Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (14)

6. Правото на влезлия

Тъмнина. Ледено спокойствие, изпълнило съзнанието. И шепот, който звучи в дълбините на мозъка.

— Темпоралната граната е активирана. Вие сте в безопасност.

Падане. Полет през мрака.

— Употребата — мотивирана, опасност от втора степен. Препоръчва се връщане към първия възлов момент.

Какво е това първи възлов момент? Моментът, в който се запътих към спотаилата се мина? Не, това не ме устройва. Ланс вече беше мъртъв…

— Промяната е приета, връщане към втория възлов момент.

Светът отново се появи около мен.

— Принцесо, ще ми позволите ли да ви придружа в Храма? — попита Ланс.

Девойката кимна. Ланс, жив и невредим, засия от въодушевление. И тръгна напред.

— Той какво, никога… — започнах аз. И се напрегнах, за да се откъсна от потока на миналата реалност. Закрещях с гневен глас: — Спри, Ланс! На място!

Ланс застина като закопан в почвата. Явно курсантите бяха обучавани преди всичко да се подчиняват на заповеди. Бързо отидох при него, наведох се и се вгледах в черния, овъглен чакъл. Никакви следи от капан… Извадих меча от ножницата и го прокарах по камъните.

Тънките сиви нишки се стрелнаха нагоре, обхванаха острието. И паднаха — разсечени. Размърдаха се отново, протегнаха се към метала на плоскостния меч и се разпаднаха на части. Държах острието дотогава, докато коварният капан не се превърна в къси, безпомощно помръдващи върху камъните парченца.

— Кой се е осмелил да заложи паяжинни мини край Храма? — Гласът на принцесата трепереше от негодувание. — Това е не само подло, това е кощунство!

— Очевидно нашият общ познат Шорей. — Приближих се бавно към колоната, като преди да пристъпя, удрях с меча по земята. Още една паяжинна мина започна да се гърчи в напразен опит да счупи плоскостното острие.

Ланс продължаваше да стои и да гледа мърдащите в краката му останки от паяжинната мина. Явно момчето имаше доста живо въображение.

— Как разбра за капаните, Сергей? — попита принцесата с нещо средно между недоумение и леко подозрение.

— Ние, жителите на несъществуващи планети, имаме напълно реални способности — ехидно излъгах аз. — Да смятаме, че съм използвал една от тях.

Ланс се отърси от вцепенението си и се приближи до мен. Каза без капчица ритуална надутост:

— Лорде, вие ми спасихте живота. Аз съм ви вечен длъжник.

Обърнах се към момчето и му протегнах ръка:

— По-добре ми бъди приятел, отколкото длъжник.

Около секунда стояхме и се гледахме в очите. После принцесата попита раздразнено:

— Младежи, всичко това е много трогателно, но няма ли да прокарате път през капаните? Времето ни е малко, а можем да помолим Храма да ни вдигне в церемониалната зала само ако се намираме до самия стълб.

Ланс бързо кимна и извади меча си. Двамата разчистихме пътя за половин минута, като междувременно унищожихме още две паяжинни мини.

Докато принцесата вървеше предпазливо към нас по разчистената пътека, аз разглеждах тънкия стълб, „поддържащ“ над нас гигантското съоръжение на Храма. Обикновена колона от тъмен метал, която едва ли достигаше десет сантиметра в диаметър, а на върха й, докосваща огледално квадратче от облицовката, бе излята от същия този метал човешка китка. Разтворена длан, поддържаща гигантското кълбо.

Докоснах колоната — беше топла. Като истинска ръка.

— Заповядвам да издигнете и трима ни в церемониалната зала на Храма — казах, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен импулс. — Веднага.

И овъглените камъни изчезнаха под краката ми. Невидима сила бавно ни издигна нагоре.

