Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (36)

7. Планетата, която ще бъде

Маестрото намести очилата си. Сипа си някакво вино, изпи го на един дъх. Упорито избягваше да ме поглежда в очите.

— В такива случаи спиртът помага най-добре — казах сухо аз. — Коктейл „Носталгия“…

Маестрото измъкна измежду бутилките малка прозрачна гарафичка. Погледна намръщено носещата забрава течност. Промърмори:

— Защо пък не…

Течността се просмука през кристалните стени на гарафата и попи в дланта на Маестрото.

— Не обичам вкуса на спирт… нито миризмата му — някак виновно обясни той. — По-добре направо в кръвта…

— Фокусник. Не прекалявай с дозата.

Маестрото се напиваше пред очите ми. Ухили се и каза:

— Глупости, принце… Позволяваш ли ми да те наричам така? В документите и отчетите те отбелязват с този псевдоним… Всичко около нас е толкова илюзорно. И ти можеш да сътворяваш подобни неща… както и да изтрезняваш за части от секундата. Само си го пожелай… Принце, защо пусна останалите сектанти?

Сега беше мой ред да извърна очи. Маестрото току-що бе изгледал видеоматериалите на „Куриер“.

— На сектантите им стигаше и един убит. Останалите до края на живота си ще се страхуват от Земята — планетата на Сеячите.

— Да, бе. С голи ръце…

— Замълчи!

— Странно — рече замислено Маестрото. — Започнах да се страхувам от теб, принце. Макар и да съм привидение, но…

— Маестро! — прекъснах аз философстванията му. — Стига сме говорили за това. Рейдърът изгоря. Сектантите бяха изпратени на планетата им — със заповедта да изкупват греховете си петстотин и петдесет години…

— С това се занимават и в настоящето. Но аз никога не съм се интересувал каква е причината за това. Малка любопитна секта…

— Маестро! Направих за Земята всичко, което можах. Спасих я. Ще кажете, че всичко това е било неизбежно, дори затова сте изгубили в двубоя ни… Само защото в главния исторически поток това е свършен факт — принцът на Тар е победил сектантите. Добре. Да не се занимаваме повече със софистика. Но вероятно имам право на някаква награда?

— Каква? — На лицето на Маестрото блуждаеше пиянска усмивка.

— Разкажете ми за настоящето. За времето, в което живеете вие. Истинският вие, а не вашата емоционална матрица. За онова време, когато Земята е влязла в галактическата цивилизация. И причината, разбира се.

Маестрото веднага изтрезня.

— Каква причина?

— Защо е била необходима колонизацията на миналото? С кого сте се сблъскали, потомци? Какво ви е уплашило толкова?

— Виж го ти… Сергей, понякога знанието за бъдещето доста тежи. По-лесно ще ви бъде да не знаете всичко.

— Говорете, Маестро. Мога да поискам тази информация от Храма. Но е по-приятно да науча всичко от човек.

Запалих цигара. Маестрото ме гледаше, като продължаваше да се колебае. После кимна.

— Добре, Сергей. Живейте с тази тежест, щом така ви харесва повече.

— Харесва ми.

Парещият дим на сладката отрова се стече по гърлото ми. Не откъсвах от Маестрото внимателния си поглед. Той ми напомняше за някого. Потомък…

— През две хиляди сто трийсет и втора година звездолетът „Тулуза“ осъществи за пръв път в историята на Земята контакт с чуждоземна цивилизация — с официален, тенекиен глас заговори Маестрото. — Земята срещна пришълците. Различна раса. Друго племе.

Той сякаш не успяваше да намери нужните думи, заплиташе се в синоними и се повтаряше. Но аз усещах, че зад тази тавтология се крие нещо повече. Липсата на формулировка…

— Как ги наричате, Стас?

Маестрото ме погледна с благодарност.

