Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (12)

4. Похищаването на принцесата — втори дубъл

Приличаше на хиперпространствен скок. Само че нямаше нито фонтан от ярки цветове, нито опияняваща лекота, нито безпричинна еуфория. Точно обратното. Съзнанието сякаш бе обвито в мъгла. Не можех да мисля, не можех дори да се уплаша или да се изненадам, и чуждият, равнодушен, безличен глас, който прозвуча в дълбините на разума ми, не предизвика никаква реакция.

— Темпоралната граната е активирана. Вие сте в безопасност.

Летях в тъмнината. Сред обкръжаващите ме тишина и спокойствие не се долавяше абсолютно никакво движение. Не чувствах тялото си, но ясно усещах, че падам стремително. Темпорална граната — ето как се е наричало кристалното цилиндърче. Интересно…

— Използването е мотивирано, опасност от първа степен, препоръчва се връщане към третия възлов момент…

Какво забавно оръжие. Може и да дава съвети. Какво пък, то най-добре си знае. Сеячите са умеели да воюват.

— Решението е прието.

Тъмнината изчезна. Отново станах предишното си аз и стоях до открития подземен хангар заедно с Ернадо.

Аленото слънце се спускаше към хоризонта. Небето бе черно като разтопена смола. Червени отблясъци танцуваха върху прозрачния корпус на флайъра, върху сивата броня на бойния катер.

— В пустинята често има прашни бури — каза Ернадо. — Но вятърът няма да стигне скоро дотук.

Съзнанието ми работеше по-ясно от всякога. Помнех всичко, което се беше случило с мен до този момент, когато темпоралната граната на Сеячите ме бе прехвърлила в миналото. А ето, Ернадо не помнеше нищо. За него, както и за принцесата, Шорей, Ланс и всички останали, които се намираха на планетата — или в цялата Вселена? — все още не се беше случило нищо. Ернадо не бе прикривал пробива ми в двореца, гвардейците не бяха нападали под изстрелите на пистолета, принцесата не беше плакала в прегръдките ми, курсантът Ланс не бе умрял от страшна смърт.

И острието на Шорей не се приближаваше към гърдите ми, за да ме прониже в сърцето.

Оръжие, което не убива. Последният коз, възможност за преиграване на изгубения двубой. Кристален молив, който задрасква всички грешки.

— Ако улучат флайъра и горивото пламне, хубаво ще се опека.

Това беше моят глас. Изричах същите думи както и миналия път. Устните мърдаха сами въпреки волята ми.

Обзе ме ужас. Нима бях обречен да измина повторно същия път? Принуден да говоря и да правя същото като преди?

Ернадо ми подаде дисковете с програмите. Взех ги, пуснах ги в джоба… и се напрегнах, за да спра спускащата се ръка.

В началото беше трудно. Сякаш разтягах жилава гумена лента, сковаваща тялото ми, или пък се движех през гъста течност. След това напрежението изчезна. Отново владеех тялото си.

Докоснах джоба на комбинезона, където лежаха темпоралните гранати, и напипах само едно цилиндърче. Всичко бе наред, така и трябваше да бъде.

— Ще излитаме ли? Най-добре да стигнеш до двореца преди мръкване.

Безмълвно му протегнах ръка. Отново машинално, без да влагам никакви усилия. Вече не изпитвах страх, разбрах, че във всеки един момент мога да подчиня тялото на волята си, да се измъкна от потока на някогашните събития. Остана само недоумението — защо Сеячите бяха предвидили такава даденост, този странен автопилот, от чието влияние може да се излезе с доста усилия… Всъщност отговорът на този въпрос се налагаше сам. Преодолимата предопределеност на моите постъпки позволяваше да се запазят всички сполучливи действия. От неосъзнаваните от мен самия думи и жестове, накарали Ернадо да промени решението си да се махне от планетата, до точните ми изстрели в нападащите гвардейци. Сякаш се бях превърнал в страничен наблюдател, намираш се в собственото ми тяло. И можех да поема управлението му само тогава, когато намесата ми ставаше абсолютно необходима. Например, за да напусна авиобазата, преди да се появи Шорей. Или да успея да избегна хвърления по мен нож… Сега рамото не ме болеше и не се и съмнявах, че раната е изчезнала без следа в мига на времевия скок. Но споменът за изпитаната болка си оставаше все така неприятен.

