Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (52)

7. Подаръкът на врага

Кълбото-клетка се превърна в леки метални тръбички, които се посипаха върху мен като начупени клончета. Седалката — в мека възглавница с неопределен цвят. Измъкнах се изпод отломките на хиперкатапулта — при най-лекия допир металът на тръбичките се разпадаше на ситен бодлив прах — и се огледах.

Бледо, синкаво или зеленикаво небе. Малка, ослепително бяла звезда — местното слънце. Камениста равнина, която на хоризонта преминаваше в планинска верига. Никакви следи от хора.

Въздухът бе до известна степен прохладен, дишаше се леко. Слабите, далечни аромати оставяха съмнение за съществуването на растителност. След Сомат лесно усещах този неуловим, типичен аромат на живот.

След като порових без резултат из отломките — оказа се, че няма никакъв авариен комплект — аз попитах:

— Има ли все още нещо, което да функционира? Отговаряй!

Нямаше кой да ми отговори, по-точно — какво. Ритнах безполезните останки от катапулта. Не бяха кой знае какво Сеячите. Дори военен кораб не можеха да оборудват както трябва… Къде се намирах, по дяволите?

Планетата се оказа напълно годна за живот. От това следваше, че трябва да е населена. Но лошият ми късмет ме подведе — бях кацнал в пустинята. И на Тар се получи така, когато отивах да помагам на принцесата.

Проверих лазерния си пистолет, атомарника, силовите и медицинските контури на комбинезона. Всичко бе наред. Какво пък, това беше най-важното.

Най-важното…

Нещо не беше както трябва. Почувствах фалш… не в окръжаващата ме среда, а по-скоро в мен самия. Нещо не беше съвсем наред с мен…

Казвам се Сергей. Аз съм император на планетата Тар. Сега е двайсет и втори век. Корабът ми бе атакуван от фангите, наложи се да бягам. Моите поданици — Ернадо и Ланс — останаха на кораба. Трябва да се добера до планетата Ар-На-Тин и да вляза в бой с фангите. Аз съм жив, невредим, готов да се боря с враговете. Доволен съм от съдбата.

Но нещо не беше както трябва.

Клекнах и зарових лице в дланите си. Пръстите ми бяха студени, вдървени. Като на мъртвец. Глупости. Жив и невредим… Всичко бе наред.

Повтарях си тези думи като заклинание. Но магията на думите не действа върху говорещия.

— Всичко е наред — шепнех си аз в опит да се самоубедя. Но може да се вярва само на онзи, който не е предал никого.

А аз предадох.

Себе си? Глупости, игра на думи… Тери? Не, аз я обичам. Своите поданици, Ернадо и Ланс? Но нали избягах от кораба, за да отклоня от тях опасността. Аз не съм предател. Няма от какво да се притеснявам.

Но аз не се и притеснявах.

— Чувате ли?! — извиках. — С мен всичко е наред!

А на кого виках? На камъните, отломките от катапулта, небето?

Въздухът потрепери, в очите ме удари люляково сияние. Небето се разцепи — пред аквамарина бликна тъма. После изчезна, а на стотина метра над главата ми остана да виси приплеснатият силует на бойния кораб на фангите. Излизането от хиперпространството толкова близо до повърхността на планетата е опасна работа. Използват го единствено за промъкване покрай станциите на планетарната отбрана. Изглежда, че планетата, на която се бях озовал, бе доста добре защитена…

Последното вече си го мислех, докато скачах в малък, тесен дол. Това не беше укритие, разбира се, но да стоя на открито, бе още по-глупаво. Проклетите фанги! Все пак успяха да ме проследят…

Корабът се спускаше — толкова бързо, сякаш целта на появата му беше да се разбие в скалите. Или датчиците му вече ме бяха засекли?

Извадих пистолета от кобура му и преместих регулатора. Сякаш лазерен лъч би могъл да пробие бронята на боен звездолет… Натиснах спусъка — бялата игла се заби в падащия кораб.

Бойният кораб на фангите пламна като лист хартия, поставен под поялник. Листове от обшивката падаха надолу, почерняваха и се сгърчваха като сажди.

