Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (33)

4. Разум и чувства

Дебелият слой блатна мръсотия стигаше до глезените ми. Беше доста горещо, духаше лек вятър, който не носеше прохлада. В небето като разпалено въгленче тлееше малкото умиращо слънце.

Далеч на хоризонта чернееше ивицата на гора.

Това ли бе „менталният“ двубой? Да ни захвърлят двамата с Маестрото на някое безжизнено място и да наблюдават кой пръв ще довърши противника си? И що за планета бе това всъщност? Не усетих хиперпрехода. В света, в който дори пазителят на Храма няма физическо тяло, и мястото за двубой трябваше да е необичайно… Илюзорно…

Огледах костюма си. Бяха ми взели всичко — и плоскостния меч, и бластера заедно с плоскостния пистолет. Дори малкия парализатор за еднократно използване, тънка метална плочица, която винаги носех във вътрешния си джоб. Беше изчезнала и такава необходима вещ като виброножа. Батериите на бойния костюм се оказаха напълно разредени. Режимът за защита не работеше — с това бих могъл да се примиря. Но нефункционираща аптечка — това вече бе прекалено…

Прекратих безполезното търсене на несъществуващо снаряжение и се огледах. Нямаше нищо необичайно… Гола, равна степ — почти същата като в Казахстан. Далечната гора също изглеждаше съвсем обикновена. Тъмната точка на носеща се над дърветата птица внасяше някакъв жив мотив в безлюдния край.

Точката се приближаваше. Първо осъзнах, че това е много голяма птица. После, че е флайър или боен катер: птицата просветваше ту в сиво-кафяво, ту в сребристо.

След това разбрах кой лети към мен.

Дракон, с дължина от десетина или петнайсет метра. Под корема на чудовището, белезникав и незащитен на пръв поглед, бяха свити две или три двойки къси, широки лапи. Крилата, облечени в грапава сива кожа, изглеждаха твърде малки за такава грамада. И как успяваше да се задържи във въздуха?

Драконът се разтресе, разпери максимално крилцата си. И започна да пада, като пляскаше конвулсивно с тях във въздуха.

Значи това бе същността на менталния двубой! Бой на логиката, разума и хладнокръвието!

Крилата на дракона растяха бързо — но това му помогна единствено да забави падането и да премине в планиране. Усмихнах се злорадо. И почувствах как приятна лекота обхваща тялото ми. Силата на тежестта на илюзорната планета бе намаляла…

Драконът отново летеше уверено, силните махове на крилете му пораждаха лек ветрец. Над покритата с костни плочки муцуна отчетливо се забелязваха две големи фасетъчни очи. Под тях зееше широка паст, осеяна с дълги остри зъби…

Подсвирнах тихо на коня си. Скочих на седлото. Тежките доспехи, с които бе успяло да се сдобие тялото ми, вече ми се струваха удобни. А мечът, не плоскостен, а обикновен, от напомняща бронз сплав, сякаш се бе сраснал с ръката ми.

Драконът се разсмя гръмко с човешки глас, гласа на Маестрото.

— Стандартен дебют на ментален двубой, нали, Сергей? Но бронзовият меч е твърде тежък, не можеш да го държиш толкова свободно…

Мечът в ръката ми натежа.

— Той не е бронзов — възкликнах аз. — Това е сплав от титан и берилий!

Мечът отново стана лек.

Драконът протегна дебелите си ноктести лапи и докосна земята. Замахна с гигантските си криле — ураганът едва не ме отвя от мястото ми. И блъвна огън от раззинатата си паст.