 

 

Преминахме през повърхността на кълбото като през мъгла. Дори ми се стори, че почувствах влажен въздух да облъхва тялото ми. После ни обгърна облак бледожълта светлина — и в нея продължихме да плуваме все по-нависоко и по-нависоко. От време на време отново се появяваше усещането за преминаване през влажен въздух — вероятно преодолявахме вътрешните стени на Храма. Оригинален асансьор бяха измислили Сеячите — или разтваряха всички предмети по пътя ни, или, което ми се струваше по-вероятно, правеха нас пропускливи за материалните прегради. Интересно, дали в Храма имаше обикновени врати?

Жълтата светлина помръкна и ние спряхме. Почувствах под краката си под — мек, пружиниращ. Озовахме се в огромна зала с кубическа форма. Снежнобелите стени светеха с мека светлина, която не дразнеше очите.

— Защо Храмът те послуша? — смаяно попита принцесата. — Освен това ти му даде заповед, а не отправи молба. Храмът не търпи подобно отношение дори от избраните!

Гласът на момичето звучеше много тихо, но доловимо. Белите стени около нас поглъщаха звуците. Церемониалната зала приличаше повече на операционна, отколкото на помещение за тържества. Същата стерилна чистота, същата светлина, която не хвърля сенки. Само размерите й бяха малко големички за операционна — в куб с петдесетметрова стена може да се събере цяла болница.

— Защо Храмът ти се подчини? — упорито повтори принцесата. — Защо?

Имах отговор, а и бях сигурен, че е верният. След като бях използвал оръжието на Сеячите, може би Храмът ме приемаше за нещо като наследник на отдавна изчезналите му стопани… Но отговорът влачеше след себе си дълги и ненужни обяснения.

— Може би съм му харесал с нещо — отвърнах уклончиво. — Кой би могъл да ги разбере тези Сеячи…

Принцесата кимна. Изглежда, мнението за нелогичността на загиналата свръхцивилизация бе доста разпространено.

— Това ли е церемониалната зала, принцесо? — попитах, сменяйки темата. Но получих отговор не от нея.

— Да, Лорде от несъществуващата планета. Това е церемониалната зала, към която толкова се стремеше.

 

 

Шорей стоеше зад гърбовете ни. В своя бял, сияещ комбинезон, почти неразличим на фона на стените. Беше преметнал на гърба си алената ножница с меча, косите си, и без това светли, бе прикрил с качулка. Нищо чудно, че не го бяхме забелязали. На подобна маскировка би завидял всеки нинджа.

— Знаех си, че ще ви намеря тук. — Проникновеният глас на Шорей ме вбесяваше. — Жалко, че се налага да прехвърлим малкия ни спор на територията на Храма…

— Няма да посмееш да ни попречиш, Шорей! — рече твърдо принцесата. В гласа й звучаха тържествуващи нотки. — Знаеш закона на Храма и няма да посмееш да го нарушиш!

— Знам. Онзи, който е влязъл в Храма, онзи, който се е оказал достоен, има право да изпълни желанието си. И никой няма да може да му попречи.

За пръв път Шорей говореше без сянка от високомерие или позьорство. Признаваше неподвластната му сила и не се опитваше да спори с нея.

— Ти изгуби, Шорей — продължи принцесата. — Вече сме в Храма и ако застанеш на пътя ни, ще умреш. Сеячите са изчезнали в миналото, но законите им продължават да управляват Вселената.

— Нямам намерение да заставам на пътя ви. Искам да се полюбувам на тържествения миг на бракосъчетанието на принцеса от древен род и дивак от несъществуваща планета.

— Той те провокира, Сергей — прошепна принцесата. — Не реагирай.

— Разбирам.

— А защо сте довели със себе си момчето? Като резервен младоженец, ако Лордът не оправдае надеждите ви? Или това са последните остатъци от армията ви?

Принцесата пребледня. А Ланс направи крачка към Шорей… Но аз го очаквах и хванах момчето за ръката, принуждавайки го да спре. Казах, като се опитвах да се придържам към онази повелителност на тона, която все още не е станала обидна:

— Ланс, ако искаш да си ми приятел, ако искаш да си ми благодарен за нещо, то няма да се обиждаш от оскърбленията на изгубилия. Успокой се.