Погледнах пистолета, без да разбирам какво става. Да, с него може да се изгори съвременен земен танк… тоест танк от двайсети век. Но звездолет!

Започнаха да падат различни неща от вътрешността на кораба. Избухваха сини пламъци, сухо пращяха електрически заряди. До повърхността оставаха не повече от двайсет метра, когато разбрах какво се бе случило.

Отгоре, от чистото зеленикавосиньо небе, в загиващия кораб се врязваха игли от оранжева светлина — деструкторно лъчение. Орбиталните патрули бяха засекли кораба — и го бяха унищожили за няколко секунди. На коя планета се бях озовал?

От горящите разпадащи се механизми на фангския кораб изплува мътно-мъгливо кълбо. Изпълзя далеч от загиващия звездолет и леко се отпусна върху каменистата равнина.

Кораба вече го нямаше. Останал бе само тъмен облак прах, който се сипеше надолу. На ръкава на комбинезона запулсира с тревожна червена светлина индикаторът за радиация — в разрушения звездолет, разбира се, имаше източници на йонизирано лъчение.

Тичах към мястото за кацане на бялото кълбо, като усещах как върху мен се сипе ситен прах. Измъкнах качулката от яката, сложих си я — заработи компресорът, облъхна лицето ми с филтриран въздух и прогони от кожата смъртоносната пепел.

Мъгливото кълбо се топеше и разкриваше тъмния силует в центъра. Белезникавите нишки на обшивката изчезваха с шумолене, превръщаха се или в газ, или в енергия — въздухът осезаемо се затопли.

— Ставай, фанг — произнесох ядно аз. — Навоюва се.

Тъмната сянка се размърда, разчупи остатъците от мъгливата черупка. И аз чух гласа на фанга:

— Казвам се Нес, землянино.

 

 

Фангът беше красив. Това бе първата ми мисъл. Гледах го с неволно гнусливо любопитство — досега не бях виждал на живо нечовеци. Все пак пелийците и жителите на Клен са си хора.

Фангът беше красив. Късата гъста козинка приличаше на плюш, създаваше впечатление за мекота, беззащитност. Очите — не толкова изпъкнали, колкото големи. Тъмножълти, с цвят на елда, върху светлокафяво, кехлибарено лице… Тръснах глава, прогонвайки чудноватите асоциации, и насочих пистолета си към гърдите на фанга.

— Не ме интересува името ти, фанг… — Думата прозвуча като ругатня. — Хвърли меча. Не се опитвай да се съпротивляваш, държа силно оръжие.

Нес ме гледаше. С внимателен, по човешки любопитен поглед. Бе облечен с комбинезон, който много приличаше на моя — нито чудно, сходните задачи неизбежно водят до сходни решения. Тъмночервената тъкан, изпъкнала на места от скритите вътре прибори, проблясваше мазно.

— Казвам се Нес — повтори фангът. — Запомни го. Нищо че в ръцете си държиш „силно оръжие“ — армейски бластер с разреден наполовина пълнител.

Погледнах към индикатора на заряда — акумулаторът на енергия беше наполовина празен. Фангът на име Нес имаше отлично зрение.

— Хвърли оръжието, фанг — повторих. — За теб и половината стига.

Фангът не възрази. Свали от кръста си ножницата с атомарния меч. А после махна и прикрепения към глезена му кобур с пистолет.

— Подчиних се. — Галактическият му стандартен беше безупречен. И самият Нес се оказа въплъщение на покорността.

— Свали комбинезона — наредих му аз.

— Това противоречи на етичните ми норми — отвърна спокойно Нес.

— Нищо. В моите очи голият фанг не е по-неприличен от седящ в клетка чакал. Сваляй комбинезона, той също е оръжие.

Нес смъкна комбинезона. Следях го с поглед, готов всеки момент да натисна спусъка на бластера.

Фангът не се опита да шикалкави. Свали комбинезона и остана по нещо като сатенени „боксерки“. Ухилих се.

— Отлично, фанг. Известно ли ти е къде се намираме?

Фангът мълчеше. После отвърна учтиво:

— Много ми е известно, Сергей от планетата Земя, пришълец от миналото, император на планетата Тар, враг на Отчуждените.

