Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (8)

7. Счупеният зъб

Слънцето още не се беше скрило, но небето вече бе станало черно. На запад, във всички оттенъци на червеното и аленото, пламтеше залезът.

— В пустинята често има прашни бури — уловил погледа ми, каза Ернадо. — Но вятърът няма да стигне скоро дотук.

Входът към подземния хангар, който се намираше на двайсетина метра от купола, беше отворен. Огромните метални врати се издигаха чак до небето, но плътният слой почва, струпан върху тях, нямаше намерение да се срива. Дърветата и храстите, прорасли върху вратите на хангари, нелепо стърчаха успоредно на земята.

Катерът на Ернадо напомняше уголемен до десетметров диаметър лекоатлетичен диск. Равна сива повърхност, никакви издатини и отвори, нито един прозрачен детайл, нито една антена или датчик. Всичко беше скрито вътре.

До това метално чудовище, чието военно предназначение не предизвикваше никакви съмнения, моят флайър изглеждаше като играчка. Прозрачна пура с къси криле от бяла пластмаса. По форма той приличаше най-вече на американски „Спитфайър“, онзи същия, който летците бяха нарекли „летящ ковчег“. Но дори тази аналогия не ме смущаваше. Пред прозрачния корпус се виждаше цялата вътрешност на флайъра и аз останах с неприятното впечатление, че седалката на пилота е разположена точно над резервоара за гориво.

— Ако улучат флайъра и горивото пламне, хубаво ще се опека — изказах на глас зловещото си предположение.

— Ако те улучат, ще се опечеш, преди да е успяло да пламне горивото — успокои ме Ернадо. — Запомни ли как се включва автопилотът?

— Да.

— Вземи програмите. — Той ми подаде два малки диска с размерите на стара метална рубла, но прозрачни. На единия с размах бе написано числото едно, на другия — две.

— Тези драсканици няма ли да попречат?

— В никакъв случай.

Ернадо облече комбинезон като моя, а отгоре наметна плаща си. Мечът висеше на колана му.

Моите мечове — след кратко колебание реших да взема два — закрепих на гърба си, по японски маниер. Дори Ернадо да се беше изненадал от това нововъведение, не го показа по никакъв начин. Само ме посъветва да внимавам да не си отрежа главата, докато вадя през рамо оръжието.

— Ще излитаме ли? Най-добре да стигнеш до двореца преди мръкване.

Мълчаливо му протегнах ръка. „Последно ръкуване“ — проблесна в съзнанието ми неканена мисъл. Ернадо стисна ръката ми и ме тупна по рамото. „Последни напътствия“ — продължи да се паникьосва подсъзнанието ми. Отидох при флайъра, повдигнах прозрачния покрив на кабината. Седнах в меката еластична седалка. Нямаше дори намек за наличието на катапулт, на пилота не се полагаше и парашут. На пулта, извит във формата на подкова, светеха индикаторите на непознати прибори. Залязващото слънце се отразяваше в мътните огледала на включените екрани. „Последен залез“ — изписка подсъзнанието ми и се кротна.

— Включи автопилота — разнесе се иззад облегалката за глава на седалката гласът на Ернадо.

Докоснах жълтата пластина на малкия страничен пулт и видях как дискът с програмата потрепна и се прибра в разчитащото устройство на автопилота.

Едновременно с това покривът на кабината плавно се спусна над главата ми. Ключалките щракнаха. Седалката леко се отпусна назад и аз се оказах легнал по гръб. С изненада установих, че облегалката на седалката е оформила релефни вдлъбнатини за мечовете — те почти не се усещаха.

— Вече летиш, Серж.

Извърнах глава и видях как под мен се отдалечават дърветата, разтворените врати на хангара, катерът на Ернадо. Но ето че той започна да се уголемява — издигаше се като стрела нагоре и ме настигаше.

Не се усещаха нито вибрации, нито шумът на работещи двигатели. Само едва доловимо боботене, което след няколко секунди вече дори не се забелязваше. Но се появи нов звук — свистенето на разсипания въздух. Земята стремително полетя надолу, ускорението ме притисна към седалката. Флайърът премина в хоризонтален полет.

Дискът се придържаше отстрани на мен като залепен. С неволно уважение си помислих, че Ернадо го управлява без автопилот.

— Още веднъж ти желая успех, Лорде — чух гласа на Сержанта.

— Още веднъж ти благодаря, учителю.

Дискът леко се наклони и се плъзна настрани. След миг вече се беше разтворил в небето.

Останах сам.

Флайърът се носеше на запад, право към спускащия се слънчев диск. Полетът трябваше да продължи няколко часа. После щях да се озова в двореца… ако не ме сваляха преди това.