— Фанги. Това е тяхното название, те използват звукова реч… Срещнахме фангите…

Той замълча, втренчи се в празнично подредената маса. Сякаш отново го бе обзело опиянението…

— Мина година, преди хората да осъзнаят каква е ситуацията. Ние или те. Някой трябваше да си отиде. Хората и фангите не могат да съществуват съвместно в една Вселена.

— Защо?

— Те са чужди… Те са… фанги. Сергей, не смятайте хората на бъдещето за расисти. Този термин им подхожда най-добре. Но ние не сме расисти. Познавате ли це-тресите? Цивилизация от пернати хуманоиди… Те ще имат абсолютно равни права с хората и жителите на колонизираните планети. Ние можем и ще си сътрудничим с тях.

— А с фангите — не? Толкова ли сме различни?

— Те са абсолютно хуманоидни… Биологически са по-близо до нас, отколкото много наши потомци. Кленийците например — нима те приличат на хората? Или обитателите на Пел?

— А фангите? — Издишах към тавана струйка дим, запалих нова цигара от старата. — Човекоядци ли са? Садисти-завоеватели? Снасят яйца в човешките кореми? Развличат се със стрелба по живи мишени… ролята на които играят деца от три до седем години?

— Сергей, концепцията за булевардната литература и филмите на ужасите се е запазила и в наши дни.

Намръщих се. Бяха ме поставили на място. И с основание.

— Фангите са същества с нечовешка логика.

— И само това?

— Това малко ли ви е, принце?

— Обяснете, Маестро. Каква е същността на тази логика?

— Сергей, спестете ми подобни лекции. Аз съм фантом, но емоциите ми са човешки. Вземете от библиотеката на Храма филми или книги за фангите. Не са малко. Но важното е да разберете, че фангите са същества, които е невъзможно да бъдат разбрани и приети.

Пушех мълчаливо и размишлявах. Що за глупости? Цивилизация, която е невъзможно да бъде разбрана и трябва да бъде унищожена — заради различна логика на поведението. По мое време бях прочел немалко фантастика и никъде не се твърдяха подобни глупости. Дори обратното, ако се вярваше на писателите — а след оживялата „космическа опера“ на мен ми се искаше да им вярвам — взаимното разбиране е възможно с всички. С онези, които дишат амоняк и хлор, които приличат на паяци или бронтозаври… А ако си представим цивилизация с мания за завладяване, вродена кръвожадност… Чел съм и за това. Но поведението им може да се обясни с помощта на обикновена логика. Освен ако не са необяснимите странници на братя Стругацки.

Затова са необясними, защото изобщо не са описани. Когато писател или сценарист е измислял екзотична цивилизация, той просто е взимал една от човешките страни. Кръвожадният хищник от филма е просто чуждоземен ловец, за когото останалите хора пет пари не струват. Другите абсолютно нечовешки герои са просто свръхпредпазливи, твърде сантиментални, излишно горди или безкрайно жестоки хора.

Когато мислим за братя по разум, ние винаги очакваме да срещнем хора. В какъвто и да е облик — от колонии на мислещи насекоми до разумни кристали или плесени. Но поведението им задължително трябва да се вписва в нашите рамки, или…

Какво пък, всякакви варианти са възможни. Цивилизация, която е твърде различна от човешката, може, според нашето разбиране, да не пожелае да общува с нас… Разумните кристали на един нелош писател бяха написали върху себе си със светещи букви: „Вървете си, пречите ни“^[1]. И учтивите земляни излетели.

А ако извънземен със „своя логика“ помоли земляните да се махнат от Земята? Ако ги помоли много убедително…

— Интересите ви се сблъскаха? — попитах рязко Маестрото.

— Да… до известна степен. Ние разбрахме, че сме обречени на война. Трийсет милиарда души на дванайсет обитаеми планети… Срещу милиарди фанги. Нямахме никакви шансове…

— И решихте да създадете армия?