— Какво знаеш за тях? — попитах рязко аз. — Къде се намираме? Как ме проследи?

— Да, ти си Сергей от Земята — повтори Нес. — Първо — любопитство, после — безопасност. Но ти не си онзи… Нещо ти се е случило.

— Къде се намираме?

— Информация в замяна на свобода.

— В замяна на живот — злобно подметнах аз. — Разбра ли?

— Живот — безсмислица. Трябва ми свобода.

За секунда се борих с изкушението да го шибна с лъча. Но…

— Ще ми кажеш всичко. Къде се намираме, как ме проследи, кои са Отчуждените.

— В замяна на свобода.

Той стоеше пред мен — нелепа получовешка фигура. Куче с човешко лице. Разумен неандерталец с кучешко лице. Хибрид между човек и животно. Очарователна смесица — нещо средно между таласъм и върколак. Фанг. Симпатичен враг.

Да го излъжа…

— Кълна се в планетата Тар.

Той мълчеше.

— Кълна се в Тар, Земята и моята съпруга Тери. Ще получиш свобода.

— Лъжеш — отвърна Нес. — И това ще се отрази на съдбата ти. Но ще ти кажа. Звездата, което свети над тази планета, се нарича Дяволската звезда.

— Клен? Не ти вярвам, фанг. За обикновения човек излъчването й…

— Погледни ръцете си, човек.

Кожата ми беше зачервена и леко сърбеше. Изгаряне, съвсем истинско лъчево изгаряне. Слава на Сеячите, че имах качулка… Измъкнах от маншета си тънки черни ръкавици и си ги сложих, без да изпускам фанга от прицел.

— Продължавай да говориш.

След кратка пауза — сякаш подбираше правилните думи, макар и да говореше с лекота стандартен — Нес продължи:

— Не съм те проследявал, Сергей. Отчуждените ми съобщиха курса ти.

— Кои са Отчуждените?

Нес се усмихна. Несъмнено имитираше човешка усмивка, но го правеше безупречно.

— Всички знаят по нещо, но никой не знае всичко. Интересува ли те моето мнение?

— Да. — Натиснах сензора и включих медицинския режим на комбинезона: кожата на ръцете и лицето ми започна да сърби ужасно.

— Отчуждените са раса, достигнала предела. Отчуждените са цивилизация на бъдещето, която стои над времето и пространството. Отчуждените са потомци на фангите.

— Не — казах. — Не, фанг. Лъжеш.

— Отчуждените — сякаш в транс продължаваше Нес, — нямат постоянно тяло и не се нуждаят от такова. Те са преди всичко наблюдатели. Не ги вълнува случващото се в нашия свят — за тях то е минало, което вече е свършило…

„Както и за Сеячите в двайсети век — промъкна се нежелана мисъл. — Той не лъже.“

— За Отчуждените няма тайни — те черпят информация пряко от континуума. За тях не съществуват препятствия — те използват енергията на Вселената. Те са истински Богове.

— Плашиш ме, фанг — изсъсках аз. — Воняща твар…

Нес отново се усмихна и попита невъзмутимо:

— Нима мирисът ми ти е неприятен? Ние променяхме химическата формула на козината, като постигнахме най-приятния за хората мирис.

— Защо?

— За да ви е приятно да общувате с нас.

Почувствах как ми се завива свят. Полуголият ми пленник се държеше така, сякаш беше господар на положението.

— Защо воювате? Защо сте жестоки? Ние искахме да живеем в мир с вас!

Фангът внезапно стана сериозен. Повече от сериозен. Козинката на лицето му настръхна. Бледожълтите ириси на очите му потъмняха. На слабата слънчева светлина не можех да разчета изражението му — пък и това едва ли щеше да ми помогне да разбера емоциите му.

— Землянино Сергей, дошъл от миналото, ще ти отговоря наполовина. Само защото си дошъл от миналите векове. Само защото си по-важен за историята, отколкото си мислиш. Отчуждените се намесват в съдбата ти. Досега не са го правили… А изключението от правилото винаги е красиво.