За пръв път, откакто се бях озовал под тъмното небе на чуждата планета, се почувствах объркан.

Наистина ли разбирах какво правя? Защо се бях впуснал в тази немислима авантюра, защо се бях отправил на сигурна смърт? Сам, с непознато оръжие, срещу хиляди обучени професионалисти. Какво ме тласкаше към смъртта? Абстрактната справедливост? Но пък кой знае кое бе по-добре — управникът с неприятно име Шорей или императорската династия на Тар. Жаждата за власт? Неограничената кралска власт над цяла планета — това, разбира се, бе съблазнително. Но моите шансове не бяха повече, отколкото шансовете на заека да застели дупката си с лисичи кожи.

Какво тогава?

Принцесата?

Момичето от детските ми мечти?

А обича ли ме тя? Повика ме — но не на турнира на претендентите, дори не и като шут, екзотичен дивак. Извика ме на смърт, на двубой с армията окупатори. Повика ме, за да използва докрай възможностите си за съпротива. Така изтребват от джобовете си дребните монети, за да се разплатят с неумолимите кредитори. Може и да стигнат, току-виж сред медните монетки проблеснало и сребро. И поне всички ще видят — банкрутирал си… Така и при мен. Току-виж съм успял да направя чудо. Ако пък не ми провърви — всички ще видят, че принцесата се е борила докрай.

Погледнах тъпо към залязващото слънце. Към черното, чуждо небе. Към непознатите шарки на съзвездията — флайърът вече беше успял да се издигне в стратосферата. И изведнъж разбрах — не ми пукаше за разумните доводи. Принцесата ме повика и аз дойдох. Защото в моя живот нямаше нищо по-хубаво от онзи вечерен парк и абсурдния въпрос: „В теб може ли да се влюбват?“ Нямаше по-справедлива и по-истинска схватка от онази с тримата пияни мерзавци, нищо че в тъмното се беше стаил взвод извънземни войници, готови да извадят плоскостните си мечове. Никой и никога не бе докосвал нараненото ми лице така, че да изличи от него кръвта и болката от неочакваната победа. В онази нощ ме бе обичала тя, принцесата от далечната планета, която за пръв път бяха защитили не защото е принцеса. И когато ме бе призовала, тя си бе спомнила онзи миг.

А аз винаги я бях обичал.

Флайърът нямаше радар — в земния смисъл на тази дума. Вместо него имаше видеокуб — висящо вдясно от пулта холограмно изображение на района, през който прелитах. В синкавия, замъглен половинметров куб висеше яркозелена точка — моят флайър. Под нея бавно пъплеше хълмистата повърхност на планетата — приближавах планината.

Първо видях неутрализиращото поле. В синевата на видеокуба започна да се раздува розова полусфера, която се издигаше плавно над планината. Неволно погледнах напред — и нищо не видях, разбира се. Полето бе видимо единствено за датчиците на флайъра. Виждах само протягащата се към небето планина, проблясващите тук-там огледалца на ледниците, обгърнати от разредените платнища на мъглата. А розовата полусфера в куба се разрастваше, флайърът приближаваше границата й, която ставаше все по-стръмна и по-стръмна и преграждаше пътя ми. След две — три минути машината щеше да навлезе в неутрализиращото поле. Във видеокуба вече изплуваше планината с отсечения връх, със златистите точки на постройки върху изкуствено създаденото плато. Счупеният зъб, резиденция на императора и дом на принцесата…

Червените точки цъфнаха във видеокуба не твърде неочаквано за мен. За разлика от Ернадо, аз бях сигурен в наличието на охрана и синхронно появилите се по склоновете на планината, стремително издигащи се към мен летателни апарати изобщо не ме изненадаха. Странно само, че не се бяха появили по-рано.

— Към пилота на флайъра, който се приближава към зоната за защита на двореца! — Гласът в облегалката за глава на седалката ме накара да потреперя. Някак си не бях очаквал, че ще се водят преговори. — Веднага прекратете полета или ще бъдете унищожен!

Кой знае защо, ми се стори, че говорещият е много млад. В привидно безстрашния му тон се долавяха някаква плахост и едновременно с това желание да служи.

— Имам важна информация за управника Шорей — колкото се може по-спокойно се опитах да отговоря аз. И добавих, подчинявайки се на наивното желание да заблудя врага: — Информацията се отнася до оръжията на Сеячите. Нося образци.

По принцип не излъгах много… Докато течеше секундната пауза, забелязах още една червена точка, която приближаваше към границата на полето. Подкрепление?

— Пилот на флайъра! Кажете парола и код за влизане!

Ще рискуват ли да свалят флайър с образци от оръжията на Сеячите?