Скочих от коня и избегнах струята ревящ тъмен пламък. И с радост осъзнах грешката на противника си: пламъкът се беше зародил не зад острите зъби на дракона, а в пастта му, в розовата и нежна мека вътрешност на драконовото тяло…

Ревът на дракон, който се е изгорил от собствената си огнеметна смес, може да се сравни единствено с рева на излитаща ракета. Затиснах ушите си с ръце, като същевременно съжалявах ужасно, че не мога едновременно с това да си запуша и носа. Изгорелият кон излъчваше непоносимо зловоние…

При падането си бях навехнал леко десния крак и сега бързо се отдалечавах с накуцване по-далеч от чудовището. Но очевидно на него също не му беше лесно: драконът тръскаше огромната си глава и изкашляше съсиреци от кървавочервена слуз. После изсъска — гласът му едва се разпознаваше:

— При тези условия сме почти равни… Да сменим обстановката?

Вероятно не трябваше да се съгласявам. Чудовището вече умираше — мисълта, че драконът се е изгорил вътрешно, се бе оказала напълно логична. Маестрото не бе помислил за това… Но аз кимнах, съгласявайки се със смяната на сцената на менталния двубой.

 

 

Този път местността изглеждаше по съвсем различен начин. Равнина, обрасла с ниски до кръста храсти. И две бетонни пътечки, които се проточваха паралелно една до друга. В тъмносиньото небе нямаше нито едно облаче и огромното бяло слънце ни заливаше с нетърпима жега.

Стоях в началото на едната пътека. Маестрото — на другата. Между нас имаше три метра бодливи храсти.

— Можех да предложа двубой на космически крайцери, подводен лов или триизмерен вариант на „Ривърси“ — с известно снизхождение поясни Маестрото. — Но ти постъпи благородно и аз избрах двубой, в който имаш шанс. Тичане. Разстояние — десет километра. Онзи от нас, който пръв стигне до финала, ще бъде победител в менталния двубой.

— Какъв ти ментален двубой! — ядосах се аз. — Това е проверка на мускулите и тренировката! Между другото, надбягването с фантом е гаранция за загуба.

— Не се плаши. — Маестрото разпери ръце. — Сега имам същите физически характеристики, каквито са и на реалното ми тяло. А металните способности… Те ще потрябват. Ще потичаме ли?

Кимнах. Нямах друг избор. Сега глупавото тичане в илюзорен, несъществуващ свят щеше да реши моята съдба и съдбата на Земята.

Сухо изпука изстрел. Най-обикновен изстрел от стартов пистолет. И Маестрото полетя напред. Нелеп в строгия си тъмен костюм и лачени обувки, но изумително бърз на старта.

Аз хукнах след него, като в движение обработвах външността си. Първо краката — леки, пружиниращи маратонки. Край с тежките кубинки на бойния костюм! После — тъмновишнев екип на „Пума“… Стоп, щях да прегрея… Екипът стана бял.

Тичахме почти редом един до друг и аз изобщо не можех да разбера дали силите ни наистина са равни, или Маестрото се гаври с мен.

— Сергей, да прекратим двубоя! Той разстройва логическата структура на Храмовете. Може да стигнат до извода, че създателите им не са еталони, че не е задължително да им се подчиняват! — Маестрото изстреля изреченията на един дъх.

Мълчах. Пазех си дъха, нали не бях илюзорен фантом, способен да изнася цели лекции по време на маратонски дистанции…

Маестрото започна да диша тежко и да изостава. Отново го хванах в логическа грешка. Той трябваше да действа в рамките на реалните човешки сили, иначе следваше наказание. Ментален двубой. Светът около нас приличаше на мъгла. И съзнанието ни бе способно да го променя…

Пътеката под краката ми стана по-грапава — дотолкова, че да осигури най-добро сцепление с подметката на маратонките… Вятърът започна да подухва в гърба ми, като постепенно се усилваше. Оловните плочки на облаците ме скриха от палещия зной…

Догонващият ме Маестро се разсмя. В оловните облаци започнаха да се извиват белите разряди на мълнии, върху пътеката се изсипаха косите струи на порой. Забавно — неговата пътека оставаше абсолютно суха. Добре. Ушите ми заглъхнаха от гръмотевичен тътен. Ослепителна мълния падна на пътеката, по която тичаше Маестрото. Той отскочи в храстите, като избегна падането в малкия стъкленозелен кратер, изпускащ плътен дим. Разнесе се вик от болка — храсталакът бе много бодлив. Миг по-късно и по моята пътека се изсипаха мълнии. Но твърде късно. Покрай нея израсна безкрайна поредица от четирийсетметрови борове. Мълниите падаха по върховете им, те пламваха и по пътя се ръсеха зелени дървени свещи със смолисти жълти пламъчета.

