Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (10)

2. Авариен старт

Отвън беше тъмно. Само шумоленето на дърветата и меката трева под краката подсказваха, че сме излезли в градина.

— Защо не светят фенери? — попитах аз, като се озъртах. — Шорей би трябвало да е включил всичко, което може да свети.

— Ненапразно дадох заповед — сухо отвърна принцесата. — Някой от слугите е успял да изключи енергостанцията.

Тя внезапно се приближи до мен и здраво ме стисна за ръката. И вече със съвсем друг, извиняващ се глас каза:

— Това е глупаво, разбира се… Но още от дете се страхувам от тъмното. Извинявай.

— Всичко е наред. — Стиснах ръката й. — Накъде да вървим?

— Надясно…

Очите бавно привикваха, вече виждах и дърветата, и тъмните, мъртви силуети на дворците. Само някъде в далечината, на самия край на платото, към небето се протягаха червени отблясъци от огън.

— Пожар — спокойно каза принцесата. — Не на най-подходящото място — там са разположени архивите и библиотеката. Но нищо, нека гори.

Вървяхме през градината бързо, като се стараехме да не вдигаме шум. Няколко пъти се натъквахме на посипани с пясък пътечки, но принцесата упорито ги отбягваше.

— Няма ли да се загубим? — тихо попитах аз.

— В тази градина премина цялото ми детство.

И за неуловимо кратък миг гласът на принцесата отново се превърна в познатия, предишния, онзи глас, с който ме беше помолила да чакам, докато порасне. Може би под тези дървета наистина бе играло момичето, което се бе върнало от краткото пътешествие до планетата Земя.

Дърветата се разредиха и ние излязохме пред дървена ограда. Ниска, декоративна, от ажурна метална решетка, стигаща до кръста ми. Зад нея се простираше равно гладко поле, покрито или с бетон, или с разтопен камък. По-скоро с второто — очевидно това бе основата на платото, която на другите места бяха засипали с плодородна почва.

Приседнах до оградата и се взрях в тъмнината. На полето за излитане в привиден безпорядък бяха застинали дисковете на бойни катери и леките, полупрозрачни сенки на флайъри. Заплеси, дори не си бяха направили труда да приберат машините в хангари… Надяваха се на неутрализиращото поле.

— Принцесо, къде се намира аварийната писта? — попитах.

— Нея ли смяташ да използваш?

— Друг път няма.

— Зад хангарите… Лорде, не си спомням някой да е рискувал да излети по този начин.

Не взех да споря, просто прескочих оградата.

— Да вървим, принцесо…

Тя също я прескочи, без да докосва протегнатата ми за помощ ръка. Помоли ме с почти жалостив глас:

— Лорде, можем да използваме тунелите, които водят към равнината. Там ще има охрана, но…

Безмълвно тръгнах напред. Не е учтиво да спориш с момиче, още повече с принцеса. По-лесно е просто да не й оставиш възможност за избор.

Хангарите бяха скрити някъде в дълбините на скалите. Навън се подаваха само малките бетонни куполи на асансьорните шахти. Заоблените сгради винаги ми бяха харесвали — те изключват нападения иззад ъгъла. Всъщност тук нямаше засади. Само един самотен часови, който се бе облегнал с гръб на затоплената през деня стена на купола.

Забелязах го пръв. Спрях се, прецених разстоянието — твърде далеч беше за точен изстрел от пистолета. Извадих от калъфа плоскостен диск и го метнах, почти уверен в успеха.

Но този път окомерът ме подведе. Дискът разсече със свистене въздуха и влезе в бетонната стена на няколко сантиметра от главата на часовия.

Вероятно той дори не успя да разбере какво се е случило. Обърна се към звука, вадейки меча от ножницата, и се хвърли към нас, като същевременно вдигна ръка към рамото си, за да активира комбинезона.