Потънал в размисли, влязох в кабината на флайъра и се настаних удобно в седалката. Чух гласа на Ернадо:

— Включвай автопилота.

Натиснах управляващата пластина с усмивка. Усмивка, която преди я нямаше. Не само флайърът, но и пилотът му ще поемат към целта на автопилот. Удобно нещо бяха създали Сеячите. Странно с каква лекота бях повярвал в оръжието си — и с каква лекота ме бе приело то.

— Вече летиш, Серж.

Разбира се, че летя. И ти ще полетиш с мен, макар и все още да не се досещаш за това.

— Още веднъж ви желая успех, Лорде.

Внезапно изпитах срам. Какъв подлец съм, каква неблагодарна свиня! Аз ще се озова в двореца, а Ернадо ще загине в неравен двубой! Трябва да го предупредя, трябва…

— Още веднъж благодаря, учителю.

Да го предупредя? Ернадо ще прояви предпазливост и без съветите ми. Да му забраня да се появява край двореца? Тогава ще загина под изстрелите на патрулните катери. Изход нямаше. Темпоралната граната даваше право на втори опит — но само на своя притежател. Нямаше предвид и останалите.

Нямаше изход. Ернадо сам избираше своя път.

Затова пък курсантът Ланс нямаше да загине от ръката на Шорей. А ние с принцесата щяхме да стигнем до Вселенския храм.

За любовта си струва да умреш. Жалко, че тези думи не могат да успокоят съвестта.

Автопилотът водеше флайъра към двореца.

 

 

Всичко се повтаряше. Събитията се завъртаха наново като епизоди от превъртян отначало филм. Кадър след кадър. И само аз знаех целия сценарий.

Патрулните катери, които твърде дълго се колебаеха дали си струва да ме унищожат… И появата на Ернадо, който ги отвлече в решаващия момент.

Скулптурната „градина“ на покрива на двореца. И двамата гвардейци, първи жертви на пистолета ми.

Тичането по коридора, водещ към гостната зала на принцесата. И плоскостният диск, запратен напосоки към преградилите пътя войници на Шорей.

Принцесата, която не ме разпозна веднага. И молбата й да се обърна с гръб…

Напрегнах се и се откъснах от потока случили се събития. Принцесата наистина трябваше да смени разкошната си рокля с комбинезона. Но нямах никакво намерение отново да отнасям удар с нож заради нейната стеснителност.

Извърнах леко глава и погледнах към тъмните правоъгълници на прозорците между пердетата. Стъклата бяха почти огледални и в тях се отразяваше всичко, което се случваше в стаята. Принцесата, захвърляща разпорената рокля. Прислужницата и Дила, разгръщаща комбинезона.

Сърцето ми започна да тупти бясно. Дявол да го вземе, какво ставаше с мен? Та нали не бях десетгодишно момче, което разглежда в училищната тоалетна изтъркани порнографски картички. И не бях и седемнайсетгодишен юноша, разкопчаващ с трепереща ръка колана на дънките на приятелката си. Бях виждал такъв групов секс, на който би завидяла и Емануел Арсан. Случвало ми се беше да заспивам в прегръдките на едно момиче, а да се събуждам с друго. Бях сменил толкова приятелки, че вече не им помнех имената…

Но никоя не бях обичал така.

Гледах голото тяло, скрито единствено под прозрачната паяжина на бельото. И разбирах, че вече нямаше да пожелая нито една друга жена в целия свят. Исках да обладая принцесата. Исках да докосвам тялото й не през гъвкавата броня на комбинезона. Исках да почувствам ласките й — в отговор на моите.

И да убия Шорей, който се бе осмелил да пожелае същото.

Тайните врати в стените се отвориха — но аз без малко да пропусна този момент. И започнах да се отмествам от пътя на ножа не по-бързо от предишния път. Чудесно начало.

— Лорде!

Острието на кинжала се плъзна по рамото ми, разряза комбинезона и остави върху кожата ми само смъдящ разрез. По-добре отпреди, но все пак…

Обзе ме ярост. Не затова бях активирал темпоралната граната, не затова бях решил отново да изпратя Ернадо на смърт, само за да повярвам в предопределеността…

— На ви! — изкрещях, докато стрелях по гвардейците.

И отново петима останаха живи. И отново застрелях един от тях, а мунициите на пистолета свършиха. Както и преди — отстъпвах, като удържах с усилие натиска им. Предопределеност?

