Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (20)

5. Следа в небето

Чакахме Ланс в кабината, тъй като гравитационният компенсатор вече бе успял да се разреди. През това време успях да опиша на Данко възможностите на бойния катер и особеностите в управлението му. Обяснението ми се улесняваше от това, че самият аз не разбирах доста от собствения си разказ, а момчето се страхуваше да пита за непознатите му термини.

Ланс се върна след около двайсетина минути. Щом зърнах лицето му, включих двигателите на катера да загряват.

Ланс седна в седалката си и рече бързо:

— Хванахме им дирите, капитане. Да се свържа ли с кораба?

Кимнах. Ланс изчака на екрана да се появи лицето на Ернадо и започна да разказва.

За пръв път жителите на селото бяха видели катера предишната сутрин. Той се приземил насред селото и „демонът с пламтящ меч“ поискал от жителите вода и храна. Даровете били донесени веднага и демоните излетели. Някой от аборигените забелязал, че през отворения люк се мярнала фигурата на момче, което седяло „като вкаменено“. Щом чух това, погледнах със съчувствие към Данко. Значи все пак го бяха държали под хипноза. Лесна плячка — дете, което бе виждало хипноза само в предаванията на телевизионните шарлатани.

През нощта демоните се появили отново — с два катера. Поискали още храна, а в единствения селски кладенец пуснали „гъвкави тръби“, които изсмукали оттам почти всичката вода. След което неканените пришълци се скрили, като обещали, че повече няма да се появят в селото.

— Очевидно имат проблеми с продуктите — злорадо отбеляза Ланс. — Щом са се полакомили за местното зърно и мръсната вода, значи ситуацията е критична. Но най-важното е, че аборигените забелязали откъде се появявали и накъде отлитали катерите! В страната, противоположна на изгрева — където и живеят демоните според местните жители.

— Наложи ли се да прилагаш сила? — попитах аз.

— Не. Само мъничко заплахи и много обещания.

Ернадо го вълнуваха съвсем различни проблеми.

— Какъв тип са били катерите? — попита той.

— Трудно може да се получи описание от човек, който не е държал в ръцете си нищо по-сложно от мотика…

— Недей да скромничиш.

— Най-вероятно малък разузнавателен и десантен. Ако се съди по формата — на леща и на пура.

Ернадо притвори очи, очевидно припомняйки си нещо. Кимна удовлетворено и каза:

— Или имат нестандартно въоръжение, или е кораб от крайцерен тип. Първото е за предпочитане.

— Ти ме уверяваше, че нашият кораб е способен да се изправи срещу крайцер — намесих се в разговора аз.

— Но не съм твърдял, че непременно ще излезем от битката като победители. Особено в настоящото ни състояние.

— Добре. Състоянието на кораба ще обсъдим по-късно. Ланс, излитай. Поемаме на запад.

Отново се носехме на крайно ниска височина. Но този път не търсехме чужденците. Бръснещият полет намаляваше опасността да ни забележат.

— Сергей…

Погледнах въпросително Данко.

— А аз трябва ли да се връщам на Земята?

— Я виж ти… А за родителите не ти ли е мъчно?

Данко сведе очи.

— Мъчно ми е… Но щом съм попаднал тук… Те ще се радват за мен, знам го. Мама винаги казва, че е готова на всичко, само и само да живея в нормална страна.

Сега беше мой ред да извърна поглед. Момчето бе попаднало в най-болното ми място. Какво ми даваше право да бъда единственият землянин, излязъл извън пределите на Слънчевата система? Можех ли да забраня на попадналия като по чудо в далечния Космос Даниил поне да се докосне до чудесата на галактическата цивилизация?

Трябваше да му забраня.

— Даниил — казах меко аз. — Това изобщо не е нормална страна според разбиранията на майка ти. Не е Щатите, не е и Германия. Намираш се в свят, състоящ се от хиляди планети, които много често и изключително жестоко воюват помежду си. Тук също може да е скучно… и страшно, и тежко. На мнозина им се налага да гладуват, а много живеят в съвсем истинско робство. Да постигнеш добър живот тук не е по-лесно, отколкото на Земята. Особено за дете, което знае десет пъти по-малко от тукашните си връстници. Какво ще правиш, ако се върна на Земята?

Данко прошепна толкова тихо, че едва успях да чуя отговора му:

— Помогнете ми да постъпя на някой звездолет… аз също ще търся Земята. Нека тя стане истинска планета.

Стана ми некомфортно. Стиснах здраво ръката му.

— Данко, ти си куражлия, но… Ще поговорим за това после.

Момчето кимна отчаяно. И попита:

— А мога ли да си оставя тези дрехи? За спомен…

Спомних си с какъв възторг обличаше той сребристосивия летателен костюм, който с големи усилия открихме в склада. Магнитни закопчалки, тънки ръкавици, пристегнати към ръкавите, безтегловна качулка от късо парче синтетична кожа, вшити в плата датчици и индикатори, режим за усилване на мускулите, многобройни джобове, напълнени с необходимото на кораба и по време на рейд оборудване, пристегнатият към колата кобур на деструктора — макар и празен, ножница с тежък вибронож, режещ дървото като хартия. Мечтата на всяко момче.