— Да. Нашата галактика не беше изследвана нито от хората, нито от фангите. И ние решихме да направим десант в миналото. Проект „X“. Всички области на Космоса, освен най-близките до Земята, щяха да бъдат засадени със семена на живота. Храмовете щяха да възпитават от хуманоидните цивилизации воини… и поклонници на Сеячите — цивилизацията основателка. А когато едно денонощие след изпращането на десанта в миналото ние направихме тайно посещение на най-близката планета, където трябваше да има Храм, там се оказа развита и изключително войнствена цивилизация от хора. Всъщност това бе Схедмон… Сега, в настоящата две хиляди сто трийсет и трета година, трябва просто да активираме механизмите на Храмовете и трилиони хора, родени бойци, ще се притекат на помощ на Земята.

— Сигурни ли сте?

— А вие не сте ли? Всички почитат Сеячите… особено след като Храмовете ни се подчиняват. Ние нямаме намерение да принуждаваме когото и да било да воюва срещу фангите, Сергей. Всеки, който научи за тяхната цивилизация, сам ще направи своя избор.

Засмях се.

— Маестро, зарежете… Вие сте създали хиляди планети крепости, хиляди народи армии. От всичко на света те най-вече предпочитат войната. И са много огорчени от липсата на достоен враг. Когато се появят Сеячите и покажат чужденците фанги, възторгът им ще бъде безкраен! Всички ще се втурнат в бой…

— Сергей, когато се запознаете с материалите за фангите…

— Маестро! Аз вярвам… готов съм да повярвам, че хората и фангите няма да могат да живеят заедно в една Вселена. Но е факт, че вие, моите умни и добри потомци, сте си приготвили огромен запас от пушечно месо! — Стас потрепери. — В наше време това се нарича точно така. И логиката ви е напълно човешка. Може би фангът няма да ви разбере, но аз ви разбирам прекрасно. Дори успявам да осмисля факта, че Храмовете са спрели развитието на всички планети примерно на едно и също ниво. За да не настигнат майчицата Земя и да не станат по-опасни от фангите!

— Това пък откъде го решихте?

— Маестро…

— Е, добре. Прав сте, принце. Колониите не бива да надминават Земята в развитието си — поне докато фангите не бъдат унищожени. Това е заложено в план „X“.

Замълчахме. Внезапно осъзнах, че успявам да пуша една и съща цигара вече петнайсет минути. Илюзорен свят… Храмът улавя скритите ми желания и ги изпълнява. Хайде, чаша вино, доплувай в дланта ми…

Студеният кристал се пъхна между пръстите ми. Опих една глътка.

— Откъде са тези фанги?

— От една галактика джудже, спътник на нашата галактика. По-рано е имала номер и име, сега я наричат просто Фанг системата.

— Преселват ли се оттам? Търсят жизнено пространство?

— Това са човешки термини. Те просто контактуват. За щастие, успяхме да предотвратим широкото им проникване в нашата галактика. Провървя ни, че живеем „в покрайнините“, и успяхме да прехванем още първите кораби на фангите.

— А няма ли да е по-просто да отлетим още сега в тяхната галактика? И да ги унищожим, докато все още не са станали развита цивилизация?

Маестрото се усмихна.

— Сергей! Те са станали развита цивилизация! Това е в основния исторически поток. Вече се е случило. Не забравяйте, че с вас сега се намираме в миналото.

— Не съм забравил, Маестро. Всъщност и за това ще се наложи да поговорим. Доколкото разбирам, моята следа отсъства в историята на Земята?

— Да. Вие не сте се върнали на Земята… освен ако не сте го правили инкогнито. А това е идея! В друга държава, под чуждо име, незабележимо…

Разсмях се.

— Маестро! Нямате търпение да ме пратите някъде по-далеч, а? Да се избавите от конкурента си по управление на Храмовете? Невзрачният живот не е за мен.

Изглежда, Стас се обиди.

