Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (18)

3. Мозъчна атака

Стаята за съвещания бе предназначена за по-голям, пълноценен екипаж. Сега, когато в нея се намираха само четирима души, тя изглеждаше празна.

Обходих с поглед другарите си. Ернадо, моят наставник във воинското изкуство, бивш сержант, а сега лейтенант от императорските ВВС на планетата Тар. Разположил се в удобното меко кресло, с наметнат над комбинезона свободен „наелектризиран“ плащ, той би изглеждал повече от миролюбиво, ако не бяха грапавите белези на скулата му.

Ланс. Единственият курсант, оцелял от двеста и трийсетия випуск на тарския офицерски корпус. Получил ордена на Верността — най-висшата награда на своята планета… И лишен от звание заради решението си да прекъсне обучението си и да се отправи заедно с мен в безкраен полет към Земята.

Редрак Шолтри. Един от най-добрите пилоти на планетата Даледо. Пират. Мошеник. И — след сеанса по хипнотично кодиране — мой охранител по неволя.

Екипаж. Двама приятели и един полувраг. Хора, които по различни причини бяха решили да ми помагат в търсенето на Земята.

Мълчанието се проточи. Сигурно всички имаха какво да кажат, но правилата на устава и неписаните закони на корабната етика изискваха първата дума да дойде от капитана.

— На моята планета — започнах аз, — онази, същата, която толкова успешно търсим вече две години, съществува понятието мозъчна атака. Същността му е елементарна: говори всякакви глупости по съответния проблем, а после преценявай дали случайно не е казано нещо умно.

— Ти винаги така правиш — изръмжа Ернадо. Отдавнашната ни уговорка го бе отървала от излишната почтителност в отношението му към мен.

Ланс кимна, съгласявайки се мълчаливо или с Ернадо, или с моето предложение.

Редрак се размърда на стола и рече недоволно:

— Бих искал първо да получа повече информация, капитане. Да поговоря с момчето…

— Той спи — възразих аз. — Момчето е прекарало цялата нощ в гората, под проливния дъжд, трябва да си почине.

— Може и да го събудим, нищо лошо няма да се случи. Излишната сантименталност…

— Зарежи, Редрак! — прекъснах го аз. — Момчето е от моята планета, разбираш ли! Аз отговарям за него. И докато съм капитан на този кораб, той ще бъде тук гост, а не пленник!

— Изобщо не съм сигурен, че момчето наистина е от Земята — упорито не се предаваше Редрак.

— Двамата с Ланс проверихме всяка негова дума с детектора на лъжата. Нали ти е познато това устройство? — клъвнах го аз. Редрак замълча. Удовлетворен, продължих: — И така, какво ни е известно? Момчето се казва Даниил, на единайсет години е…

— Това земно име ли е? — бързо попита Редрак.

— Земно. Не е най-разпространеното, но… Живее в град Курск. Това е земен град, Редрак! Минавал съм оттам. И дори помня улицата, която спомена момчето.

Редрак кимна удовлетворено. Ернадо се усмихна. Той искрено се забавляваше със случващото се, със същото усърдие, с което Шолтри се опитваше да разобличи подозрителния пришълец и да отклони от мен и най-малката опасност. Какво да се прави — ако Редрак Шолтри изпита лична вина за случилото се с който и да е от екипажа нещастие, в подсъзнанието му ще се задейства „мина със забавено действие“. Ще се активира хипнотичната заповед и той ще умре…

Даниил не предполагаше, че не се намира на Земята. По думите му той се изгубил в гората, попаднал в някакво блато и много дълго се измъквал оттам. После се стъмнило, той тръгнал през гората, без да спира, защото било много студено и валял дъжд. Даниил забелязал, че дърветата наоколо са „странни“, но не отдал особено значение на това. После, като се натъкнал на кораба, решил, че това е завод или станция за космическа връзка. Намерил люка и започнал да чука…

— Изумителна история — саркастично отбеляза Редрак. — Загубил се на една планета, озовал се на друга. Вървял през гора, разпростряна на половин континент, а се натъкнал на единствения в тоя свят звездолет. И то тъкмо в онзи момент, когато защитните системи са извън строя, а капитанът е заспал в шлюза и е можел да чуе чукането. Да почукаш по люка на звездолет — за това трябва да се досетиш!