Той млъкна някак твърде рязко. Бластерът танцуваше в ръцете ми с грацията на препил моряк. Фанг, Нес, твар… Както и да те нарека — ти лъжеш. Омайваш разума ми — няма да се поддам. Готов съм да те убия. Ти лъжеш. Вие нямате толкова могъщи съюзници. Лъжеш.

Ще излъжа и аз.

— Сергей, слушай и запомняй. Искахме да бъдем правилни — както всички фанги от миналите векове. Опознахме ви — и не ни остана друг избор. Вие бяхте прави — винаги. Ние грешахме. Оставаше ни само един път — да унищожим хората или самите ние да загинем. Ние тръгнахме по този път. Вървим така, както повелява природата ни. Нашата — на хората и на фангите. Ние ви се възхищаваме. Фангите правят онова, което е красиво за вас. Хората разкриха пред фангите нова истина.

— Какви ги говориш? — сепнах се аз. — Какви ги дрънкаш? Правите онова, което се харесва на хората?

— Да — потвърди невъзмутимо фангът.

— Идиоти! Онова, което правите, е отвратително! Вие сте жестоки и подли! Хората ви ненавиждат!

Фангът мълча повече от обичайното. После каза — ужасно тихо:

— Думите може да лъжат. Думите може да са грозни. Мисълта е права. Истината е красива… Сергей, аз казах едно и също с различни думи, за да можеш да разбереш. Сега искам свобода — така е редно. Ще се върна на Фанг — имам нещо, което хората наричат хиперкатапулт.

— Връщай се в ада! — изкрещях аз и натиснах спусъка.

Лазерният лъч прониза въздуха там, където допреди малко бе стоял Нес. Фангът отскочи встрани с недостъпна за човека скорост. Миг по-късно пистолетът беше избит от ръката ми, а самият аз се оказах затиснат под тежко, миришещо или на джинджифил, или на канела тяло. Да, мирисът на фанга бе приятен за човека.

— Всичко беше честно, Сергей? — попита фангът. Притискаше спокойно и двете ми китки към земята с едната си длан. Огромна петопръстна длан, обрасла с козина… Дори дланите на земните маймуни не са космати.

— Не, аз бях нечестен — прошепнах, докато неуспешно се опитвах да се освободя. — Но не се разкайвам за това, фанг. Така е… правилно. Лъжата ми беше необходима.

— Думите ти са абсурдни — каза тихо Нес. И този път без пауза. — Това е немислимо. Черното не е бяло, нали?

— Така е — съгласих се аз. — Жалко, че не те убих. Щеше да е красиво… макар и подло.

Нес ме пусна и отскочи крачка назад. Заслепяващата светлина на Дяволската звезда ме удари в очите. Мъничката точка в небето почти не светеше и не гонеше сумрака, но да гледаш в нея, бе болезнено.

Посегнах към меча. Ха! Атомарника го нямаше — Нес го беше измъкнал, когато ме бе съборил на земята.

— Странен си, Сергей. — Фангът бе спокоен, само в огромните му очи проблясваше нездрав блясък. — Ненапразно Отчуждените нарушиха правилата си. Можеш да промениш хода на историята, нали?

— Не знам. — Надигнах се на лакти, като прикривах очите си от смъртоносната светлина на Дяволската звезда, и изобщо не направих опит да се хвърля върху фанга. Беше безсмислено — фангите са много по-силни от хората. Усетих физическата му мощ в пълната й сила. Фанг не може да бъде победен в ръкопашен бой…

А с комбинезон, включен в режим за мускулно подсилване? Живата плът няма да издържи на псевдомускулите.

— Сигурно можеш. — Фангът клечеше пред мен — замислено за нещо си куче. — Странно. Отчуждените не могат да се откажат докрай от правилата си. Не могат да те убият сами, макар че така е най-лесно. Принудени са да молят нас… И не са сбъркали — ние знаем, че са прави. Но…

Ръката ми застина на половината пък до сензора за мускулно подсилване. Ако фангът разбереше какво правя, щеше да ме убие с голи ръце. С неговите реакции…

— Но ти каза странни думи, Сергей. Изглежда, вярваш в тях. Ще те оставя жив и ще си тръгна.

