Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (15)

7. Избор

Слугата остави подноса със закуска и застина в очакване на заповеди. Освободих го с кимване.

Около масата в стаята ми можеха да се съберат десетки хора. И донесените продукти с лекота щяха да нахранят всички.

Дори принцът-играчка имаше своите привилегии.

— Искаш ли да хапнеш?

— Няма да откажа, принце.

Ернадо взе от подноса шепа мънички оранжеви плодчета.

— Опитайте ги, принце. Това е храна за крале — само на една планета в галактиката расте снежно грозде.

Сипах в устата си шепа плодчета. Мазен студ опари устните ми. Сокът имаше странен, дразнещ вкус — едновременно сладко-кисел и ментов.

Никога не съм обичал ментолови цигари и ментови дъвки.

— Разказвай по-нататък, Ернадо.

Моят бивш учител бавно остави настрани оранжевата чепка.

— Водих боя на самата граница на неутрализиращото поле. Когато удариха катера, започнах спускане. И влязох в полето няколко секунди преди взрива, който точно заради това не избухна. После ми оставаше единствено да се приземя.

— Което не е най-лесната задача с неработещ двигател.

— Гравикомпенсаторът смекчи удара. А пък в планината не би могъл да ме залови и цял батальон гвардейци… Когато видях, че започва евакуация, започнах да се промъквам към двореца. Беше ясно, че Шорей е изгубил. Естествено, дори не предполагах, че е мъртъв…

— Това беше случайност.

— Шорей не може да бъде победен случайно, принце.

В гласа на Ернадо имаше такава увереност, че се отказах да споря. След като огледах няколко блюда, най-накрая си избрах нещо приемливо — пушено месо, нарязано на тесни ивици и залято с почти безвкусен сос.

Ернадо погледна през прозореца. Сред гъстата зеленина на парка се виждаше почернялата от пожара сграда на един от дворците.

— Гиарците ще заплатят компенсация, и то солидна — отмъстително рече той. — След някой и друг месец ще възстановят всичко разрушено. Жалко, че…

Той замълча.

Отпих вода от кристалната чаша. Прилична минерална вода, но „Боржоми“ бе по-добра.

— Продължавай, Ернадо — помолих го аз. — Жалко, че няма да го видя. Нали?

Ернадо сведе поглед.

— Отговаряй!

— Да, принце.

Станах от масата. Приближих се до огромното кръгло огледало, което висеше на стената. Дървената рамка, покрита с неизменната дърворезба, приличаше на произведение на изкуството. Самото огледало, безупречно равно и чисто, ме отразяваше в цял ръст. Костюм от тънък златист плат. Великолепно направената от фризьора прическа. Принц…

— Господар на велика планета не може да бъде човек, дошъл отникъде. Лорд от несъществуващ свят — казах аз. — Героят, победил Шорей — разбира се. Добро момче, заслужаващо паметник от злато в цял ръст — бога ми, да. Каквото и да е. Но не и господар на планетата, не и бъдещ император. Не и съпруг на принцесата. Така ли е, Ернадо?

— Да.

— Винаги си го знаел, още от първата ни среща. Но не ми каза нищо. Защо?

— Спасявах своя свят, принце. Своята планета. Виновен съм, но не можех да постъпя иначе.

Погледнах замислено сержанта. Аз също бях виновен пред него — само че той не го знаеше. Ужасно удобна ситуация — когато вината се превръща в обида…

— Може пък и аз да поискам от теб нещо подобно, Ернадо. Дори на свой ред да се окажа неправ.

Сержантът ме погледна с любопитство. Отвърна, като подбираше внимателно думите си:

— Така ще е справедливо, принце. Аз съм ви задължен, а планетата ми е в безопасност.

Кимнах. И неочаквано за себе си казах:

— Нали се разбрахме да си говорим на „ти“, Ернадо?

— Тогава ще се наложи да не се обръщам към вас с принц или лорд. Фамилиарниченето не ми се връзва с тези думи.

— Не съм точно лорд, а не съм и точно принц, Ернадо. Аз съм Серж от планетата, която я няма.

Ернадо ми отвърна, сякаш преминал през невидим праг:

— Прав си, Серж. Така поне е честно… Принцесата ли ти обясни ситуацията?

— Не. Тя няма да се реши на сериозен семеен разговор.

— А кой тогава?

— Шорей. В доверителен, но уви, кратък разговор.

