Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (60)

7. Изповед

Сив мрак — или умираща светлина, или още неродена тъмнина. Лекота — почти безтегловност, само намек за притегляне. Хиперпреход? Не… Твърде е реално.

— Говори, човеко от Земята.

Нес стоеше пред мен. Мек силует в мрака. Престъпник и жертва.

— Един слушател не ми е достатъчен — прошепнах. В този полумрак, скриващ каютата на извънземния кораб, в тази тишина, където звуците ми се струваха противоестествени, можеше единствено да се шепне.

— Слушат те хиляди, човеко. Говори. Онези, които водеха корабите към Ар-На-Тин, онези, които в момента ги водят към Земята, те слушат.

— Благодаря. — Взрях се в тъмата. Там откривах внимателни погледи, Нес не лъжеше. Там бе смъртта на Земята и галактиката.

— Ние дойдохме при вас с добро. — Думите се появяваха сякаш против волята ми. — Вината ни е, че не разбрахме разликите между нас. Не осъзнахме онова, което се намира по-дълбоко от постъпките — не разбрахме причините…

Виждах онова, за което говорех. Така, сякаш се намираше до мен. Така, сякаш крещях през дебело стъкло — не ми беше по силите да изкрещя всичко, но не можех и да премълча. Линкорът „Мисури“. Експедицията до Фанг. Обменът на информация — ще бъдем честни, ще си кажем всичко. Историята — да, бяхме жестоки, да, воювахме. Но нали и фангите невинаги са живели в мир? Литературата, живописта… Избрано. Бяхме лоши, станахме добри. Вие също сте преминали през това, нали?

Чуйте гласа на Земята. Учете се от миналото й — ние сме честни пред нашите братя по разум. Ние ви разкриваме войната — о, колко силно я мразим…

— В един момент — говорех аз на слушащата тъмнина, — всеки човек си задава въпроса: какъв е смисълът на живота. Мисля, че и при вас е същото. Само че отговорите ни са различни.

В книгата, която обичам от дете, има простичък отговор на вечния въпрос — човек живее заради щастието. Друг въпрос е в какво се състои то — в любовта, в спокойствието, в богатството, в знанието. С аксиома се спори трудно — не е лесно дори да се усъмниш в нея. За вас целта на живота е красотата. Онова, което е естествено, не е възмутително. Онова, което е отвратително, е недостойно за подражание. Живеехте, определили завинаги кое е красиво, а кое — безобразно. Докато ние не ви измамихме.

Замълчах и преглътнах заседналата в гърлото ми буца. Само вас ли сме мамили? Ами себе си? Колко красиви думи ме бяха карали да стрелям по хора, колко красиви лъжи дърпаха с невидими нишки ръцете ми…

Лъжа…

— Вие не разбирате какво е това красива лъжа. За вас това е безсмислено, като студен пламък и суха вода… — Сепнах се, щом си спомних Сомат. Водата може да е суха. Глупости! — Но ние можем да лъжем красиво — за да измамим самите себе си, за да успокоим съвестта си. Лъжехме себе си, а измамихме вас.

— Сергей…

Облак светлина в тъмата. Лицето на Нес проблясва треперещо — като лицето на удавник, обвито с водорасли, в просветващ планктон.

— Сергей, народът на Фанг винаги е знаел, че смъртта не е красива. Че убийството е отвратително. Независимо каква е целта. Независимо с какво ги оправдават. Живяхме с тази вяра и убиецът умираше при мисълта колко отвратителна е постъпката му. Така е било винаги. Докато корабът на Земята не ни донесе нова истина, нова красота, нова вяра. В нашия език тези три думи са една, но аз знам добре вашия език. Изумихме се. Вие гледахте картините ни и четяхте книгите ни. Ние повярвахме. Вие сте прави. Войната има своя красота. Смъртта има свое очарование. Жестокостта носи своя истина.

— Не. Не, фанг, грешиш…

— Възразяваш? — бързо попита Нес. — Няма да търся свидетелство във вашите книги — всеки избор носи със себе си клеймото на избиращия. Този… прибор… не означава нищо за фангите, но за хората е… отражение… огледало. Нали е правилно?

В потрепващия облак светлина към мен се протягаше нечовешка ръка, стиснала зелена книжка.

— Правилно е — прошепнах аз и взех от ръката на Нес „Книгата на планините“.

— Чети… На глас.

Разтворени страници — бяла светлина, която сякаш се раждаше от самата хартия. Пареща болка в очите, докато съзнанието изпадаше в транс.