Само че на пътя на стремителното му движение се озова полукръгът на здраво заседналия в стената диск. Плоскостното острие разсече шията му по-бързо и от най-изкусния хирург.

Той направи още няколко крачки и падна с неестествено извита глава. От прерязаната артерия изригна струя кръв.

Заповръща ми се. А принцесата изпусна меча от ръката си, вкопчи се в рамото ми и закрещя. Този вик се беше събирал в гърдите й от доста време. От деня, когато на турнира на кандидатите бе победил Шорей. От онзи час, когато планетата е била окупирана от войските му. От онази минута, когато в гостната зала се е разиграл кървавият сблъсък. От онази секунда, когато тя е разбрала, че ще се наложи да преминем през непознатия ми ужас на аварийното излитане.

Тя плачеше, притисната към рамото ми — господарка на цяла планета, която можеше да прати на смърт хиляди хора, но никога не бе виждала истинска смърт. Не онази, която се случва в честен двубой с плоскостни мечове, когато и най-страшните рани се скриват под мигновено покриващите ги комбинезони. Подобна смърт бе нещо обичайно в заобикалящия я свят — скрита под чисти дрехи, фалшива, като факлите по стените. По плоскостите мечове никога не оставаше и капка кръв.

А сега смъртта се разкри пред нея в истинския си облик. С разсечено на част тяло, с плискаща от прерязаните артерии кръв. Може би тя бе първата принцеса, която виждаше какво всъщност представлява.

Прегърнах я, истински, нежно и силно, забравяйки за болката в раненото рамо и за неумолимо изтичащото време. Прошепнах, скрил лице в меката коса:

— Ако имаше възможност, той щеше да ни убие, принцесо. Не бива да го съжалявате.

— Но така не се убива…

— Умря веднага. Нищо не е усетил.

Принцесата помълча. После каза, като се освободи от прегръдката ми:

— Ще ми мине, ей сега ще ми мине. Държа се като истеричка, срам ме е от самата себе си…

— А аз започнах да се гордея с теб, принцесо.

Като се стараеше да не поглежда надолу, принцесата мина покрай мъртвото тяло. Махна с ръка:

— Ето я аварийната писта. Вероятно точно нея е охранявал… този клетник.

Приближих се към нея.

На пръв поглед аварийната писта не изглеждаше заплашително. Просто равното поле за кацане получаваше лек наклон, около пет градуса, не повече. Изкуствен планински проход, който бавно изчезваше в тъмното. Ширината на пътеката беше седем — осем метра, напълно достатъчно дори за катер, да не говорим пък за тесен флайър. След около двайсетина метра, разбира се, аварийната писта ще заприлича на пробита в камъка траншея и ще възникне реална опасност от сблъсък с издигащите се отстрани стени. Но нали ще управлява автопилотът…

— Помогнете ми, принцесо — казах аз. — Трябва да избутаме дотук някой флайър.

На около четирийсет метра от нас се намираше подходяща на вид машина. Тя беше дори по-малка от онази, с която бях пристигнал, и изглеждаше достатъчно лека за замисленото. Двамата сравнително лесно преместихме флайъра от мястото му и го избутахме до аварийната писта.

— Добре ли управляваш флайър? — загрижено попита принцесата.

— Управлявам добре велосипед — навъсено отвърнах аз. Думата „велосипед“ произнесох на руски, очевидно в езика на Тар нямаше аналог. Щеше да е страхотно, разбира се, ако спасях принцесата, като управлявам сам летателния апарат. Но уви, не бях посещавал курсове по планеризъм, а в армията ни бяха учили единствено как да се справяме с парашутите. — На този флайър има ли автопилот, принцесо?

— Разбира се. А ти имаш ли диск с програма?

— Да.

Избутахме флайъра до самия край на наклонената пътечка. Съветите на Ернадо не ме подведоха — с лекота намерих ключалката и вдигнах покрива на кабината. Принцесата се вмъкна безмълвно вътре и се наведе над пулта. Секунда по-късно кабината се освети.