— Просто ви предложих вариант… Току-виж сте решили да се върнете в родината. Вашата следа я няма в историята. Изчезнали сте завинаги. Очевидно сте останали да живеете в галактиката. На Тар или на някоя друга планета…

— В миналото…

— В миналото.

Маестрото се напрегна.

— Сега ще ви обясня какво смятам да направя — учтиво съобщих аз. — Храмът ще ми отдели малък боен кораб тип „Корсар“. Ще се натоваря в него със съпругата и приятелите ми. И ще отлетя в бъдещето. Тоест във вашето настояще. В две хиляди сто трийсет и трета година.

— Това е безумие! — Маестрото скочи. — Само вие липсвате там!

— Нима? А Храмовете смятат, че мога да съм от полза на Земята в бъдещето. Съгласни са да осъществят времеви преход.

— Храмовете преувеличават ролята ви в укротяването на сектантите…

— Трябваше да бъдеш тук, до кварковата бомба! Привидение! Умирали ли са твои приятели?

— Да — съвсем спокойно отвърна Маестрото. — А от вашите никой не е умрял. Освен Клен… Даниил си е жив и здрав.

— Това вече не е онзи Данко, който беше в екипажа ми! Онзи загина. Защото трябваше да забрави за приключенията си. Стига ми да живея в миналото. Отиваме в настоящето.

За секунда ми се стори, че Маестрото ще ми се нахвърли. Или ще предложи нов ментален двубой. Но той неочаквано се успокои.

— Няма да споря, принце. Вземете „Корсаря“. Но имайте предвид, че няма да успеете да проявите талантите си преди трийсет и трета година. Вас ви няма в историята! Корабът ще ви отнесе в момента на Обединението, на единайсети април две хиляди сто трийсет и трета година. На следващия ден, след като темпоралната експедиция на проект „Д“ отиде в миналото.

— И какво?

— Ще попаднете в момент на колосален галактически „стрес“. Планетите ще разберат за Земята — родината на Сеячите. И за фангите, които заплашват всички хора. Ще се окажете в свят на ръба на война.

Свих рамене и попитах:

— А нима смятате настоящото положение в галактиката за мир?

Маестрото се усмихна вяло.

— Сергей… Вие не познавате фангите. И представа си нямате какво представлява войната с тях.

Внезапно изгубих всякакво желание да споря.

— Нищо, Маестро. Не се страхувам твърде от тая война. Освен това много ми се иска да зърна фангите.

Лицето на Маестрото се изкриви. Сякаш си бях признал, че страдам от копрофагия…

— Зърнете ги, принце… Но всъщност истинската причина е друга, нали? Искате да се отървете от предопределеността на постъпките си. От детерминизма.

— Да.

— Сергей, това ще бъде лъжливо отърваване… Старият философски проблем за свободата на волята е решен. Ние не сме свободни. Носени сме от основния поток на историята — и всичко, което ни е позволено, е да махаме с ръце и крака повече или по-малко енергично. Дори в настоящето, което за вас е бъдеще, вие сте обречен да правите онова, което изисква от вас ходът на историята. Свобода на волята не съществува.

— Свобода на волята, Маестро, е отсъствието на човек, който знае всичките си бъдещи постъпки. Това е всичко.

Изправих се — сякаш от това помещение можеше да се излезе по обичайния начин. Попитах:

— Трябва ли да дам заповед на Храма за вашето „разкапсулиране“?

— Не е задължително. Когато излетите, аз отново ще стана Създател и единствен висш контрольор на Храмовете. Ще поседя малко тук… и ще се изключа. Ще заспя. До следващата планова проверка или поредната извънредна ситуация.

— Скоро има ли планова проверка?

— След десет години. Когато зад гърба ти са хилядолетия, сто и петдесет години с петнайсет събуждания вече не потискат така, както в началото.

Двамата се гледахме, сякаш осъзнавахме, че това е последната ни среща — в уютния илюзорен свят на Храма.

— Все пак и двамата сме земляни — казах тихо аз. — Щастливо дежурство.