 

 

Наложи се Ернадо да довърши закуската си без компания. Обзе ме онова странно състояние, в което процесът на равномерно поглъщане на храна или просто стоенето на едно място изглежда като престъпление. Тръгнах към принцесата.

С всяка минута дворецът все повече ми изглеждаше като лабиринт. Нямах целеуказател, а самолюбието ми пречеше да попитам когото и да е от малобройната прислуга. Принцът, който се е заблудил в двореца, пък макар и чужденец, е отлична тема за вицове.

Бродех из огромните зали — камък и дърво, нито следа от технологията, която многократно надминаваше земната. Вероятно затова и не се забелязваше, защото приличаше на земната колкото побиращия се в дипломатическо куфарче лаптоп — на първите лампови изчислителни машини… Минавах през галерии, които отвътре бяха абсолютно прозрачни, а отвън изглеждаха като каменни. Вървях по коридори, където полъхът на древността бе толкова достоверен, че се бе превърнал във фалшив.

Този свят също играеше своята роля, както Шорей — ролята на супермен. Той беше монархия, защото това устройваше всеки поданик. По-добре да си имперски войник или младши дворцов слуга, отколкото подлежащ на военна служба при демократичните режими или чистач в сградата на парламента. По-лесно се живее при мъгливи обичаи и ритуали със стогодишна давност, като ги интерпретираш както ти е угодно, отколкото да налагаш и изпълняваш справедливи закони, които на следващия ден след подписването им вече са остарели.

А пък щом съществува монархия, значи е нужен и много древен и тайнствен дворец. Лошо няма, че в стените му има повече метал и микросхеми, отколкото камък. Главното е фасадата. Главното е да не излизаш от ролята.

От малък мразя надрасканите набързо на лист хартия и добре отрепетирани любителски спектакли.

Спрях се по средата на поредната зала, която напомняше на изложба на батална живопис. Картините тук бяха поне стотина, а в сюжетите мирно съжителстваха разпенени коне и падащи от скалите звездолети. Вероятно някой художник би открил тук доста интересни неща.

За съжаление, изобщо не умея да рисувам.

— Най-краткият маршрут до помещението, където сега се намира принцесата — казах аз.

В тези дворци е лесно да се заблуди човек, дори да е прекарал целия си живот в тях. А на императора също не му подхожда да вика на помощ слугите.

Върху белите мраморни плочи, които покриваха пода, се появи тънка, светеща в червено линия. Кимнах доволно.

Ритуалът си е ритуал, срещу него не може да се върви. Ако е наложително да се вкара гласът на принца в информационния център на двореца, то това ще бъде направено. Но не е задължително това да се съобщава на временния принц.

Тръгнах по светещите линии, които гаснеха под краката ми.

 

 

До вратата стоеше охранител. Не от онези, които се криеха в планините от превъзхождащите ги сили на противника, нито от спешно завербуваните на съюзните планети. С „наелектризирано“ наметало, обгръщащо красиво фигурата, с плоскостен меч и пистолет на колана. Дори и да се изненада от появата ми, с нищо не го показа. Само изрече с подчертано учтив тон:

— Принцесата помоли да не я безпокоят.

— Тази молба не се отнася до мен — отвърнах аз, докато отмествах охранителя встрани. Слава богу, това бе прието както нормално.

Все пак аз бях „поне малко принц“.

Стаята се оказа съвсем малка и напълно лишена от украса. Вероятно защото бе предназначена за работа, а не за сбирки на кралския антураж. Широко бюро пред широко отворен прозорец, затрупано от пръснати хартии и снабдено с нещо като портативен принтер, от чийто отвор изпълзяваше поредният лист. Кожено кресло, което, съдейки по размерите му, принадлежеше на принцесата. Нямаше никакви други кресла или столове. Посетители тук не се очакваха…

Принцесата се изправи пред мен. Днес беше облякла строг сив костюм „а ла секретарката на големия шеф“. Дълга надиплена пола, късо сако… Красив костюм, земната секретарка би отишла с такъв на първа среща.

И все пак червеният цвят й отиваше повече.

— Добро утро — казах, докато присядах на ръба на масата.

— Добро утро, Сергей.

Струваше ми се повече смутена, отколкото разстроена. Посещението ми беше неизбежна, но тягостна и за двама ни процедура.

— Не са ли пристигали някакви нови сведения за съдбата на императора?