Но едновременно с това — крайно полезно нещо за всеки мошеник. И предмет на национална сигурност за държавата, в която щеше да се окаже Данко след хиперпрехода. Технологията, вложена в летателния костюм, не е известна на Земята. Дори само за да получат формулата на синтетичната тъкан, която издържа и на най-силното рентгеново излъчване и не може да бъде прогорена от напалм и концентрирана киселина, на родната ми планета не биха се спрели пред нищо.

— Не. Ще ти намерим нещо по-обикновено.

Данко кимна и се обърна към екрана. По дяволите, само това ми липсваше — детски сръдни…

— Приближаваме планините — каза Ланс. — Най-удобното място за скришно кацане на кораба.

Той внезапно млъкна и се втренчи във видеокуба. Освен далечния гребен на планината там не се виждаше нищо друго, но катерът внезапно полетя стремително надолу.

— Какво има? — Наведох се към Ланс.

— Облак йонизирани частици! Там има кораб, който загрява двигателя си преди излитане!

Сега вече и аз забелязах жълтия стълб, който се издигаше над планината и бавно се разнасяше в стратосферата. Разреденият от излъчването въздух, който можеше да бъде засечен единствено от детекторите на катера, се носеше нагоре като пушек от разгарящ се огън.

Катерът се спусна сред дърветата, като чупеше клони и мачкаше млади дръвчета. Разтърси се за последен път и изпънатите докрай подпори докоснаха земята. Изображението във видеокуба примигна и стана по-размазано.

— Изключих локатора — поясни Ланс. — Могат да го засекат.

Кимнах с разбиране и се взрях в синтезираното компютърно изображение. Йонизираният стълб ставаше все по-тъмен и дебел, разстилаше се, като обгръщаше планината в дим. Съдейки по силата на излъчване, там наистина се намираше крайцер.

Едно е да търсиш кацнал на Земята кораб, който вероятно е обгърнат от неутрализиращо поле. Преди да успеят да свалят полето, форсираният катер ще се окаже на хиляда километра от кораба, извън зоната за поражение… И съвсем друго е да се натъкнеш на вражески крайцер, готов за излитане, всички защитни системи на който са активирани. Можеха да ни изпепелят, преди да успеем да осъзнаем какво става.

Следяхме екраните в пълна тишина. Данко, който не разбираше какво става, ме гледаше уплашено и не смееше да попита нищо.

— Ето го — рече Ланс.

Вече нямаше нужда от видеокуба. Излитащият на стотина километра от нас крайцер се виждаше прекрасно и на обзорните екрани. Малък снежнобял конус, под чиято основа потреперваше ален пламък, плавно се издигаше над планината. От това разстояние изглеждаше безобиден, приличаше на ярка новогодишна играчка.

— Голям единичен рейдър — прошепна Ланс. — Огневата му мощ е достатъчна за унищожаването на планетарна крепост. Нямаше да имаме никакъв шанс…

— Шорей Менхем случайно да няма наследници? — попитах аз. — Гиарският управник също обичаше белия цвят.

— Това е просто защитна обвивка, която разсейва лазерното излъчване. Изобретиха я още преди пет години… но никога не съм чувал изработеният материал да стига за покриването на цял кораб. Максимум за обвивка на боен катер.

— Ясно. Осъществи тяснолъчева връзка с „Тера“.

Ланс се наведе над пулта и настрои тяснолъчевия предавател към нашия кораб. Белият конус на рейдъра се топеше в небето.

— Това ли са вашите приятели, капитане? — попита Данко.

— Да — неохотно отвърнах аз.

— И аз имах такива приятели. Веднъж половин ден се крих от тях в училищния салон, под тепиха. Бяха ме нарочили за касичка, а нямах пари.

За около секунда двамата с Данко внимателно се гледахме. После поклатих глава:

— Данко, на твоята възраст и аз се обиждах, че възрастните смятат децата за глупави. Прав си, това са точно такива приятели. Но не мога нищо да ти обясня. Смятай го за военна тайна.

— Добре, капитане — сериозно отвърна той.

Стиснах му ръката — здраво, като на възрастен. И се обърнах към Ланс:

— Ще имаме ли скоро връзка?

— Сега…

На екрана на комуникатора пълзяха разлати сиви сенки.

— Картина няма да има, капитане, само звук. Твърде сме далече.

— Подробности… Ернадо, виждаш ли кораба?

— Говори Редрак. Ернадо е в бойната кабина.

— Включи го към разговора.

— Тъй вярно, капитане.

— Засичате ли крайцера?

В разговора се включи Ернадо:

— Разбира се, капитане. На мерника ми е и трябва да призная, че не се побира там.

— Можем ли да го свалим?

— Това заповед ли е?

Поколебах се.

— Не, въпрос.