Младежът кимна, без да откъсва пълния си с омраза поглед от Шорей.

— Ще настъпи денят за разплата — отсече той. — Но празникът няма да бъде помрачен дори от твоята кръв.

Шорей кимна невъзмутимо.

— Денят ще настъпи, момче — отвърна той. — Не се и съмнявай в това.

Принцесата потрепери. Обърна се към мен и прошепна:

— Сергей, това не ми харесва. Той е замислил нещо. Трябва да побързаме.

— Съгласен съм.

Принцесата оправи косата си. Погледна косо към застиналия в далечината Шорей. И каза, повишавайки глас:

— Аз, принцеса от императорския род Тар, дойдох тук с правото си на господарка на планетата. Моля да извършите обреда по бракосъчетание и да признаете за мой мъж Лорд Сергей от планетата Земя.

По стените на залата сякаш премина вълна, която ги оцвети в нежносин цвят. И глас, който звучеше само в нашето съзнание, попита:

— По чии обичаи ще бъде проведен обредът?

Гласът на Храма изобщо не приличаше на хладния, безразличен тон на темпоралната граната. Мек, красив женски глас, на който би завидяла оперна певица.

— По обичая на моята планета — с известно смущение каза принцесата.

— Съгласен съм — потвърдих аз.

Залата започна да потъва в мрак. Изчезна високата фигура на Шорей и дори комбинезонът му престана да свети. Доволното лице на Ланс се разтвори в мрака. Единствено около нас двамата с принцесата остана златисто сияние. Сякаш светеше самият въздух. Красиви обичаи имаше на планетата на моята съпруга…

— По собствена воля ли встъпвате в брак?

— Да — отсече твърдо принцесата.

— Да. — Внезапно осъзнах, че не изпитвам никакво възторжено чувство. Сякаш изпълнявах досадна процедура, необходима за прогонването на Шорей, а не се женех за любимото момиче.

— Кой ще бъде свидетел на брака ви?

Вгледах се в тъмното. И отговорих:

— Курсант Ланс Дари, мой приятел, и управникът Шорей Менхем, мой враг.

— Всички, които се намират сега в Храмовете на Сеячите по всички планети във Вселената — добави принцесата.

— Има ли някаква пречка в законите на вашите планети или в постъпките ви, която би възпрепятствала брака?

— Не. — Принцесата ме погледна. Свих рамене. Какво би могло да има? Не съм женен и не изповядвам никаква религия.

— Не.

— На свидетелите известна ли е някаква пречка срещу сключването на този брак?

Настъпи тишина. Но странна, жива тишина, изпълнена с дишането на хиляди хора. Господи, та сега ни чуваха — и наблюдаваха — хората от стотици обитаеми планети!

— На мен ми е известна пречка, което прави този брак невъзможен.

Очаквах тези думи. Шорей не можеше да не се намеси. Това бе последният му опит.

— И каква е тя?

— Неравенството в произхода на принцесата и Лорда.

Пауза. И спокойният въпрос на Храма:

— Принцесо, противоречи ли на законите на вашата планета неравенството в произхода на съпрузите?

— Не. Лорд Сергей е мой годеник. Древният обичай допуска брак с човек с всякакво обществено положение.

— Лорде, противоречи ли на вашите закони или убеждения неравенството в произхода на съпрузите?

В този въпрос имаше нещо странно, нелогично. А може би не в самия въпрос, а в разликата му с въпроса, зададен на принцесата… Но нямаше време за мислене.

— Не.

— Вие казахте истината — невъзмутимо заключи гласът. — Шорей Менхем, вашето възражение е лъжливо. Повторна лъжа ще доведе до вашето изчезване от реалността. Има ли други възражения?

Тишина. Хиляди очи, взиращи се алчно в чудатия спектакъл. Хиляди уши, ловящи всяка дума. Хиляди плътно стиснати устни.

— Възражения няма. Готови ли са пръстените, необходими за сключването на брака?