— Дискът с програмата — рече настоятелно момичето.

Подадох й диска с номер две, обърнах се и за последен път погледнах към платото Счупения зъб. Беше тихо, изненадващо тихо за място, където в момента се провежда отчаяна хайка за нас. Само в далечината все по-силно се разгаряше пожарът.

Облегнах се на борда на флайъра и го избутах на пътеката за аварийно излитане. Почувствах как машината потрепери и бавно запълзя надолу. И скочих в кабината.

Аварийното излитане явно не включваше бързо ускоряване. Успяхме да се настаним в седалките и да проверим приборите, преди скоростта да започне да се усеща.

— Флайърът почти няма гориво — каза загрижено принцесата.

— Няма и да ни потрябва — отвърнах равнодушно аз, докато включвах комбинезона си в режим за медицинска помощ. Веднага под кръста осезаемо започна да ме щипе. После започна да ме мушка в рамото. Усещането не беше от приятните.

От двете страни на флайъра все по-бързо прелитаха каменните стени. Спускането ставаше все по-стръмно.

— Никога не съм се доверявала на автопилотите — страхливо си призна принцесата. Седяхме един до друг, в малката кабина имаше само две тесни седалки. Пред нас, над пулта, светеше неизменният видеокуб. Мащабът беше голям — пътеката на аварийната писта, по която пълзеше зелената точка на нашия флайър, се виждаше абсолютно ясно.

— Какво да се прави, принцесо — казах аз, докато се вглеждах в изображението. — За съжаление, не съм пилот… и дори не съм навигатор. Не съм участвал в междузвездни надбягвания.

Принцесата ми хвърли бърз поглед.

— Какво знаеш за Пратер, Лорде?

Мислено се наругах за излишно дългия език. Не знаех почти нищо за несъстоялия се съпруг на принцесата… дори името му чувах за пръв път. Но беше твърде късно за отстъпление.

— Само това, че е страхливец, принцесо.

Картината във видеокуба се сменяше все по-бързо. Вече се виждаше и краят на платото, преминаващо в пропаст. Но това не беше краят на аварийната писта!

— Той не е страхливец! Да не си посмял да говориш за него такива…

Седалките едновременно се свиха, обгърнаха ни в здравите си обятия, от което дъхът ни секна и разговорът прекъсна. Платото свърши. А пътечката на аварийната писта продължаваше да се спуска надолу под ъгъл, който малко се отличаваше от правия. И в този момент нещо тежко тласна флайъра отзад. Очевидно това беше обещаният „ускорителен бустер“, който действаше или на хидравлична основа, или просто ни придаваше ускорение с тежестта си. Сърцето ми се качи в гърлото. Ние падахме, флайърът се носеше напред, като едва докосваше с колелата си гладката като стъкло повърхност. Ударите на поредните бустери следваха един след друг. А във видеокуба виждах онова, което ни очакваше. Остър завой на пътеката, на половин километър под нивото на платото. Отново хоризонтален участък. И къс трамплин, повдигнат към небето. Аварийната писта изобщо не приличаше на „пътечка, спускаща се в пропастта“, както ми беше казал Ернадо. Това бе изключително сложна, изчислена с компютри конструкция, чиито траектория и поредица от включващи се бустери гарантираха на машините максимално ускорение. И пренатоварването, на което междувременно бяха подложени пътниците, изобщо не беше взето предвид…

— Дръжте се, принцесо… — прошепнах аз, докато гледах към приближаващата се дъга на завоя. Не излетяхме от почти отвесната пътечка единствено защото крилата на флайъра се разгънаха и уловеният в тях въздух ни притисна към нея. — Дръжте се.

Висяхме в седалките с лицата надолу и гледахме как се приближава съдбовният завой на аварийната писта. Успях дори да си помисля, че пренатоварването в направлението „гърди-гръб“ се понася сравнително лесно…

В следващия миг ударът на поредния бустер ме лиши от способността да мисля.

