Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

3. Син прах

— Тери, обичам те — казах аз.

Екранът се набръчка — някъде в близост до лъча бе преминал кораб: земен, тарски, фангски… Няма значение.

— Сергей, сигурен ли си, че на Ар-На-Тин всичко е наред?

Тери ме гледаше недоверчиво и разтревожено. Познавахме се твърде добре.

— Тери, всичко е наред. Планетата се управлява от Редрак, той ми е приятел. Взех всички кораби от местния Храм.

… Те бяха само три — Храмът не е предназначен за отбрана на планети.

— Крайцерът и патрулните катери на Тар, местните войскари. Всичко е наред, Тери.

— Мога да дам заповед на военния щаб на Тар. Те са против, но още три или четири крайцера и…

— Не е нужно, Тури. И така всичко е наред. Моля те, не се вълнувай. Всичко е нормално.

Тя кимна неуверено, сякаш против волята си. Момичето, което някога можех да обичам, Тери Тар, императрицата.

— Тери, всичко е наред… Край на връзката. Имам много работа. Обичам те…

Екранът угасна.

— Лъжеше ли, Сергей? — с усилие попита Ланс.

— Разбира се. Не мога да обичам.

Станах от мекия стол. Погледнах Ланс в очите.

— Нищо, светът не се крепи единствено върху приятелството и любовта, разбираш ли? Има още и работа, която трябва да се върши.

— Тя може да бъде отнета още по-лесно от приятелите.

— Не, Ланс, смисълът на живота може да бъде отнет единствено заедно с живота. Повярвай ми.

— Вярвам ти, капитане.

Помислих една секунда. Само секунда. После викнах:

— Катер! Веднага!

 

 

Сива мъгла. Студ. Безплътни сенки. И седалката на катера, създаден от кораба на Сеячите по моя заповед.

— Напред — изрекох бързо аз. — Две звукови, три…

Черното кълбо на гравитационния компенсатор недоволно се сгърчи. Обтекаемият силует на кораба изчезна. Под катера се ширеше голата степ.

— Още по-бързо — прошепнах. — Още…

„Излитане от планетата?“ — попита катерът.

— Не. Максимална скорост над повърхността…

„Бягаме ли?“

— От мен самия.

„Тогава няма да успеем да избягаме.“

Разсмях се.

— Разумен ли си?

„Ограничено. Аз съм отражение на твоя разум.“

— Тогава няма да избягаме… По-бързо!

Сиво-зелена степ — безкрайна лента под носещия се катер. Жълто небе в пролуките на оловносивите облаци.

— Знаеш ли в каква каша съм се забъркал, катер?

„Знам.“

— Имаш ли съвест?

Пауза. Сиво-зелено-синьо под катера… На тази планета водата не е рядкост, иначе Ар-На-Тин нямаше да стане износител на продукти.

„Живей. Бори се.“

— Крадеш отговорите от мислите ми.

„Значи още се бориш и живееш.“

Кимнах и притворих клепачи.

— Лети. Докато може — лети.

Сиво-зелено-синьо. Разширяващ се гравитационен компенсатор.

Бях в капан — на мечтите и постъпките си. Не можех да обичам и да другарувам. Бях принуден да се сражавам, подчинявайки се на замислите на Отчуждените. Интересно, дали бяха предвидили и смъртта ми? Достатъчно бе само да дам заповед на катера… Той бе с ограничен разум, но ако желанието ми да умра бе истинско, той щеше да изключи защитата и да се вреже в плодородната почва на Ар-На-Тин…

Кълбото на гравитационния компенсатор се сви. Но инерцията се оказа по-силна — бях подхвърлен и след това запратен в грижовните обятия на седалката.

— Какво стана? — изхриптях. От прехапаните ми устни капеше кръв.

„Отпред има хора — спокойно доложи катерът. — Да продължим ли движението, или да сменим височината?“

Беше готов да премине през живите хора — умна машина, творение на Сеячите…

— Кацане — наредих аз. — Кацай и отваряй люка.

 

 

Тревата се оказа виолетова. Затънах в нея до гърдите — в меки, пухкави метлички, мънички синкави цветчета, в суха трошлива слама, която ми стигаше до коленете. Щедър свят… обречен свят.

Тъмносивата капка на катера застина зад гърба ми — разкрачени стабилизатори, отворени решетки на двигателите. Потупах с ръка горещия му хълбок и тръгнах през тревното море.

Това беше плато: отляво и отдясно се издигаха планински вериги, а отпред, на двеста метра, тревата ставаше по-рядка, оголваше червеникавия сипей, който се спускаше в пропастта. В далечината, на самата линия на хоризонта, тъмнееха мънички постройки.

— Що за град виждам? — попитах блестящата прашинка на датчика, залепен към якичката на комбинезона.

„Това не е град — прошумоля в главата ми, — Хейорз е месопреработвателен център със съседен товарен космопорт и жилища за работниците.“

— Ясно. А къде са хората, заради които спря?

„Отпред.“

Продължих да вървя. Небето бе покрито със сиви облаци, но дъжд, слава на Сеячите, нямаше. Пейзажът и без това беше повече от мрачен. Гъсто, люлеещо се под лекия вятър тъмновиолетово море — и оловен капак вместо небе. Колкото и да бе странно, светлината бе достатъчна — Ар-На-Тин е един път и половина по-ярка от земното Слънце.

— Напред, през алпийските поляни на Ар-На-Тин! — закрещях аз. — Към непознатите хора… Към цивилизацията и месокомбината, което на тази планета е едно и също!

„Не разбрах.“

— По-добре.