— Сега ще го кажа. Почакайте…

Оставаше ми само някаква си минута до навлизането в полето, а там вече нямаше да ме достигне никакво оръжие. Само че за тая минута можеха да ме свалят поне шейсет пъти, че и повече…

— Ей, вие! — Познатият глас ме накара отново да погледна във видеокуба. Самотна червена точка се носеше към границата на неутрализиращото поле. — Никакви оръжия на Сеячите няма да ви помогнат! Принцесата е моя!

Патрулните катери се отклониха от мен и се засилиха да прихванат новодошлия толкова стремително, сякаш за тях пренатоварване не съществуваше. А познатият глас продължаваше да говори безгрижно, с подигравателно предизвикателство:

— Опитайте да ме стигнете! За принцесата си струва да умреш!

Последните думи бяха предназначени за мен. Но и без тях разпознах Ернадо.

— Благодаря, учителю — прошепнах аз, докато гледах как патрулните катери и самотната машина на Ернадо се приближават. — Не посмях да те помоля да го направиш. Това е твой избор и твоя битка.

В този миг високоговорителите отново оживяха. Някак си веднага разбрах чий е този непознат глас. Спокоен, съвсем не властен, а по-скоро покровителствен. С такъв тон говорят на енориашите си уверените в своята непогрешимост свещеници.

— Свалете флайъра, глупаци! Катерът не може да пикира към Двореца, той е просто примамка!

Видео кубът проблесна в жълто. От всеки патрулен катер към мен полетяха светещите нишки на лазерни лъчи. Но вече беше късно. Плавната извивка на куполообразното поле ме прикриваше от патрулите. Щом се докоснеха до розовата полусфера, лазерните лъчи гаснеха.

Само след миг слабото боботене на двигателите спря. Флайърът леко потрепери и се наклони. Късите му криле започнаха да се удължават и превърнаха машината в тежък, тромав, но все пак функциониращ планер.

Натиснах бутона за изпускане на горивото зад флайъра се образува ивица в цветовете на дъгата. Извадих от джоба си трите таблетки стимулант.

— Първият рунд е твой, Лорде от планетата Земя — тихо рече Шорей. — Успя да ме заинтригуваш, поздравления. Сега ще се постараят веднага да те убият.

Не му отговорих. Най-добрият начин да изкараш противника си от равновесие е да не реагираш на обидите му.

Флайърът се снижаваше — бързо, неумолимо, като улучен изтребител. Стелещата се зад него опашка от гориво завършваше картинката. Погледнах във видеокуба и видях, че няколко патрулни катера бяха навлезли след мен в неутрализиращото поле, в напразен опит да достигнат крехкия флайър и да му направят таран. Само че масата им правеше тази задача практически неизпълнима, катерите веднага се озоваха доста под мен. Сега ги очакваше кацане на скалите с неработещи двигатели… А отвъд границите на неутрализиращото поле кипеше въздушен бой. Червените точки на катерите, жълтите игли на лазерните разряди, черният прах от „електронни мушички“ кръжаха в някакъв безумен калейдоскопичен танц. Вече две машини падаха надолу — едната бавно се разпадаше на парчета, около другата ръсеше смъртоносен черен дъждец. Но боят не стихваше и аз с облекчение помислих, че Ернадо е още жив.

А пред мен израстваше Счупеният зъб.

Видях го в последните лъчи на залязващото слънце, в стремителен полет, повече приличащ на падане. Стръмните склонове бяха покрити на места от сняг, тук-там стърчаха тъмносиви горички от ниски, издръжливи дръвчета. Но там, където започваше платото, картината се променяше. Върхът тънеше в зеленина, градини, нежнозелени дървета, цъфтящи в бяло и червено цветя. Очевидно цялото плато се отопляваше, нямаше друго обяснение за този рязък контраст. А сред градините се извисяваше дворецът на императора на Тар, с неговите ажурни арки, тънки и високи кули, дантелени мостове и гигантски тераси.

Трудно можех да намеря аналогия на онова, което виждах. Може би единствено ако се вземат най-великолепните земни дворци и катедрали, построят се не от мрамор и гранит, а от розови, светлолилави, сини, прозрачножълти камъни, и се съединят така, че цялото разнообразие от стилове да прелива едно в друго.

Флайърът падаше — езикът ми не можеше да се обърне да нарече стремителното спускане кацане — към конусообразна сграда, която се издигаше стъпаловидно на стометрова височина. Сградата изглеждаше като построена от разбъркано наслагани сини и светлолилави каменни блокове. Стъклата на широките прозорци преливаха в синева. На плоския покрив хаотично се извисяваха изсечени каменни скулптури, изобразяващи хора и непознати животни. По средата бе израснало ниско и невероятно широко дърво, чиито размери навеждаха на мисълта за преклонна възраст. Когато до покрива оставаха само няколко метра, видях, че той е покрит с равен пласт чист бял пясък.