— Тогава не можем.

— Виждал ли си кораби от подобен тип?

— Да, за съжаление. Но не и с противолазерна броня.

— Как можем да го унищожим?

— Много просто. Излита ескадра от десет или дванайсет кораба от нашия клас…

— Може да не продължаваш.

Разперих ръце. Ланс кимна разбиращо. И каза:

— Седим и не си подаваме носа.

— Точно така.

След като обясних накратко на Данко, че в близките два часа ни предстои да се занимаваме с нищонеправене, отворих вграденото в стената шкафче. Извадих от него пластмасовите контейнери с летателните порциони. Попитах:

— Как се отнася екипажът към идеята за един обяд?

Екипажът се отнесе положително. Всеки се зае да отваря полагаемия му се контейнер.

Един от абсолютно непонятните за мен обичаи на планетата Тар бе, че летателните порциони на корабите не се маркират по никакъв начин. Цветните ивици на етикетите позволяват да се установи единствено енергийната стойност на храната, а формата на кутийката — какво има в нея: първо, второ, десерт. Очевидно този полусадистичен метод позволяваше внасянето на елемент на изненада във всеки предстоящ обяд. Но уви, изненадите се делят на приятни и не чак толкова приятни. Вторите са по-разпространени.

Падна ми се напитка, която по вкус наподобяваше смесица между турски чай и полско кафе. Не най-лошият вариант, между другото… Втората кутийка криеше в себе си каша от мънички бели зрънца, примесени с тесни ивици варена риба и огромно количество подправки. И вкусът, и видът й навеждаха на мисълта, че много преди мен в галактиката са били представители на корейския народ, като влиянието им върху кулинарията изобщо не беше намаляло с времето.

Заех се бързо да поглъщам кашата, като я заливах с големи глътки от ободряващата топла напитка.

На Данко му провървя повече. Кафявата еднородна маса в неговия порцион беше, въпреки подозрителните асоциации, добре сварено месно пюре. Напитката се оказа сладникав сок с лек аромат на шоколад. След минута Данко вече привършваше пюрето, като предварително бе пресушил буркана със сока.

Извадих от шкафчето още два буркана и безмълвно ги подадох на момчето. Ланс рече изненадано:

— Нямах представа, че прекарана в гората нощ така влияе на апетита.

— Работата не е в нощта — произнесох с усилие аз и прехапах устна. — В страната, в която живее Данко… благосъстоянието не е твърде високо.

Ланс извърна поглед настрани. Сякаш в този момент не аз, а той ужасно се срамуваше заради родината си… После попита:

— Простете за въпроса ми, принце… Никога ли не ви се е искало да се върнете на Земята през хипертунела? С малък отряд и подходящо въоръжение?

— Искало ми се е. Но нещо твърде усърдно ме тласка към това.

Без да се наговаряме, двамата едновременно се обърнахме към екрана, където мъничката точка на крайцера продължаваше да се отдалечава от планетата. Данко ентусиазирано се разправяше с допълнителната порция.

— Твърде бързо ускорява — наруши Ланс проточилото се мълчание. — Излишен разход на гориво.

— Мислиш ли, че иска да скочи в хиперпространството?

— Така изглежда. С неговата мощност може да извърши скока в непосредствена близост до планетата.

— Потърси Редрак.

Редрак се съгласи с нас, без дори да ни изслуша докрай. Съдейки по бодрия му глас, отлитането на вражеския крайцер явно бе засилило оптимизма му. След като се свързах с Ернадо, му дадох няколко заповеди — вероятно излишни, но достатъчно важни, за да се застраховаме. И принудителното ни чакане продължи.

Крайцерът не ни остави да скучаем дълго. Първо на екрана се появи леко мъждукане, обкръжаващо отдалечаващия се кораб. После екранът беше залят от млечнобяло сияние. Когато то се разнесе, крайцера вече го нямаше.

Отворих люка и изскочих от катера. Погледнах в небето — точно навреме, за да видя гаснещата звезда, която за миг затъмни бледото червено слънце.

— Премина в хиперскок — удовлетворено отбеляза Ланс. — Дори и да страдат от недостиг на храна, очевидно имат енергия в изобилие. Притеглянето на планетата им изяде седемдесет процента от мощността.

Върнах се обратно в катера и улових въпросителния поглед на Данко. Казах му:

— Всичко е наред, кадет. Разминахме се с нашите приятели.

Данко кимна и ловко метна празния буркан през затварящия се люк.

Въздъхнах, но отложих поредната лекция за следващия път. Седнах до пулта и попитах:

— Ернадо, проследи ли скока?

— Да, капитане. Движеше се право по сигнала на един маяк.

— Идентифицирахте ли сигнала?

— Да. Планета Рейсвей, влизаща в едноименния троен съюз на свободни светове. Това е в самите покрайнини на галактиката.

— Бил ли си там?

— За пръв път чувам. И за планетата, и за свободния съюз. Ще ги преследваме ли?

— Не веднага — със съжаление отвърнах аз.