Аз докоснах пръстена си. И отвърнах:

— Пръстени има, но трябва да се приведат в първоначалния си вид.

Принцесата ме погледна ужасено. Нима бях казал нещо излишно, неправилно?

— Изпълнено. Пръстените са снабдени с хиперпространствена връзка.

Очите на принцесата се смееха. В тях се смесваха възторг и изненада, както тогава, в нощния парк на Земята. А на гладката повърхност на пръстена отново проблясваше мъничкият кристал.

— Лорде, съгласен ли сте да вземете за съпруга принцесата от династията Тар, да делите с нея радост и мъка, да отдавате силата си и да приемате слабостта й, навсякъде и винаги, от раждането до угасването на света?

— Да.

— Сложете си пръстените.

„Само Менделсон липсва“, помислих си аз, докато пристъпвах към принцесата и протягах пръстена си към ръката й. „Останалото е твърде сходно.“

Принцесата внимателно наниза пръстена на пръста ми. Аз я улових за ръката, поднесох я към устните си, целунах я. Започна леко да ме тресе. Детските мечти не се сбъдват — иначе в света няма да останат възрастни. Първата любов не може да е щастлива — иначе втората ще се превърне в проклятие.

Сложих пръстена на ръката на принцесата. Погледнах я в очите — в тях имаше всичко — и радост, и спокойствие, и промъкваща се умора. Всичко, освен вълнение.

Всичко, освен любов.

— В името на Вселената, вие сте признати за съпруг и съпруга.

Залата започна да се пълни със светлина. Появиха се усмихнатият Ланс и Шорей Менхем. Той също се усмихваше.

— Моля Храма да предаде съобщение на всички съюзни планети — тържествуващо изрече принцесата. — По правото на управници на нашия свят, двамата с Принца молим за военна помощ за пресичането на наглата агресия на Гиарската армия начело с управника Шорей.

— Съобщението е предадено — веднага отвърна гласът на Храма.

— Благодаря. — Принцесата кимна на неизвестния събеседник.

— Все още ли не сте разбрали каква е грешката ви, принцесо? — Гласът на Шорей изобщо не бе изгубил назидателния си тон.

— Не! — обърна се рязко към него принцесата.

— Всеки, влязъл в Храма, има правото да изпълни желанието си. Аз дойдох тук за двубой с Лорд… — Шорей се усмихна, — простете, с принц Сергей от планетата Земя. Той похити годеницата ми, оскърби ме. Ще умре. Никой няма право да попречи на двубоя ни.

Видях как Ланс пребледня. Как принцесата притисна длани към лицето си. А Шорей произнесе тържествуващо:

— Моля да ни пренесете в залата за дуели.

Отново започнахме да се издигаме през стените на Храма. През оранжевата светлина, през мъгливите, влажни докосвания. И единственото изпълващо ме чувство бе ядна обида заради собствената ми глупост.

Не можеше войнствената цивилизация на Сеячите да построи Храм без зала за дуели. Шорей го разбираше. И бе пресметнал няколко хода напред. А вече нямаше темпорална граната, с помощта на която да се преиграе изгубената партия.

Стана тъмно. Стояхме в кръгла зала с по-малки размери от церемониалната, но още по-впечатляваща. Черни стени, украсени със слабо светещи барелефи. Куполообразен черен таван, под чиито сводове висеше кълбо от немигащ ален пламък. Десетки врати по периметъра на залата — във всяка от тях стоеше неподвижна фигура с униформа на гвардеец.

— Дуелът ти повече напомня на убийство, Шорей — казах аз, докато гледах омразните лица на войниците.

— Не се безпокойте, принце. Това е просто почтен караул… и погребален отряд за изгубилия. Те няма да се намесят в двубоя. Ще те убия честно, принце.

— Нямам основания да ти вярвам.

— Добре, принце… Моля Храма да предава двубоя по всички планети във Вселената! Като се започне от този момент и се завърши със смъртта на един от нас.