Тази хипноза можеше да бъде преборена. Книгата можеше да бъде надвита, сигурен съм. Но не биваше да го правя. И не защото фангите щяха да усетят измамата. Лъжата не биваше да побеждава. Никога…

— И настъпи часът — казах аз, гледайки равните редове, — когато ми се наложи да направя избор. Между черното и бялото, между силата и добротата. Но в думите на поета нямаше истина, а юмруците раждаха само зло. Аз се сражавах за доброто, но на света се появяваше ново зло. Деца, които не познават детството, възрастни, които мразят своите деца… И взех книгите, които носех със себе си, и потърсих съвет от тях. Те се отваряха на онези страници, които искаше подвързията, и очите гледаха там, където буквите бяха най-черни.

Четях и пътят ме водеше само в една посока.

Кръвта се плисна по ръката на юношата, Яг-Коша потръпна в конвулсии и застина…

Доброто, направено от състрадание, е зло.

И аз си спомних за праведните войни, и търсех спасение…

… Произведенията, разказващи за отминала война, одухотворени от таланта, заемат особено място. Силата на влиянието им върху ума и сърцето е необикновена, и нищо чудно, че са обект на всенародна любов.

Четях по-нататък — без да вярвам на онези, които говорят за чуждото.

Рита стреля в слепоочието и кръв почти нямаше. Сини прашинки посипаха плътно ръба на дупката от куршум…

Доброто, направено от патриотизъм, е зло.

— Не! — Откъснах поглед от книгата. — Не е толкова еднозначно, фанг! Аз помня!

Болка — като взрив, като кинжал, който дълбае отвътре. Отново погледнах към „Книгата на планините“. Щях да я подчиня на волята си…

— Не е толкова еднозначно — казах. И побързах да прочета:

Не, не, не може да е безсмислено! Защо, за какво тогава е всичко това? Защо тогава стрелях и намирах смисъл в това? Мразех ги, убивах, палех танкове и търсех в това смисъл!

Секундна мисъл — не всичко се решава със сила… А тази книга е като проклятие…

Не, ние сме твърде милосърдни. Твърде добри и незлопаметни. Прекалено.

Доброто, направено от патриотизъм, е зло.

— Фанг. — Думите ме задушаваха. — Фанг, това е друго. Не се осмелявай. Не пипай онова, което не можеш да разбереш…

— Чети по-нататък — каза след кратка пауза Нес.

Да, той ги спаси. В онези мигове, когато не биваше да се действа чрез бич или куршум.

За идеята доброто е зло.

… Раната на гърдите не беше смъртоносни, куршумът дори не беше пробил костта…

За знанието доброто е зло.

Захвърлих Книгата и тя се разтвори в мрака.

— Нес, вие сте повярвали в насилието…

— Ние разбрахме — и то може да бъде красиво.

— Нес, сгрешили сте. Ние се залъгвахме, за да се оправдаем.

— Винаги ли?

— Винаги. Още от библейски времена, до наши дни. Търсехме оправдание — за това, че сме принудени да убиваме. Заради чуждата болка, заради своя страх. За тази цел винаги са служили най-талантливите. Ние го правехме красиво, за да успокоим съвестта си. Красотата никога не е била най-важното, а просто инструмент за оправдаване на целта — идея, патриотизъм, любов…

— Но за нас най-важното е красотата…

— Ние не знаехме, Нес! Подбирахме думите, за да оправдаем защитаващите родината, любовта, вярата. Красотата беше просто средство…

— А за нас — цел.

— Нес, ние обличахме злото в одеждите на красотата и доброто, за да оцелеем. Но да предположим, че в Космоса ще срещнем раса, чиято цел е красотата.

— Но за нас няма друга мярка. Гласът на Нес вече едва се чуваше. — Живели сме, създавайки красота — думи, звуци, образи, постъпки. Вие ни дадохте нова красота, а ти искаш да ми докажеш, че тя е била грешна.

— Да.

— Докажи.

Тъмнина. Тишина.

— Докажи. Намери думи, които да са по-силни от онези, говорени от хиляди хора — неизмеримо по-талантливи, по-опитни… по-добри.

Да оспориш авторите на Библията и Корана, на „Горещ сняг“ и „Тримата мускетари“, Шекспир и Пушкин. Да намериш по-силни думи. Да намериш по-ярки краски. Да докажеш, че те не са възпявали войната, че просто са карали човешкия разум да се примири с нея. Та нали човек се ражда не заради смъртта — своята или чужда. Аз вярвам в това — с всичко у мен, което все още е способно да вярва…

— Не мога да го докажа, Нес. Онези, които са изричали тези думи, те биха могли. Да се докаже, да се обясни, да се опровергае. Аз съм просто човек, Нес! Помня, знам, вярвам, но не мога да докажа!

— Не стигат думи и умения? — попита спокойно Нес.

— Да.