Искаше ми се да поставя Шолтри на мястото му. Но Ланс ме изпревари:

— Недоверчивостта е полезна, Редрак. Но ако не вярваш на момчето, представи ни една логична версия на случилото се.

Редрак сви рамене.

— С удоволствие. С мен ли ще започнем мозъчната атака, капитане?

Кимнах.

— Първа версия — момчето не е землянин. И изобщо не е човек. Това същество, да го наречем така, владее телепатия и е способно да променя тялото си. То е извлякло от паметта на капитана всичко, което е необходимо за имитацията на земно дете, и е проникнало в кораба. Съществото се преструва на землянин, защото това е родната планета на капитана, първия, когото е срещнало на кораба. Съществото е приело облика на дете, защото така ще приспи бдителността ни… или просто не му стига маса, за да имитира възрастен човек.

— И след като съществото ни изяде всичките, масата му ще стига за имитация на хипопотам — със сериозен тон се намеси Ланс. — Глупости говориш, Редрак! Подобно свръхсъщество веднага щеше да се разправи с капитана, после и с мен. Сега щеше да приключва с храносмилането на двама ви с Ернадо. Освен това ние проверихме момчето с кибердиагностичната машина. Няма никакви отклонения в организма.

— Остатъците от диагностичната апаратура на кораба не могат да открият нищо сериозно — неочаквано се намеси Ернадо в подкрепа на Редрак. — Първата причина е много по-убедителна. Полуразумен хищник щеше да нападне веднага. Разумно същество щеше да измисли по-стройна версия.

— Добре — веднага се съгласи Редрак. — Втора версия. Момчето е местен жител, който все пак владее телепатията. Аборигените са го изпратили, за да завладее кораба. Няма големи възможности, не знае с каква сила разполагаме… Затова изчаква, докато приспи бдителността ни.

Този път не последваха възражения. Но и никой не подкрепи Редрак.

— Свърши ли с версиите? — попитах аз. — Знаеш ли, на Земята щеше да станеш нелош сценарист на филми на ужасите… Ланс?

— Аз имам само една версия — започна Ланс с леко смущение. — Може би съм твърде доверчив, но напълно вярвам на момчето. Работата е там, че според теорията за хиперпространството е възможна появата на произволни дупки в четириизмерния континуум. Накратко, момчето наистина е от Земята. По естествени причини се е появил хипертунел, който го е прехвърлил на тази планета.

— Твърде странно съвпадение — презрително възрази Редрак. — Момчето попада там, където се намира единственият във Вселената землянин, който е напуснал планетата си!

— А ти знаеш ли, че теорията за хиперпространството не е разработена докрай? — с неочаквана страст възрази Ланс. — Капитанът може да е изиграл ролята на катализатор на преноса, на жив маяк, по който се ръководят хипертунелите! Момчето е попаднало там, където има мъничка частица от Земята!

Засмях се. Казах, като се обърнах към леко изчервилия се Ланс:

— Слушай, твоята версия е напълно приемлива… Просто съм възхитен от двете нови имена, които получих току-що. Жив маяк и мъничка частица от Земята… Къде-къде по-добре от лорд-играчка, нали?

— Катализатор на преноса също не звучи зле — замислено отбеляза Ернадо.

Ланс се изчерви до корените на косата си.

— Ама аз образно… — промърмори той.

Станах от стола и му стиснах ръката.

— Мир, пилоте — казах. — Честно казано, твоята версия много ми харесва… Ернадо?

Моят бивш инструктор извади от джоба си кутийка със стимуланти. Лапна ухаещото на цитруси топче и рече тихо:

— Не вярвам в случайните хиперпреходи… Ако ще предлагаме безумни версии, ето една: Даниил наистина е момче от Земята, което обаче умее с усилие на волята да минава през хиперпространството. В Космоса се носят легенди за такива хора… В една такава версия нашият капитан наистина може да изиграе ролята на „маяк“.

— Това са само легенди — обади се със съмнение в гласа Ланс. — От типа на живите планети и езерата на безсмъртието. Такива номера не са били по силите дори на Сеячите и техните врагове.

— Може би. Втората версия ще бъде по-реалистична…

— Благодаря, че ме предупреди… — изръмжа Редрак.

— Тя обобщава предположенията на Ланс и Редрак — невъзмутимо продължи Ернадо. — Ще започна отдалеч. Как се случи така, че от междинния хиперскок излязохме край тази планета, а не в района на Схедмон, накъдето се бяхме отправили?