— Предаването започна. — Този път гласът на Храма беше мъжки. — Обявете условията на двубоя.

Шорей се впусна в показно празнодумие, като очевидно се наслаждаваше на ситуацията. Аз просто махнах с ръка и принцесата безмълвно се отдалечи към стената. След нея тръгна Ланс, като ми хвърляше умолителни погледи. Поклатих глава. Това бе моят двубой, моята смърт. Прекрасно разбирах как ще завърши за Ланс намесата му в боя.

Осъзнавах и как ще свърши боят за мен.

— Избирам хладно оръжие — рече най-накрая Шорей. — Ще се бия само с меч, а принцът от несъществуващата планета може да използва и своите плоскостни дискове. Нека това изравни шансовете ни.

Изглежда, бях недооценил Шорей. Той не беше второкласен актьор, играещ супермен. Беше звезда, вживяла се в образа. Гениално бе написал ролята си — и всяка реплика трябваше да събужда симпатия у зрителите.

— Оръжието е избрано — съобщи Храмът. — Деструкторите и лъчевите излъчватели на участниците в двубоя са замразени.

Извадих от калъфа плоскостен диск. Шорей щеше да го избегне или да го улови във въздуха. Но кой знае защо, трябваше да го хвърля, да повторя началото на предишния двубой. Защо?

Главният недостатък на подсъзнателните постъпки се крие в това, че те са непонятни за самия теб.

Шорей не бързаше да започва двубоя. Той огледа залата, но аз чувствах, че следи всяко мое движение. Каза, като се обръщаше или към мен, или към принцесата:

— Изумително колко си прилича символиката на всички планети. Дори в родината на нашия забавен принц черното символизира злобата и лъжата, а бялото — чистотата и благородството.

Почувствах как страхът ми изчезва. Истински великите актьори имат чувство за мярка…

— Преиграваш, Шорей. Нося комбинезон на твоята армия. Нямах време да го боядисам в бяло.

По лицето на Шорей премина гняв. Той не търпеше присмех дори от обречен противник.

— Ще отсъдят мечовете, принце.

Оръжието се озова мълниеносно в ръката му. Хубаво е да имаш реакции, които са три пъти по-бързи от нормалните.

Плоскостният диск се отправи в краткия си полет. От моята ръка към ръката на Шорей.

— Варварско, чудовищно оръжие — с горчивина отбеляза той. — Ти го въведе в употреба — в това е вината ти.

Добрите актьори са способни да разиграват една и съща сцена във всякаква обстановка. Шорей почти дословно повтаряше предишните си реплики.

Почувствах плахия полъх на надеждата.

— Ти си заслужи смъртта, Шорей. — Извадих пистолета. Натиснах спусъка.

Сребристо ветрило от мънички плоскостни дискове. Размита сянка на човешка фигура, която ги избягва с невероятна скорост.

— Дори не ме докосна. — Шорей се засили напред. — Вади меча, принце от планетата, която я няма.

Извадих меча иззад гърба си. Хайде, Шорей. Изречи измислените предварително думи. Приготви се за неизбежната и красива победа…

— Всеки го очаква край — послушно заяви Шорей. — Ще умреш красиво и без да се мъчиш. Този двубой ще бъде видян от мнозина — те ще потвърдят правотата ми. Знаех как ще завършиш живота си още преди да се появиш на тази планета. Защитавай се, принце.

Кратък сблъсък. Размяна на удари. Моят меч, който с всяка атака ставаше все по-къс…

Трябваше ми поне три-четири сантиметра плоскостно острие…

Атакувах. Сложен прийом… който скъси меча ми наполовина. И засилващ се студ в гърдите. Да, имам шанс, нищожния шанс на заека, с който може да се задави боата. Но при всички случаи щеше да ми се наложи да надскоча себе си — макар и да не можех да се сравнявам по скорост с Шорей, можех поне да се доближа до него.

— Знаеш повече, отколкото си мислех. И би могъл да станеш интересен съперник… с времето.