Цялото тяло ме болеше. По лицето ми се стичаше някаква течност и соленият вкус на устните ми подсказваше, че това е кръв. Пред очите ми, когато най-после успях да ги отворя, плуваше гъста черна мъгла.

Но бях жив. И флайърът не се беше превърнал в купчина отломки на дъното на пропастта — лекото поклащаше свидетелстваше, че той лети.

Погледът ми се проясни много бавно. Под лопатката и на кръста ме набодваше — изглежда, действаха инжекторите на комбинезона, който продължаваше да работи в медицински режим.

Първо видях бледата светлина на видеокуба. Плавахме бавно в розовата полусфера на неутрализиращото поле и се отдалечавахме от Счупения зъб. Значи бях припаднал буквално за няколко секунди.

Превъзмогвайки болката, извърнах глава и погледнах принцесата. Седалката почувства движението ми и ме пусна, разхлабвайки захвата си.

На устните на принцесата тъмнееше кръв. Лицето й бе покрито с червените петна на спукани кръвоносни съдове. Тялото й бе омекнало безсилно.

Протегнах треперещата си ръка към рамото й. Имаше ли фехтовалният костюм медицински режим като бойния комбинезон? Слава богу, командващите огънчета се оказаха същите като при мен. Докоснах светещите жълти точки — не последва нищо. А контролните датчици тревожно пламнаха в червено.

Изстенах от собственото си безсилие. И воден по-скоро от интуиция, отколкото от някаква съзнателна мисъл, улових ръката на принцесата и допрях нейните пръсти до управляващите точки. Пламъчетата веднага позеленяха.

Отпуснах се отново в седалката, без да пускам слабите, безволеви пръсти. Някога те бяха докоснали моето лице и бяха накарали болката да отстъпи. Аз не съм способен на такива малки чудеса, принцесо. Единственото, което ми е по силите, е да избърша кръвта от устните ти и да притисна към челото ти студената си длан. Както и да ти кажа, когато дойдеш в съзнание, че и със зачервеното от пренатоварването лице ти си оставаш най-красивото момиче във Вселената.

Принцесата се намръщи. Явно комбинезонът й беше влял поредната доза лекарства. Размърда се, притисна се към дланта ми. И прошепна:

— Благодаря, Пратер… Вече съм по-добре.

— Не съм Пратер — отвърнах абсолютно спокойно. — Аз съм Лордът от планетата Земя, твоят ритуален годеник, с когото и досега не намери свободно време да се запознаеш.

— Извинявай. Как се казваш?

— Сергей. Може и Серж.

— По-добре Сергей. Звучи по-необичайно…

Тя отвори очи. И смешно се нацупи.

— Изглеждам кошмарно, нали? Пренатоварването беше не по-малко от десет единици…

— Прекрасна си, принцесо. А червеният обрив ще отмине.

— Значи наистина, десетка е било. И очите ми сега са също толкова червени, колкото и твоите.

Кимнах. Ако очите ми бяха кървясали като на принцесата, то аз без никакъв грим бих могъл да изиграя вампир във филм на ужасите. Ох, горките ни кръвоносни съдове…

— Нормално ли летим, Сергей?

Погледнах към автопилота. Контролното табло светеше в зелено.

— Да.

— Провървя ни. Боях се, че флайърът ще се разпадне. Тези машини не са предвидени за подобни номера. В тях няма гравитационни компенсатори — както в бойните кораби. А накъде летим?

— Към базата на имперските ВВС.

— Тя е разрушена.

— Няма значение. Учителят ми е изчислил всичко.

— Ако се спасим, той ще командва армията — твърдо рече принцесата.

От сержант до главнокомандващ? Можеше ли Ернадо да си представи такава кариера? Спомних си за неравната битка в подстъпите към двореца. И сведох поглед.

— Той вече няма да може да приеме тази награда, принцесо.