Един от гвардейците се разкри, с твърде голям замах изнесе меча си встрани. Предишния път го бях ранил в ръката.

Сега нанесох удар в сърцето. Със същата техника, с която се бе опитал да ме убие и Шорей. Острието се заби в гърдите му и по лицето на гвардееца плъзна смъртна бледност. Той отстъпи назад — мечът излезе от раната и комбинезонът се стегна, затваряйки разреза. Но гвардеецът вече падаше, краката му се подсякоха… И притичалата принцеса удари не него, а друг войник.

Предопределеността изчезна.

Всичко приключи след няколко секунди. Двамата с принцесата стояхме един срещу друг, а между нас лежаха четири неподвижни тела, стегнати в затварящите раните комбинезони.

— Отлично владееш меча — каза принцесата.

— Ти също.

— Мен са ме обучавали от дете. Но ти как успя да убиеш останалите?

Устните ми помръднаха.

— Пистолетът стреля с плоскостни дискове.

Отново преминах на „автопилот“. Променената реалност се опитваше и при най-малката възможност да се върне към първоначалния си вид. Какво пък, в това нямаше нищо лошо.

Запътихме се към полето за излитане.

И отново последва тичането през нощната градина. И пазачът, убит с плоскостен диск. И смазващото тялото пренатоварване на аварийното излитане.

Флайърът се носеше към базата на имперските ВВС. Там, където трябваше да ме убият.

Краткият полет на флайъра приключи. Вече по навик се измъкнах от „юздите“ на течението на времето. Дългите обяснения с Ланс бяха излишни.

Изскочих от кабината и се вгледах в тъмнината. Никакво движение. Мъртва тишина. Но аз знаех, че някъде там се прокрадва младият отмъстител, който ни взимаше за врагове.

— Ланс! — извиках силно аз. — Ланс Дари! Курсант!

Принцесата ме погледна изненадано. Попита:

— Очаква ни твой приятел?

— Да. Бъдещ. Ланс!

От мрака се появи фигурата на младежа. Той ни гледаше напрегнато.

— Аз съм Лордът от планетата Земя — заявих, без да го оставям да се опомни. — Преди пет години се сгодих с принцесата.

Ланс бързо погледна девойката и попита неуверено:

— Принцесо… спасили сте се?

— Все още не съвсем — отвърна тя. — Ти си синът на полковник Дари?

Ланс кимна бързо, отсечено. Почтителен, но едновременно с това горд полупоклон.

— Да. Той загина за императора…

Досетих се за следващото изречение.

— Моят меч, моята кръв, моята чест са ваши, принцесо.

В това имаше нещо смешно и същевременно леко срамно. Повторената при други условия фраза бе изгубила целия си блясък, бе станала смешна и високопарна… Прекъснах мислите си. Момчето, което бе произнесло ритуалните думи за преданост, не се беше побояло да отиде на сигурна смърт.

— Принцесо, не разполагаме с много време — рязко прекъснах разговора им. — Шорей ще ни подгони след няколко минути.

— Как?

— С аварийно излитане… Ланс, можеш ли да подкараш катера, който се намира на аварийната писта? Имаме програма за автопилот, но тя не е предназначена за трофейна машина.

— Откъде знаете за катера на охраната? — В гласа на Ланс се промъкна предпазлива нотка.

— Ланс, момченце — тихо, но твърдо казах аз. — Не се и съмнявам, че по произход си по-висш от мен и си ми равен по титла. Но все пак съм по-голям от теб. И си имам своите тайни.

Ланс кимна.

— Моите извинения, Лорде. Не се съмнявам във вас, просто ме порази осведомеността ви…

— Можеш ли да управляваш трофейния катер?

Ланс се засмя.

— Обучавали са ни… Но никога не съм правил аварийно излитане, още повече в неутрализиращо поле.

— Ще се наложи да рискуваме.

— Лорде, наблизо има катер от нашата армия, който е в изправност. Ако го избутаме по-близо…

— Ланс, не разполагаме с време. Ще се наложи да си припомниш на какво са те учили.

Ланс кимна. Посочи някъде настрани.

— Тогава елате с мен. След десет минути ще бъдем на аварийната писта.

Тръгнахме след него. Принцесата ме попита тихо:

— Сергей, не разбирам какво става. Познаваш това момче отпреди? Идвал си в тази база?

— Не — с известно колебание отвърнах аз.