— Стой, Шорей! — изкрещя принцесата. Но Шорей сякаш не я чу.

— Умри, дивако.

Той атакува — не с всички сили, с една трета от бързината си. Така, че да успее да възхити невидимите зрители. Така, че да успея да осъзная неизбежността на смъртта…

Мечът на Шорей сряза остатъка от острието ми — този път не докрай, аз леко отдръпнах ръката си. И започна неминуемото движение към сърцето.

Само че миг преди удара аз се гмурнах под спускащия се меч.

Той все още се опитваше да ме достигне с острието. Опита се да премине в отбрана, да се извърти… Но красивият и ефективен удар в сърцето е опасен именно защото не бива да се прекъсва по средата. Дори и при нечовешки бързи реакции…

Паднах под проблясващия плоскостен меч, под спускащата се в атака фигура на Шорей. И изстрелях нагоре ръката с късия, жалък остатък от моето острие.

Върхът му докосна гърдите на Шорей — и се спря, сякаш бе срещнало непроницаема броня. Шорей все пак бе включил защитата на комбинезона. Великият актьор не искаше да умира от ръката на статист…

Инстинктивно, без да обмислям действията си, стиснах дръжката на меча и включих системата за наточване. Белият пламък обгърна остатъка от острието. Което влезе в тялото като нагорещен нож в масло.

Шорей закрещя. Нанизваше се на острието, докато продължаваше безполезния си удар. А светещото, непрекъснато наточващо се острие разрязваше тялото му. Наточващото поле, което го обгръщаше, разрушаваше молекулярните връзки и превръщаше тънкия хирургически разрез в зееща рана.

Измъкнах се изпод неподвижното тяло. Пръстите ми все още стискаха дръжката на меча, по острието пробягваше бял пламък и то изтъняваше, топеше се като бучка захар в горещ чай.

Никой не издаде и звук. Гвардейците стояха като вкаменени. Принцесата се беше вкопчила в рамото на Ланс. Курсантът не откъсваше поглед от мен.

Шорей бавно се търкулна по гръб. Опита да се надигне на лакти, но не успя. Прошепна нещо.

Пристъпих към него. И чух тихия глас, който дори и сега не беше изгубил властността и увереността си.

— Не можеше да предугадиш удара… Не можеше да ме убиеш.

— Но успях.

— Въпреки това… — Шорей се закашля, на устните му изби розова пяна. Но той упорито продължи: — Въпреки това си оставаш парий. С победата над мен няма да победиш предразсъдъците в нашите светове. Ти си играчка… в чужди ръце. Ти си пришълец от несъществуваща планета. Непълноценен си.

— Аз победих.

— Ти изгуби. Ще го разбереш… още днес.

— Победих. Аз съм Принцът.

— Не задълго… Разбрах тайната ти, но твърде късно. А ти никога няма да я научиш. Не биваше да се бия с теб… тук…

— Каква тайна?

Шорей се усмихна. Подигравателно и победно. Доиграваше ролята си.

— Сбогом, принце…

Той затвори очи и аз разбрах, че никой никога няма да чуе повече гласа на управника Шорей. Той отнесе със себе си моята тайна — ако тя наистина съществуваше. И умря с твърдата увереност, че аз съм изгубил.

А Шорей Менхем винаги бе предугаждал бъдещето.

Положих до тялото му парчето от меча, което бе станало тъничко като шивашка игла. И попитах слисаните гвардейци:

— Кой е старшият във вашата погребална команда?

Един от гвардейците пристъпи безмълвно напред.

— Вземете тялото и се махайте от планетата.

— Съветвам ви да действате бързо — добави приближилата се принцеса. — Съюзническият флот ще пристигне след няколко часа и ще унищожи всички, които възнамеряват да продължат битките.

Тя докосна ръката ми.

— Победихме…

Погледнах в очите й — сини като земното небе, в които имаше радост и възхищение, спокойствие и увереност. В които нямаше и не можеше да има любов.

Ние победихме. Аз изгубих.