Докоснах сензора и почувствах как тъканта на комбинезона плътно обхваща тялото ми. Подсилващият режим работеше.

— Никъде няма да ходиш, фанг. — Скочих към него. Едва помислил за скока, и краката ми се разгънаха сами, тласкани от твърдия като стомана комбинезон. Ръцете ми се стрелнаха към гърлото на Нес още докато си представих как го стисвам. Фангът ме удари в гърдите — силно, мълниеносно, но комбинезонът се втвърди под юмрука му и спря удара.

В продължение на няколко мига се опитваше да се освободи, после застина, като си поемаше със свистене въздух.

— Още ли възнамеряваш да си ходиш у дома, фанг?

Веждите му потрепнаха леко — може би това означаваше „да“.

Леко разтворих пръсти, но не бързах да ги махам от гърлото на врага. Нес си пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Да, бих искал да се върна на Фанг. Дори мъртъв… Ако ме убиеш, активирай катапулта, не е никак сложно. Тялото ми…

— Няма да стигнеш до Фанг — прекъснах го аз. — Забрави ли за хипербариерата? Трупът ти вечно ще се носи из Космоса.

— Ще го приберат. Хората или фангите. Шансовете са почти равни.

Гледаше ме абсолютно спокойно и това ме вбесяваше. Фангът бе обречен — за нищо на света нямаше да го оставя жив. Но там, в миналото, преди сто години, в проклетите планини на проклетата война, там също имаше значение в чия земя ще останат телата ни…

— Нес! — за пръв път го нарекох по име. — Кажи ми… какъв искаше да станеш като малък?

— Какво? — сепна се той.

— Какъв искаше да станеш? — повторих аз. — Вие сте млекопитаещи, двуполови… толкова приличате на хората. Дори продължителността на живота, дори темповете на порастване са съизмерими. Дишаме еднакъв въздух и ядем подобна храна. Да, може би точно това ни прави врагове. Но нали психиката ни си прилича, не отричай! Какъв искаше да станеш?

— Мислиш, че ключът към всичко се крие в детството — заяви фангът. — И при хората, и при нас… Може би. Исках да стана гравьор.

— Какъв? — Беше мой ред да се изненадам.

— Виждал ли си домовете ни? На запис.

— Да. — Опитах се да си спомня видеозаписа. — Кули, много тънки и високи. Бегло ги показаха.

— Правилно. Твърде са красиви… биха разколебали войниците. Ние също не гледаме вашите картини и градове… стараем се да не гледаме.

Усмихнах се иронично. Но Нес не забеляза присмеха ми.

— Брат ми… да, това е най-правилната дума, пишеше програмата за ракетите, които ще унищожат Ермитажа, Лувъра, Барселонската катедрала, Ватикана, Мека, галерия „Прадо“… — Фангът си пое дълбоко дъх с изхлипване. Пуснах го и седнах мълчаливо до него. Нещо ставаше. Нещо неразбираемо. — Той написа програмата и се самоуби. Конфликт на истините. Разбираш ли?

— Като че ли да… Защо воювате?

— Говорех за гравирането. — Нес като че ли дойде на себе си. — Извинявай, враже, отвлякох се. Ти си добър враг, умееш да се биеш, да слушаш и да говориш. Може ли да те наричам принц? Това е най-правилната титла.

Кимнах. Изглежда, се намирах по-близо до разгадаването на загадката от който и да е друг човек. Фангът ми я беше обяснил! Ненапразно се бяха притеснявали Отчуждените.