— Щастливо бъдеще — също толкова тихо отвърна Маестрото. — Късмет, принце.

Той ми протегна ръка и аз я стиснах без колебание. Ръката му бе топла и твърда. Нормална, силна мъжка ръка. Маестрото се оказа привидение от най-висша проба. Сега оставаше само да пожелая и да се озова в хангара на Храма, където редом с огледалното кълбо — боен кораб тип „Корсар“ — стояха другарите ми Ернадо, Ланс, Редрак. Проскимтяващият от време на време, тъжен, лишен от господаря си Трофей. И принцесата на планетата Тар — Тери. Моята съпруга.

За тези два дни, които бяхме прекарали на Земята, аз бях успял да се венчая за нея в православна църква. Сам не знам защо. Както и не знам какво я бе накарало да се съгласи и на венчавката, и на вечеринката с моите шашардисани приятели в малкото градско кафене, и на нощта в най-хубавата стая на най-скъпия хотел в Алма Ата. Много удобно се оказа, че синтезаторите на „Куриер“ могат да копират образци от банкноти.

Може би пък наистина ме обичаше? Принцесата Тери от планетата Тар…

Нещо упорито ми пречеше да поема към своето свободно и загадъчно бъдеще, да напусна несъществуващия уют, където Маестрото бе останал да размишлява за случилото се. Неизбежността? Едва ли…

— Стас, Данко… Даниил, с него всичко ли е наред? — неочаквано за себе си попитах аз.

— Да. Вие нали го оставихте точно на прага на дома му. И дори проверихте кой отвори вратата. С него всичко е наред.

— Не питам за това, Стас, той бил ли е щастлив?

Настъпи пауза. Стас сви рамене:

— Той е бил известен… велик художник.

— В двайсети век са били известни художниците Иля Глазунов…

— Говоря за великите.

— И Марк Шагал.

Маестрото ме погледна замислено.

— Сергей, той е станал велик художник. Тук вече не може да се говори за щастие в обичайния смисъл.

— Разбирам.

— Вземете от библиотеката касета с творбите му. Там има и няколко биографии, доста интересни.

— Благодаря. Не се сетих. Ще взема касетата с картините — това стига. Маестро, а той рисувал ли е… Космоса?

С ловко движение Стас измъкна от джоба на сакото си нещо като картичка с ярки цветове. Многопластова фотография…

— Тук са двайсетина негови работи, най-известните. Погледнете. Третата или четвъртата е една от малкото картини, в които има нещо космическо. Може би на вас ще подскаже повече, отколкото на мен.

Не разбирам от живопис, но това беше много странен стил. Ако цветазмът представлява сливането на стотици ярки, чисти тонове в едно цяло и хармонично изображение, то Данко бе измислил забавен стил. Ярък и празничен, като новогодишна играчка. Тревожен и печален, като нощно небе, гледано през клоните на дремеща гора.

Първата картина се оказа доста обикновена, художниците обичат митологичните сюжети. И на картината на Данко бе Икар — момче, негов връстник, с разперени криле, летящ към слънцето. Или падащ към слънцето, не знам — ракурсът бе много странен.

Натиснах ъгълчето на снимката и изображението се смени с непрогледна чернота. Вероятно повреда в работата на механизма.

— Това също е картина — рече Стас с доволен глас. — Нарича се „Беше тъмно“. Прелиствайте нататък.

Заредих ново изображение. И застинах, втренчен в пластмасовата картичка.

На картината бе изобразен бряг на езеро, осветен от странното разноцветно сияние на плаващи в небето луни — сини, оранжеви, червени, зелени… Отказах се да ги броя, не ме интересуваше дали Данко е сбъркал. Защото в разноцветния полумрак на пясъчния бряг на езерото седеше, притиснало към коленете си приличащо на куче животно, едно добре познато ми момче. С мокри след къпането коси, отметната назад глава. До него на тънка тъмновишнева, дори на вид топла, постелка, лежеше младеж с атлетично телосложение.