Маестрото отново ме догони. Извика хрипливо, с накъсан глас:

— Да вземем да се спрем с климатичните експерименти? Да играем честно? А, Сергей? Всичко да стане нормално?

Кимнах, предоставяйки на Маестрото възможността сам да приведе в ред фантомния свят. Облаците се разсеяха, слънцето отново ни притисна в огнена преса, дърветата покрай пътя се разляха в зелена мъгла.

Остана само тичането по безкрайните бетонни ленти. И ние с Маестрото, които щурмувахме несъществуващото разстояние.

Веднъж, когато леко се откъсна напред, Маестрото прошепна, по-точно изхриптя:

— Аз също изпитвам жажда… и съм уморен. Всичко е честно.

Кой знае защо, му вярвах — на далечния потомък на моите съвременници. Той не беше съгласен с моите цели, не искаше да разговаряме като равни… Но играеше честно. Феърплей… Защо завъртяхте тази чудовищна въртележка на смъртта, мои далечни потомци, които толкова обичате честната игра?

Изгубих представа за времето. Останаха само грапавият бетон под краката ми и шумното дишане на тичащия Маестро. Останаха горещият въздух, който се стичаше като разтопено олово в дробовете, и засилващото се виене на свят. И нещо като бяла стена в края на пътя — с тъмни силуети на фона й.

Разпознах ги всичките. Ернадо — основният инструмент на Сеячите за въздействие върху мен… Но, по дяволите, нали сам се беше впуснал в смъртоносно опасната отвличаща маневра! Ланс, спасен два пъти от мен при освобождаването на принцесата… Който дори не подозираше колко ми е задължен! Да, той шпионираше, докладваше на принцесата за полета на „Тера“. Но нали Тар бе неговата родина, а принцесата — тайната, недостижима любов. Редрак, пират и пияница, мошеник и крадец… Човекът, който ме извади от готовата да избухне лодка дори след свалянето на психокода!

Погледите им ме караха да бързам. Но продължавах да търся сред тях момчешкия силует. И след като открих лицето на Данко, едва забележимо се усмихнах. Щях да финиширам пръв. Бях длъжен — заради теб и заради всички останали земляни. Момчета и момичета, старци и млади двойки, свещеници и убийци, гении и идиоти, подлеци и безкористни меценати, напомпани атлети и хилави очилатковци… Щях да финиширам пръв.

… Но оловната тежест, натрупана в главата, вече се бе разтопила и бавно се стичаше в краката. Щях да падна… Или последните метри щях да измина вървешком. Твърде малко тренировки. Твърде много травми…

Маестрото ме изпревари с пет метра… Той отдавна не носеше строгия костюм. Къси шорти и бяла тениска, на краката — стари, износени кецове… Интересно, откъде си беше измислил такъв спортен екип? На футболист от петдесетте години на миналия век… Но под простичката бяла тениска, на слабия „интелигентски“ гръб и голите крака танцуваха изопнати мускули. Ако това беше истинският му облик, то моите потомци нямаше да се изродят в хилави и свръхинтелигентни създания…

Той продължаваше да ме изпреварва. Разстоянието се увеличаваше и оловната тежест се стичаше на разтопени капки от краката ми на пътя. Когато паднеше и последната капка, щях да легна на него. Защото последното, което все още ме държеше на крака, бе умората…

Фигурите до бялата стена се разстъпиха встрани и видях Клен — Алер-Ил от планетата Клен. Бойният му комбинезон бе покрит с черни, изгорели петна, на някои места зееха пробойни. Лицето му приличаше на пихтия от кръв и разкъсани мускули. Едното му око бе изтекло, другото бе скрито зад сива безформена буца пластмаса. Какво, излиза, че първо са се опитали да го пленят? Да го залепят за стената с мигновено втвърдяваща се пластмаса… Глупави кроежи, кленийците не се оставят да бъдат пленени.