Принцесата потрепери.

— Не. Сигурно се е намирал в безизходна ситуация и се е възползвал от пръстена…

Кимнах разбиращо. Бяха ме посветили донякъде в семейната хроника на императорското семейство. Принцесата бе израснала без майка — дали заради леко завоалиран развод, или заради продължителна раздяла заради скарване по неизвестни никому причини. Дори самият император не знаеше къде се намира жена му. И въпреки това бе предпочел пред позорния плен пътуването доникъде — през хиперпространствения тунел, съединяващ неговия пръстен с пръстена на императрицата.

— Баща ти е смел човек — казах просто аз.

Пред мен вече седеше не принцесата, а безкрайно изморена девойка, която се вълнуваше за съдбата на баща си. Той сигурно означаваше много за нея — застаряващ, самотен човек, единственият, който я наричаше по име и чиято похвала не беше винаги ласкателство, а порицанието му — държавно престъпление. Императорът бе единственото свързващо звено, живият, реален човек между принцесата и дългата поредица титулувани предци.

Той й беше баща — и това беше от голямо значение, както на Земята.

— Мислиш ли, че татко е жив? — нерешително попита принцесата.

Дори моето мнение беше важно за нея…

— Мисля, че да.

— Защо?

— Постъпил е толкова нелогично, че трябва да му е провървяло.

Принцесата сви рамене. Тя не одобряваше теорията ми за неразривната връзка между нелогичните постъпки и късмета.

— Много работа ли има? — попитах аз, като взех от масата лист, покрит със ситни печатни букви.

— Да. Планетата няма да се оправи скоро от случилото се. Изгубили сме две трети от армията.

— Виждам, че се справяш.

— Аз съм принцесата.

Гласът й едва доловимо се промени. Започваше разговорът, който и двамата не искахме да проведем.

— Бих могъл да ти помогна.

— Трябва да си починеш.

Аз съм принцесата. Ти си чужденец. Смел, силен, полезен, но чужд.

— Минаха две денонощия от случилото се в Храма. Напълно съм си отпочинал. А разходките из градината също са изморителни донякъде.

— Ще заповядам да ти организират пътешествия по планетата. Ти си герой, когото всички ще поискат да видят със собствените си очи.

„Да го видят, докато не е отпътувал за родината си.“

Погледнах в очите девойката, която бях обичал през целия си живот. Сега те не бяха сини, а имаха цвета на навъсено небе.

Но от това сиво небе нямаше да се пролее дъжд.

— За развода пак ли трябва да ходим в Храма? Или тази формалност се изисква само при особени случаи?

Настъпи тишина. От принтера изскочиха още два листа със спешни съобщения.

— Разбираш всичко, нали? — тихо попита принцесата. — Проблемът не е в теб, а в твоята планета. Това беше забавна дреболия за едно тринайсетгодишно момиче, но сега знам…

— Народът ти няма да приеме представител от несъществуващ свят. Съюзните планети няма да поискат да общуват с принца, върху чиято родина лежи проклятието на Сеячите. Мъдрите, всезнаещи същества, които са счели земляните за недостойни за галактическата цивилизация.

— Да.

Поклатих глава.

— Това не е вярно, принцесо. По-точно е само част от истината. Ти не ме обичаш — и това е главното.

Принцесата извърна глава.

— Сега не обичам никого, Сергей.

Отидох до прозореца. Не обичам есенния дъжд и женските сълзи. А още повече мразя, когато гърлото ми се стяга от безсилна обида заради чуждата подлост.

— Никога не бих те предал.

— Сигурно… Много съм ти задължена… както и цялата ни планета. Бих могла да съм ти съпруга, истинска съпруга, бих могла да те обикна. Но върху твоя свят е отпечатано клеймото на прокажения.

Затворих очи. Не исках да виждам планините, зад които се намираше Храмът на Сеячите. Не исках да си мисля за същества, които са покорили пространството и времето — но са забравили да построят на една малка планета огледално-черно кълбо: вълшебен ключ, който отваря вратите към Вселената.

Не исках отново да се уча да мразя!

— Можеш да вземеш със себе си всичко, което пожелаеш. Оръжие, техника, скъпоценности. Максималната маса, която може да бъде прехвърлена през хипертунела, е около седемдесет тона. Планетата ще ти даде целия енергиен потенциал, натрупан за стотици години. Сигурна съм, че никой няма да бъде против. Това е достойна награда, но и тя е малко за онова, което направи!