— Флуктуация на полето — с досада отвърна Редрак. — Случва се, макар и рядко.

— Много рядко. Знаеш го по-добре от мен… Да продължим. Какво правеше в орбита около планетата пиратският кораб? Тук за него няма никаква плячка.

— Крил се е от патрулните крайцери на сектора — предположи Ланс.

— Също е възможно. Но защо атакува нашия звездолет? Ние не приличаме на полицейски крайцер, още по-малко пък на лека плячка. Което се потвърди и в хода на битката.

— Искаш да кажеш — намесих се аз, — че срещу нас се води война?

— Война или жестока игра — както ти харесва. Търсихме Земята две години, капитане. И по-голямата част от пътешествието ни приличаше на екскурзия по малко изследваните райони на Космоса. Скок към звезда от спектралния клас на Слънцето, проверка на планетите… Още два-три скока — и връщане на най-близката обитаема база. Ремонт, зареждане с гориво, почивка… Но през последния месец ситуацията се промени. Карантина на Ледения купол. Некачествено гориво, продадено на Оранжевата. Отказ от ремонт на кораба в шеста и четиринайсета космическа база. Полицейска глоба за излъчване от двигателите над нормата.

— Искаш да кажеш — рече с тих гняв Редрак, — че всички неприятности са започнали след моята поява на кораба? Така ли?

Ернадо издържа погледа му.

— Така. Заради появата ти на кораба, но изобщо не заради теб самия. Подобен масиран натиск просто не ти е по силите. По-скоро ти наистина ни поведе по следите на Земята. И това не се хареса на някого.

Настъпи тишина. Насилих се да кажа:

— Ернадо, грешиш. На кого ще навредим, ако намерим Земята? В галактиката има десетки хиляди обитаеми светове, търгуващи и враждуващи помежду си, на всякакви етапи на развитие — от дървен плуг до хиперпространствени звездолети. На кого би попречила още една — не най-развитата цивилизация, не най-силната и дори не най-красивата? Кой би ни попречил?

— Не знам, капитане. Но аз чувствам натиска — и той се усилва непрекъснато. Започна се с дребни неудобства, а се завърши с космически бой. И момчето е просто поредното звено във веригата.

— Поредното дребно неудобство — опита да се пошегува Редрак.

— Надявам се да е така. Мисля, че Ланс е прав и Даниил наистина е от Земята. Допускам, че сам той не подозира за случващото се… Но се появи неслучайно на кораба. Докарали са го от Земята — докато спи или под въздействието на парализиращ лъч, похитен по време на разходка в гората. Хиперпространственият тунел би изхвърлил момчето в която и да е точка на планетата, така че с него сигурно е имало ескорт с катер. Оставили са Даниил близо до кораба ни, задали са му чрез лека хипноза посока на движение… И са продължили да го контролират по-нататък, като са се възползвали от това, че след битката корабът ни е ослепял и оглушал.

— Прехвърляне на катер през хипертунел… Около 10 или 15-тонна маса — пресметнах на глас аз. — Представяш ли си колко енергия ще отиде за това? По-евтино е да наемат ескадра кораби за нашето унищожение! Как би могло да ни попречи единайсетгодишно хлапе, което няма представа за ролята си!

— Кажи ми честно, Сергей — рече тихо Ернадо. — Когато разбра, че момчето е от Земята, след като поговори с него, не ти ли се прииска да зарежеш търсенето? Да се върнеш на Земята през хиперпреход, да видиш близките и приятелите си, да заживееш предишния си живот, но с нови знания и възможности?

Стиснах юмруци до болка. Ернандо беше попаднал в десетката.

— Носталгията е свойствена за всички — замислено рече Ернадо. — И никак не е трудно да бъде събудена. Върху теб са решили да изпробват още едно оръжие, психологическо. Абсолютно хуманно.

Поклатих глава.

— Хуманното оръжие няма да ме порази. Няма да се откажа от търсенето.

— В такъв случай Даниил също ще влезе в употреба. В съзнанието му може да са вкарали кодирана заповед — да взриви реактора или да те убие, в случай че решиш да не се връщаш на Земята.

По гърба ме полазиха студени тръпки. Спокойно спящото в каютата ми момче можеше внезапно да се превърне в смъртоносен враг. Безпомощното дете, което бях къпал и превързвал само преди час, можеше да стане опасен противник, ако в съзнанието му се проявеше въведената чрез хипноза заповед.