— Принце, след като стане възрастен, всеки фанг си има дом. Първоначално е малък, на един етаж… след това го строят все по-висок и по-висок. Някои имат дом на два или три етажа. Други — дворци от по дванайсет и повече етажи. На стените, отвън, пъстра спирала — разбираш ли? От раждането до смъртта. Шарката носи думи, носи памет. Разбираш ли, принце? Целият живот, от раждането до смъртта — на стените на дома. Целият живот — пред чуждите очи. Всяка постъпка, и добра, и лоша, пред очите на всички. Всичко, което е значимо, важно, красиво — много-много-много красиво — се вижда от всички. Идеалът е равна линия от долу до върха. Няма… Идеал… Твоята кула, твоят дом, могат да бъдат високи и отвратителни. Или ниски и красиви. Много рядко, много почетно — високи с права шарка. Шарката се прави от гравьор. Голяма точност на ръцете, умели пръсти, добра памет — хиляди шарки… Гравьорството не е работа, а дарба. Аз я имах. Но се оказах по-добър войник, отколкото гравьор. Бързи реакции, сила, приспособимост. Добре разбирам чуждите — особено хората. Много-много ми харесва картината от Земята „Ядрен кръст“. Виждал ли си я?

Кимнах абсолютно машинално. Мелодичността на думите ме омагьосваше.

— Бил е художник… Ядрен кръст, Разпятие, Битката за Тетуан, Окото на времето, Мадоната от Порт Дигат… Бил е и двете — и човек, и фанг.

— Дали — прошепнах аз. Не обичах сюрреалистите. Ненавиждах Малевич. Но Дали — това е нещо особено, това е безумие, прераснало в разум.

— Исках да стана гравьор — повтори фангът, — а станах войник. Вие ни доказахте, че сте по-прави. Вашата истина е безсмъртна. Отговорих на въпросите ти, враг Сергей. Убий ме. Аз изгубих.

— Обясни ми — казах аз, без сам да разбирам, че в гласа ми се долавя молба. — Не те разбрах, фанг! Кажи ми какъв е проблемът! Не искам да се убиваме един друг!

— Не мога да обясня — отвърна тихо Нес. — Знанието, което е подарено, се превръща в лъжа. Твоите потомци са се отучили да разбират. Досети се, Сергей, разбери!

— Не ми се получава — отвърнах. — Нес, аз съм просто човек… Обясни ми.

— Досети се. — Нес затвори очи. — Убий ме, човек. Ако Отчуждените са прави — а иначе не може и да бъде — ти ще победиш. И фангите ще спечелят.

— Върви си.

Нес мълчеше.

— Взимай си катапулта и си върви. Докато все още те пускам. Хайде, махай се.

Фангът отиде до мястото, където се беше разпаднала спасителната му капсула. Порови из белите плоскости, които продължаваха да се топят бавно като сух лед в горещ ден. Извади тънък сребрист шнур, разклати го… Шнурът се втвърди, огъна се в обръч. Въздухът в него потъмня — като покрит с матово стъкло.

— На половината път ще те изхвърли във вакуума — напомних му аз.

Нес започна да си облича комбинезона. После попита:

— Защо наруши думата си — опита се да ме убиеш? И защо сега ме пускаш?

— Ти си враг. Вие също не сдържате клетвите си…

Взех пистолета си, меча. Без да отмествам поглед от обличащия се фанг, продължих:

— Пускам те напук на Отчуждените.

— Омраза. Злото поражда добро… — Фангът стоеше с изпънати над главата ръце, в които държеше обръча. Около главата му бавно се оформяше мъгливо облаче — силов шлем.

— Сергей, разбрах какво се е променило у теб. Отнели са ти любовта.

— Какво, какво?

— Психиката ти е увредена. В нея има само омраза, преди това го нямаше. Изучавал съм психопрофилите ти… Сега са дефектни. Не знам кой друг, освен Отчуждените, би могъл да го направи. Но те не са способни на пряка намеса — когато съществуват в нашия свят, са инертни… — Нес замълча. Гласът му вече звучеше глухо и неразбрано. — Принце, Отчуждените са способни на действия в междувремието. В хиперпространството. Запомни го.

Той разпери ръце — обръчът се плъзна надолу, около тялото му — и там, където допреди малко стоеше фангът, остана единствено гаснеща тъма.

— Умник — казах тихо аз. — Позьор. Дано те хванат патрулите ни. Отнели са ми любовта… в междувремието…

Замълчах. Докато гледах блещукащата тъмнина на хиперпрехода, си спомних скока си на Клен. И проблясващото острие, към което падах — жалък опит на разума да види немислимото.

„Ще ти помогнем… ще премахнем излишното.“