Крилата на флайъра се дръпнаха и неестествено се извиха надолу. Разбрах смисъла на това действие след миг, когато облегалките на седалката плътно обхванаха ръцете ми, тялото ми бе опасано от незнайно откъде взел се еластичен колан, а удряйки се в покрива, крилата започнаха да се нагърчват, като гасяха енергията на падането. Няколко пъти ме раздруса, но много по-слабо, отколкото ако я нямаше тази аварийна амортизация. Странното отхвърляне на парашутите не пречеше на създателите на флайъра да се погрижат за безопасността на пилота.

Веднага щом флайърът спря на място, седалката се разтвори и ме пусна. Едновременно с това и покривът на кабината се отвори с тихо изщракване. Изправих се и скочих от двуметрова височина — флайърът стоеше върху станалите на хармоника крила, които въпреки всичко не се бяха счупили. Краката ми затънаха до глезените в мекия пясък.

Завъртях се на място, оглеждайки се. Каменните скулптури се извисяваха в полумрака като заспали великани. Тихо шумоляха листата на дървото. Редките пориви на вятъра ми се струваха парещо студени — въздушният слой над дворцовия покрив беше много тънък и от време на време дотук достигаше студеният дъх на планината.

Целеуказателят — широка гривна на дясната китка — помръдна и прошепна „Напред“. Подчиних се. Мястото за слизане от покрива явно се намираше някъде близо до огромното дърво.

Но не ми позволиха да стигна спокойно до него.

Иззад уродливата скулптура, която изобразяваше човек с развяно наметало, безмълвно излязоха двама. Облечени със същите черни комбинезони като моя. С голи мечове в ръцете и безполезни пистолети в кобурите.

Докоснах рамото си и активирах комбинезона. Противниците ми, изглежда, го бяха направили по-рано.

— Хвърлете оръжието, Лорде — подхвърли властно единият от гвардейците. — Ако не се съпротивлявате, ще ви запазим живота.

— Информацията ви е остаряла, момчета. Шорей заповяда да не ме взимате в плен.

Гвардейците се спогледаха.

— Още по-зле за вас, Лорде.

По остриетата на мечовете им пробягаха белите наточващи пламъци.

В този момент ни най-малко не ми се искаше да се състезавам с тях по фехтовка. И не защото се страхувах от двубоите. Ако се вярваше на Ернадо, имах добри шансове да победя и двама, и трима гвардейци. Но с всяка изминала секунда губех основния си коз — изненадата… Извадих пистолета от кобура на кръста ми — леко преправения газов игломет на Ернадо.

От якичките на комбинезоните на моите противници се издигнаха тънки прозрачни щитове, които скриха лицата им. След това те се хвърлиха напред. Пистолетът в ръката ми, естествено, не ги плашеше. Лазерното и деструкторното оръжие не действа в неутрализиращото поле. Отровните стрели на игления пистолет не могат да пробият активиран защитен комбинезон.

Натиснах спусъка.

Мъничкият титанов диск с налепените по ръба плоскостни парчета се плъзна от магнитния магазин в цевта. Подложената на налягане от пет атмосфери въглеродна киселина тласна буталото и мъничката едноатомна фреза полетя. Преди да достигне целта си, бясно въртящият се диск успя да се изтъпи до молекулярна дебелина. Но това принципно нямаше значение.

Гвардеецът, който се намираше по-близо до мен, извика и се хвана за гърдите, където се беше впил мъничкият снаряд. Активираният му комбинезон веднага запуши пробитата дупка, напрегна се и стегна раненото тяло. Но онова, което спасяваше при удар с плоскостен меч, сега не помогна. Титановият диск не беше балансиран. При влизането в тялото той промени посоката си и се отправи на хаотично смъртоносно пътешествие през мускулите, кръвоносните съдове и жизненоважните органи.

Случвало ми се бе да виждам колко бързо умират хора, ранени от куршум с изместен център на тежестта. Плоскостният диск убиваше още по-бързо.

Гвардеецът се стовари като подкосен на пясъка. От отворената в беззвучен вик уста върху прозрачния щит плисна тъмна кръв.

Насочих пистолета към другаря му. Онзи застина, местейки погледа си от мен към убития и обратно. Случилото се бе абсолютно необяснимо за него. В неутрализиращото поле пистолетите не убиваха, не можеха да убиват.

— Напразно сте дошли на тази планета — казах аз, докато натисках спусъка.

Второто тяло се свлече на пясъка. В тила врагове не се оставят.

Те бяха дошли напразно на тази планета. Но не и аз. За принцесата си струва да умреш.

— Напред — изкомандва целеуказателят. — Напред.