Засмях се. По дяволите, само истерия ми липсваше сега! Оръжие, техника, скъпоценности… Атомарен меч в ножница на облепената с тапети стена на апартамента! Небостъргач в центъра на града, построен със златото на извънземна цивилизация!

Два бойни катера, които да пометат авиацията на съседните страни… Неутрализиращо поле, което да прикрива новопоявилата се империя от старомодните термоядрени бомби.

Въоръжена с деструктори армия, която лесно ще се сплоти около възвишената цел за планетарно господство. Или — в краен случаи — някоя и друга стотица психопати с деструктори, на които не е нужна никаква възвишена цел. Само заповед! И непокорните градове се превръщат в молекулярен прах. Мир в целия свят!

Продължителни аплодисменти!

Звездни кораби, които се строят в земни заводи по извънземна технология…

Заповед на Върховния управник до смелите пилоти: намерете планетата, където управлява императорска династия…

— Не… — прошепнах аз. — Не. Не!

Дори заради любовта не си струва да вършиш подобни подли дела.

Земята сама ще достигне до световна държава и звездни кораби. Без разрушени градове и безумстващи тирани. С мен или без мен, тя ще докаже своето право да влезе в галактическата цивилизация.

— Не — повторих аз.

— Сергей, не разбирам…

— Не ми обръщай внимание. Това е мой… спомен за миналото и бъдещето. — Обърнах се към принцесата. Вероятно изражението ми беше страховито, защото тя потрепери. — Не ми трябва енергийният потенциал, натрупван в продължение на стотици години, принцесо. И седемдесет тона скъпоценности също. Трябва ми единствено звезден кораб, който може да лети без фарове, в свободно търсене.

— Защо? — сепна се тя. И попита: — Искаш да намериш Земята?

— Да.

— Това е безнадеждно, Сергей. Сеячите са изолирали завинаги твоя свят.

— Тогава ще намеря Сеячите. Онези, които са покорили времето, не изчезват безследно.

Ако на мястото на принцесата стоеше някоя християнка, тя щеше да се прекръсти.

— Няма да намериш екипаж, който да се съгласи да поеме на такова пътешествие!

— Имам приятел, който ми е задължен.

— Ланс? Той ще се съгласи, но е почти дете…

Неволно се усмихнах.

— Ланс ли? С удоволствие, стига да е готов да рискува. Но аз говоря за друг човек. За неосъществилия се главнокомандващ на вашата армия…

Принцесата не ме попита нищо. Гледаше ме — и аз познавах този поглед.

Обърканият и горд поглед на девойка, заради която са отишли на смърт.

— Ще ти дадат най-добрия кораб.

Кимнах. След кратко колебание попитах:

— Трябва ли да подавам заявление за развод?

Този път принцесата се забави с отговора си.

— Ако отлетиш от планетата… ще бъдеш фактически отстранен от управлението… няма да има нужда от подобна прибързаност. Не бива толкова откровено да демонстрираме фиктивността на брака ни.

Почувствах слабост в цялото си тяло — като след жесток бой. Сякаш бях изгубил най-важната битка. Сякаш не само аз, но и принцесата бяхме направили най-важния си избор.

Тръгнах към вратата, като полагах всички сили да не се оглеждам. И чух гласа й:

— Сергей, та ти дори не ми даде име. Такъв е нашият обичай.

— Знам — отвърнах, като забавих крачка. — Но още не съм го измислил.

— Добре. Ще почакам.

Спрях се, притиснах се към топлото дърво на вратата. И казах:

— Ако се измориш да чакаш… или успееш да се влюбиш… сложи си пръстена. Ще направя всичко необходимо.

— Нямам намерение да го свалям.

Бутнах тежката врата и прекрачих прага. Най-важното бе да не се обръщам — да не се обръщам. Иначе нямаше да намеря сили да се отправя в неизвестността.

И отново ме спря гласът на принцесата:

— Целият ти живот ще замине в това търсене! Но дори хиляди животи няма да стигнат!

— Знам — отвърнах аз. — Знам. — И преди да затворя вратата зад себе си, изрекох онова, което бях разбрал в Храма на Сеячите, докато стоях до принцесата и все още бях самонадеяният Лорд от несъществуващата планета. — За любовта си струва да живееш.