— Тогава откъде имаш информацията на трофейния катер, как разбра за потерята, по какъв начин…

— Принцесо — казах меко аз. — Ще се наложи да ми се доверите. Дори да съм просто Лорд-играчка… от планета, която я няма.

Принцесата потрепна. Около минута вървяхме мълчаливо, след което тя каза:

— Лорде, въобще не ви смятам за „играчка“. Това са думи на Шорей. Но вече започвам да се страхувам от вас почти толкова, колкото и от управника Менхем.

— Шорей Менхем е второкласен актьор, който се опитва да играе супермен — с внезапно ожесточение казах аз. — Цялата му ловкост, сила, издръжливост не могат да заменят най-главното.

— И кое според теб е главното?

— Умението да импровизираш. Да приемаш нестандартни решения. Той играе роля, която сам е написал, но се страхува да промени и една дума в нея.

— Ако умееш да предугаждаш събитията с десет хода напред, няма нужда от импровизации — спокойно възрази принцесата.

— Може и да е така… Никога не съм можел да броя добре.

— Значи си истински супермен — с лека ирония произнесе принцесата.

Усмихнах се с известно усилие:

— Може би, принцесо. А относно планетата ми… Ще ми кажете ли защо я наричат по този странен начин?

— Да. След като достигнем нашата цел и ти ми обясниш кой е източникът на неочакваната ти осведоменост. Нали и аз трябва да имам някаква тайна.

— Самата вие сте тайна, принцесо — галантно, с известна язвителност, заявих аз.

Девойката оправи косата си, която се бе измъкнала изпод златистата диадема. И се усмихна:

— Разбира се, Лорде мой. Иначе нямаше да съм принцеса.

Ланс, който вървеше напред и явно се опитваше да дочуе разговора ни, се спря:

— Принцесо, Лорде, пристигнахме — рече навъсено той. — Ето го катера.

Тази машина малко приличаше на катера на Ернадо. Един път и половина по-голяма, с цигарообразна форма, с широки триъгълни криле, които стърчаха от корпуса.

— Това е десантен модел — обясни Ланс. — По-тежък от обичайното, затова пък приспособен за летене в неутрализиращо поле.

След като отвори люка, той отново бе обзет от колебания.

— Принцесо, не съм много добър пилот. Може би трябва да докараме тук нашия катер и да излетим на автопилот.

— Това трябва да реши Лордът — невъзмутимо отвърна принцесата.

— Вече съм го решил — отвърнах аз, докато се качвах в кабината.

Ланс повече не възрази. В кабината — тук приборите бяха повече, отколкото във флайъра — имаше четири седалки, разположени в две редици. Ланс седна в едно от предните, а ние с принцесата се настанихме зад него. Тесният овален люк зад нашите седалки явно водеше към десантния отсек. Катерът можеше да побере поне петнайсет-двайсет души…

С няколко докосвания на клавиши Ланс включи приборите. Пред нас засвети видеокуб, почти същия като във флайъра. Наведох се напред и се вгледах в разноцветното проблясване. Розовата извивка на защитното поле — намирахме се почти до границата му — миниатюрни копия на дворците, увенчаващи Счупения зъб… Зелена точка, която плуваше към нас от бившата резиденция на Императора.

— Това е Шорей — казах аз, отпускайки ръка върху рамото на момчето. — Използвал е аварийната писта. Ако се бяхме опитали да изтикаме дотук другия катер, той щеше да ни хване неподготвени. Разбираш ли какво щеше да се случи тогава?

— Щеше да ви убие, Лорде. И мен също. А принцесата щеше да върне обратно.

— Точно така. Запомни, сега държиш в ръцете си съдбата на принцесата, а това означава и на цялата планета. Ако успеем да се измъкнем от границите на полето, Шорей няма да успее да ни догони. Ще изгуби и ще бъде принуден позорно да се върне в своите владения. Ако загинем, Шорей ще стане посмъртно съпруг на принцесата. Разбираш ли?

— Ще направя всичко, което ми е по силите, Лорде. — Стори ми се, че за пръв път в тази реалност думите на Ланс бяха прозвучали без капчица пренебрежение.

— Да започваме тогава. — Настаних се по-удобно в седалката и внимателно извадих от джоба си втората, последна, темпорална граната. Момчето можеше и да не се справи с управлението и тогава щях да счупя кристалното цилиндърче.

Ако успеех, разбира се.