Доста ме беше поукрасил… като че ли.

А всичко останало беше точно.

Добре бе успял да ни погледне отстрани…

Завъртях картичката. И внезапно забелязах, че зад ажурния силует на гората се надига призрачна сива сянка. Огромно кълбо, което или се търкаляше към горското езеро, или отстъпваше.

Великите Сеячи…

Деветдесет процента от спомените за „ваканцията в Космоса“ бяха унищожени. Останалото би трябвало да се е превърнало в мешаница от приличащи на сън видения, непонятни фрази, забравени преживявания…

Но нещо беше останало.

Спомних си колко внимателно бях облегнал Данко — вял, отпуснат, потънал в надежден наркотичен сън — на стената във входа, до вратата на собствения му апартамент. Ланс и Ернадо, с парализатори в ръцете, стояха неподвижно на стълбищната площадка. Дълго гледах Данко — нямаше и следа от страшната рана. Медицинският блок на „Куриер“-а добре се беше постарал. Но и нему не бе подвластна паметта…

— Може би така е по-добре? — прошепнах. — По-малко тъга и изживявания. Травматична амнезия. На родителите му от радост изобщо няма да им е до това. Важното е, че е вкъщи.

Извадих диаманта от джоба си — „рестото“ от хиперпрехода на принцесата. Усмихнах се ехидно — ако и това бе неизбежност, този път бе много приятна. И го пуснах в Данковото джобче на модерната риза, купена от магазин „Елит“ в центъра. Обясних виновно:

— За спомен… Трофей, уви, не мога…

Прищя ми се да потупам Данко по бузата, но спрях ръката си. Вече нямаше смисъл.

— Сбогом, Данко. Хубаво беше на езерото, нали?

Очите му гледаха сънено и безизразно. Натиснах бутона на звънеца и се втурнах надолу по стълбището. След мен се понесе безшумна и едва видима сянка — Ернадо. На първия етаж той спря, хвърли бърз поглед към екранчето на видеодатчика — незабележима прашинка на ризата на Данко.

— Всичко е наред. Майката реве и го потупва по бузата… за да го събуди. Като че ли помага.

Помага…

Прекъснах потока от спомени — тъкмо навреме. Стаята за взимане на решения се топеше, превръщаше се в мръсната площадка на земния вход. До смачканите, изкривени пръти на парапета стоеше Маестрото, вкопчен здраво в покритата с олющена боя дръжка.

— Трудно мога да се боря с вашата ментална сила — прошепна той. — Смяната на интериора в стаята дори не е планирана технически… Вие въздействахте директно върху управляващите контури на Храма…

— Извинете — отвърнах глухо аз. — Сега ще го оправя. Кажете ми, мога ли да взема тази картичка?

— Това е фантом. Но можете да поръчате материално копие… Напомни ли ви нещо тази картина? Която, между другото, е наша семейна реликва…

— Ваша?

— Даниил е мой пряк прародител — с лека гордост отвърна Стас.

Дори не се изненадах. Просто кимнах.

— Напомни ми. Две стари и всеизвестни истини.

Светът около нас започна да се топи — чакаше ме хангарът с бойния кораб „Корсар“, жена ми и приятелите, останалият без приятел „коткокуч“ и бъдещето, което не бе сковано от неизбежността.

— Какви? — Възгласът на Маестрото спря за секунда смяната на декорацията. — Какви истини?

Не му отговорих. Защо? Паметта е по-силна от ножа, а дружбата побеждава смъртта. Тези думи щяха да прозвучат фалшиво и смешно, ако ги кажех на глас.

— Имаше отлична ваканция, Данко! — извиках, докато транспортните механизми на Храма ме пренасяха през стената. Влажното, сурово докосване на силовите полета… — Сега ще имаш цялата Земя. Планетата, която я има!

Планетата, която ще бъде.