е… вредно за бизнеса. Нанася вреда на репутацията ми. Освен това — да разкрия къде се намира „Златното казино“. Психологически фактор, сам разбираш…

Да, разбирах. И бях принуден да настоявам на своето — защото знаех.

— Редрак, ти си си изгубил ума. Фангите се готвят да нападнат планетата ти. Не ми пука, че мафията управлява цял един свят. Но ако не иска да го защити…

— Сергей, не мога да разруша бизнеса си. Животът е игра. И аз държа всички козове.

Поклатих глава.

— Не, Редрак. Козовете са у мен. Ако не можеш да плюеш на бизнеса си… Какво пък, корабите на Тар ще ти помогнат да разбереш ситуацията.

По лицето на Редрак се промъкна тъга.

— Сергей… Капитане, Сеячо, лорде, приятелю мой!

Усетих как ме побиват тръпки.

— Сергей… Нима не разбираш? Тук нямаш власт над корабите на Тар! И над съюзните планети също! Твоята власт е традиция! Редове от древни книги, детски приказки, шествия на фанатици! Световете се управляват от парите, защото те са сила! На Тери й позволиха да се върне на престола, защото това е допълнителна примамка за туристите: единственото кралско семейство в галактиката… Но ако заповядаш на корабите си да атакуват Ар-На-Тин — и мен — началник-щабовете ще си спомнят кой владее Тар.

Мълчах. Аз се бях оказал робът, а Редрак — господарят.

— Сергей, не исках да ти го казвам… В числото на моите планети влиза и Тар. Докато принцеса… императрица Тери изпраща кораби да търсят съпруга й, я търпят. Когато нареди да бъде щурмувана Ар-На-Тин, истината ще се разкрие.

Мълчах.

— Сергей… Този свят е мой. Ще наредя да мобилизират всички сили, да приведат войската в готовност. Ще ти се подчинява цялата армия на Ар-На-Тин. Но разбери — не управляваш ти. Командва силата. Нея меч не може да я разсече, дори да е атомарен. Защитавай Ар-На-Тин, Земята и Тар. Сражавай се — ти умееш и обичаш да го правиш. Само помни — управлява силата, а не императорът на Тар!

Обърнах се и се отдалечих от стопанина на Ар-На-Тин, бившия пират и пилот Редрак.

— Сергей, не си прав! Ще ти помогна, но разбери…

Изплюх се и направих крачка в ямата на гравитационния лифт.