— Но ти вярваш, а това не е малко. Спомни си и почувствай. Ние ще го видим, човеко. Ако не лъжеш, ако не се отричаш от вярата си — разкрий разума си. Ние ще видим.

Не лъжа ли?

Откъде да знам. Радвах се, когато побеждавах. Не се колебаех да убивам враговете. Онези, които служеха на Шорей, онези, които желаеха гибелта на Земята, онези, които убиваха моите приятели. Нима можеше да има и капчица съмнение у мен? Не. А в дълбините на душата…

Малцина могат да надникнат толкова дълбоко и да не потънат.

— Виж, Нес — казах аз. — И вие… които сте далеч. Фанги, ние не обичаме да убиваме. Ние ненавиждаме войната и жестокостта. Заклевам се. През целия си живот съм бил войник. Радвах се на победите и ги ненавиждах. За мнозина се превърнах в смърт, но все още за никого… в живот. Гледайте.

Не знаех какво ще се случи. Калейдоскоп от спомени, усещането за чужд разум в съзнанието…

Нищо подобно. Студ.

И гласът на Нес.

 

 

— Говори, човеко. Този път само истината. Лъжата си отиде. Говори.

— Истината? — засмях се с чужд смях. — Какво искаш от мен, изроде? Вие убивахте хора, нападахте планети, а сега искате мир? Ще ви изтребим. До последното пале — или както там наричате малките си.

— Деца — абсолютно равнодушно отвърна фангът. — Говори…

— Наслушахте ли се на лъжите ми? — полюбопитствах. — Мир, дружба, ала-бала… Майната ви! Винаги сме били бойци! От първите хора, които са се били със саблезъбите тигри, до пилотите, които след няколко часа ще ви скъсат задниците.

— И ти ли си бил боец? Винаги?

Мълчах. Не защото не знаех отговора — просто трябваше да отговоря максимално правилно… красиво… честно… И сега мислех с понятията на фангите — нали в съзнанието ми бушуваше техният разум, тяхната воля изискваше от мен истината.

— Не — прошепнах. — Не. Мразех… силата. Това е болка, страх…

— Чия болка? Чий страх?

— Моята болка… Не искам… Защо? Защо?!

Крещях, застанал сред вихъра от лица. Примигващи, сливащи се лица. Моите врагове. Всички, които ме мразеха. Всички, които бях отблъснал. Не им бях подал ръка. Не бях отвърнал на молбата им.

— Защо? — прошепнах на безкрайната редица.

— Защото… — моят училищен враг и мъчител Иляс.

— … ми ставаше лошо… — младежът, попаднал година по-рано в армията.

— … от такива като теб… — мъжът, за когото руският не беше роден език.

— … и подобни сополиви умници… — преподавателят от института.

— … които не са по-добри от останалите мъже… — първата ми жена.

— Ще отмъстя! — обещах.

— На кого? — подхвърли Нес, като се откъсна от потока омразни лица.

— На всички! — извиках аз. — На онези, които не разбират оскърбителите! На онези, които няма да ги разберат! Не искам, но нямам друг изход! Ще раздавам смърт — красиво и отвратително — на всички, които смятам за врагове! Но не в това е смисълът, не това е най-важното! Да, ние се бием — цял живот. Нямаме друг избор. И търсим оправдание, търсим красиви думи, които да прикрият жестокостта ни. Няма изход, фанг. Това е отвратително, но аз ще си давам вид, че войната е красива. Няма изход!

— Ти вярваш в думите си — обобщи фангът. — Че войната е грозна и жестокостта не е праведна… че си принуден да живееш според законите на силата. Вярваш, че ние сме сгрешили, като сме приели обвивката ви за ваша същност.

— Когато говорят за любовта и омразата, всички лъжат — прошепнах аз. Чуждата воля вече изпълзяваше от съзнанието ми.

— Възможно е и ние да сме сбъркали. Но дори сбърканата красота си остава красота. Разбираш ли?

Внезапно в тъмното видях очите на фанга. Огромни, проблясващи в тъмнината.

— Значи ти… вие взехте решение? — попитах. — Ще продължите да воювате?

— Все още мислим.

Тъмнина. Едва осезаема опора под краката ми.

— Нашите кораби напускат Ар-На-Тин — съобщи Нес.

— Вие… — думите ме давеха. — Разбрали сте? Отказвате се от войната?

— Още не сме решили. Силите се прегрупират — дали за атака върху Земята, или за отстъпление, няма значение. Не трябва на мястото на лъжата да се оставя празнота, човеко. Трябва да се запълни само с истина. А ти не я знаеш. Ние също… засега.

Не успях да кажа или да попитам нищо друго. Тъмнината ме удари — от всички страни.