„Приветствам те, капитане“ — произнесоха неподвижните устни на Алер-Ил. „Приветствам те, тактико — мислено отвърнах аз. — Позволи ми да те наричам Клен — свикнах с това име.“ Подобието на лице изобрази усмивка: „Разбира се, капитане.“ „Добре се би, Клен.“ „Не, капитане. Лошо. Не успях да се промъкна до арсенала и да активирам кварковата бомба. Ще се наложи да се сражавате за Земята без мен.“ „Получи ли прошка от семейството си, Клен?“ Осакатената фигура започна да се топи. „Не знам, капитане. Ще го реши семейният съвет. Надявам се… Загинах в бой… Унищожете Рейдъра, капитане. Вие умеете да обичате планетата си — спасете я.“ „Но за това е нужно да финиширам… пръв…“. „Тичайте. Този свят е илюзия, капитане. Това са електронни импулси в логическите вериги на компютър. И ако Храмът позволява да ви видя, значи вече е признал стопанина си. Тичайте, капитане. Не мислете за умората, тичайте…“.

Хвърлих се напред. Вече нямаше бетонна пътечка и бяла стена в края й. Имаше скорост — и като че ли вик, на Данко: „Сергей!“. А после тялото ми бе обгърнато от влажна мъгла. И безплътен глас съобщи:

— Менталният двубой завърши, вие проявихте голяма увереност в силите си и упоритост в преодоляването на препятствията. Вие получавате правото да управлявате тактиката на Храмовете в границите на основната задача.

Двамата с Маестрото отново се озовахме на мястото за взимане на решение. На масата отново бяха сложени изискани блюда. Единствената разлика беше в това, че Маестрото седеше неестествено изправен, абсолютно неподвижно, като изсечен от парче лед. До известна степен така си и беше.

— Вашият опонент е капсулиран темпорално — любезно съобщи Храмът. — Задайте време за капсулиране.

— Две секунди — изръмжах аз.

Маестрото помръдна, оправи очилата си. Въздъхна:

— Колкото и да е странно, Сергей, но вие победихте в малкия ни спор. Сякаш някаква сила ви тласна… точно преди самия финал.

— Имам много приятели, Маестро. Които силно желаеха победата ми. А вие бяхте сам… с всичките си знания за логиката в работата на Храмовете. Сражавахте се за своята научна хипотеза, а аз — за моята и вашата планета.

— Тя и без това е в безопасност — отвърна уморено Маестрото.

— Не съм сигурен. Храм, къде се намира в този момент Белият рейдър?

— Отдалечава се от планетата Земя с максимална скорост. В настоящия момент…

— Къде беше извършено кацането? — изревах аз. — Глупак сте вие, Маестро Стас! Рейдърът е оставил на Земята кварковата бомба!

— Корабът, наречен „Белия рейдър“, е извършил кацане в режим на оптико-електронна невидимост в предпланините на Тяншан. Координати на кацане…

— Кораб, Храм! Веднага ми осигури кораб! Трябва да се озова на Земята в района на кацането, заедно с целия ми екипаж.

— Как да постъпя…

— Капсулирай до следващо нареждане! — Полуотворената уста на Маестрото застина като вкаменена.

Влажните обятия на силовото поле ме издърпаха през стените на Храма. Но аз вече не се плашех от тези влажни докосвания. Това бяха машините на моята раса, земни автомати…

И боят, в който щях да встъпя, се водеше и заради тях. Заради хилядите Храмове, създали живота във Вселената. Заради Клен и Ланс, заради Ернадо и… принцесата.

Заради Земята.