— Ернадо, оставяш впечатление, че за своята мозъчна атака си впрегнал всичкото ни мозъчно вещество — казах аз. — Не знам чия версия е по-вероятна, но ще се наложи да действаме според твоята.

Редрак кимна удовлетворено. Ланс отмести поглед.

— Първо, всички да се приберат по каютите. За мен и Ланс — шест часа сън, за Ернадо и Редрак — четири. Трябва да си починем.

Възражения заради неравностойната почивка не последваха.

— До два часа след като се събудят, Ернадо и Редрак трябва да подготвят за действие наблюдателните системи на кораба и един от бойните катери. Ние двамата с Ланс… и момчето ще направим малка екскурзия на планетата.

Редрак се намръщи.

— Второ, при общуването с Даниил се придържайте към версията на Ланс. Момчето не бива да знае в какво го подозират. След пристигането на най-близката развита планета ще го върнем през хипертунел на Земята.

— Ако успеем да платим за хиперпрехода — песимистично отбеляза Ернадо. — Ремонтът на кораба ще изяде остатъците от кредита ни…

— Трето, докато Даниил се държи адекватно и не предприема враждебни действия, той остава член на екипажа на кораба. Юнга или кадет — както решите.

Редрак поклати страдалчески глава. Третата ми заповед беше предназначена точно за него. Сега даледианецът щеше да бъде принуден да защитава живота на момчето като своя собствен.

— Това е всичко. Почивка. — Надигнах се от креслото.

— Капитане, преместете момчето от своята каюта в моята или при Ернадо — с безнадежден тон помоли Редрак.

Погледнах го със съчувствие и го успокоих:

— Ще остане при мен, но ти нямаш вина за това. Предупредил си ме. Така че психокодирането ти няма да се активира дори ако Даниил ме удуши в съня ми. Лека нощ.

 

 

В каютата бе тъмно, единствено на панела на корабния комуникатор светеше жълто пламъче. Стараех се да вървя безшумно. Апартаменти от четири стаи на кораба се полагаха само на капитана. Всички останали се задоволяваха с едностайни каюти.

Отворих вратата на спалнята.

— Нощно, слаба светлина — прошепнах без особена надежда за успех.

Над леглото се появи бледорозово сияние. Браво, Редрак. За ремонта на сервизните устройства отговаряше точно той.

Даниил спеше, прегърнал с две ръце възглавницата. На пода лежеше смачканото одеяло.

Интересно, как може насън да отметнеш „наелектризирано“ одеяло? Сигурно е необходим голям опит в борбата с обикновените…

Внимателно завих момчето. Тънкото одеяло сякаш се рееше във въздуха и едва докосваше малкото телце. На кожата леко проблясваха ивиците защитна лепенка, покриващи многобройните ранички.

— Спи, малкия — прошепнах аз. — Спи, Данко…

Ако в съзнанието му наистина беше заложена кодирана програма, щях да намеря човека, дал заповедта, и щях да го убия. Ако пък нямаше никаква програма, щях да убия онзи, който бе захвърлил полуоблеченото дете насред чуждопланетната гора.

Ние, земляните, сме много жестоки хора.

Пригладих с длан меката разрошена коса на Даниил. И все пак той бе много щастлив човек. Само преди ден е бил на Земята, дишал е въздуха й и е вървял през нормална, добра гора. Само след седмица отново щеше да се озове там.

За мен път към Земята нямаше.

Извадих от стенния шкаф чисто бельо. Излязох на пръсти от спалнята. Ненужна предпазливост — сега никакъв грохот нямаше да разбуди момчето. Умора плюс таблетка сънотворно е много надеждна смес.

Постлах си на дивана в кабинета и отидох да си взема душ. Прекарах няколко минути под прохладните струи вода. Подсуших се и без да се обличам, след две минути с наслада се изпънах на чистата постеля. Почувствах как потъвам в сладките дълбини на съня и прошепнах:

— Сигнал за събуждане след пет часа и четирийсет минути.

— Таймерът включен — със същия тих шепот отвърна сервизният блок до главата ми.

Докато заспивах, с разкаяние си помислих, че така и не бях взел участие в „мозъчния щурм“. И не бях изказал собствената си безумна идея, която продължаваше да кръжи в главата ми…