Внезапно ми стана по-леко. Така става, когато направиш всичко по силите си — а останалото изобщо не е по силите на човек. Може да се усмихваш, докато насочваш горящия самолет към вражеските танкове. Може да командваш собствения си разстрел. Може да се заразиш с неизлечима болест и съвестно да записваш в дневник как изстиват пръстите ти.

Направих всичко, което можах.

Изгубих повече, отколкото може да изгуби човек. Любовта и приятелите — какво ми оставаше? Работата?

Моята професия бе да убивам. Може да се каже и с красиви думи: бих се за своята любов и за своята планета… Няма значение. Не бива да се убива заради живота, а аз убивах. Вървях срещу всички. Който и да се изпречеше на пътя ми, минавах през него.

Иначе не умеех.

Смеех се, докато чупех преплетените стебла на виолетовата трева. Тръпчиво миришещият цветен прашец ме засипваше със сини пръски — опияняващ прах…

Редрак! Гадина! „Син прах“ е наркотик от планетата Фаа. Откъде на Ар-На-Тин — планета, чиито растения имат зелен хлорофил — се е появила виолетовата трева на Фаа?

Придърпах качулката и покрих главата си. Компресорът зави недоволно и започна да облъхва лицето ми с филтриран въздух. Под лопатката и на сгъвката на лакътя, под ключицата и на корема ми започна да ме боцка — бяха се включили автоинжекторите… Ако наистина бях натиснал сензора за медицински режим на комбинезона… Ако вървях из плантация, засадена с Тревата на щастието от Фаа, понятията за сън и реалност отдавна са се смесили.

— Редрак… — прошепнах аз. — Изглупял мафиот… Куц глупак…

„Връзка?“ — попита катерът.

— Да! Връзка с човека на име Редрак — номерът на видеофона е в съзнанието ми. Предай му думите: „Редрак, ще си платиш за лъжата“.

„Изпълнявам.“

Това можеше да е истина — и халюцинация. Ако случайно бях попаднал на поле със „син прах“, нито един лекар нямаше да може да гарантира за душевното ми здраве.

Когато не можеш да се събудиш, най-добре да действаш като наяве. Вървях през виолетовата джунгла, усмихвах се безгрижно, от време на време вадех атомарника и косях пред себе си израсналата особено нагъсто трева.

Плантацията свърши. Спрях се, поглъщайки жадно студения въздух, който струеше през филтрите на комбинезона. Прибрах меча в ножницата, като с усилие си спомних, че първо трябва да включа режим наточване.

На края на сипея виолетовата трева се оказа ниска — до глезените. Може пък да не й стигаше вода или някакви микроелементи…

Покрай сипея се простираше дълга равна площадка, едва докосната от виолетовата гадост. Из нея тичаха двайсет момчета, като си подвикваха разпалено, бутаха се и се блъскаха. Между тях се мяркаше черно-бяла футболна топка.

Ето ги, моите халюцинации. Извадих меча от ножницата, отрязах два наръча наркотична трева. Хвърлих ги на земята в някакво подобие на постеля. И се проснах насред виолетовото море под оловното небе.

Халюцинации. На планетата Ар-На-Тин не играят футбол. Пред мен имаше или събирачи на цветен прашец, или никого. Какви бяха тези футболистчета на хиляда километра от градовете, на сто километра от селцето Хейорз…

Наистина бяха достатъчни за два отбора, а и още неколцина седяха в тревата и гледаха играта. Едно от момчетата се обърна и ми махна с ръка.

Халюцинации. Жителите на Ар-На-Тин, още повече децата, не са толкова разглезени от гледките на космически катери, че да не им обръщат внимание… Но това момче ми беше някак познато.

„Спешна връзка“, изписка безплътен глас. И в този миг, отхвърляйки всички съмнения и нелепости, в наушниците прозвуча гласът на Ланс:

— Сергей, отговори… Сергей, отговори…

— Слушам.

Не ми се искаше да ставам. Каквото и да ми говореше Ланс, каквото и да се случваше — какво значение имаше за мен, заблудилия се в „ягодовите поляни“ на Ар-На-Тин? Ягодови поляни и Люси в небето с диаманти… Отнели сте ми любовта — поне ми оставете сънищата!

— Сергей, над планетата има крайцер на фангите… Излезе от хиперпространството преди три минути, унищожи патрулния катер и хвана боен курс. Сергей! Нашият крайцер и храмовият кораб с Ернадо поеха курс към прихващане, сближаване след минута и половина… Чуваш ли ме?

— Да.

Момчетата на края на сипея вече не играеха с топката. Най-голямото, на около седемнайсет или осемнайсет години, със силен удар я изпрати над ръба на пропастта. Черно-бялата топка се плъзна на фона на сивото небе и се отправи на дълго пътуване към земята.

Черно-бяла топка. Храм — огледално-черно кълбо. Падане — като символ на катастрофа. Момчетата — като хроноколонистите… или моите приятели? Това е бълнуване. И гласът на Ланс е бълнуване… вероятно.

— Сергей, данните от Храма… На крайцера няма кваркови бойни заряди. Чуваш ли ме? Сергей?

— Да. На тях не им трябва облак прах, Ланс. Те ще завладяват планетата.

— Къде се намираш? Корабът отказва да ми даде ориентири!

— Няма значение. — Станах, като гледах към момчетата. Бяха се събрали на групичка — сякаш разговаряха за нещо.

Но аз знаех — те мълчаха.

— Сергей, фангите дадоха залп… Ракети по цели в Риом, Хейорз, Шей… Корабите на Ар-На-Тин заеха позиции за прихващане. Къде си?

— На петдесет километра от Хейорз. — Свалих колана с меча, вдигнах лице към сивото небе. От облаците трябваше да завали — иначе нямаше смисъл от тях. Войникът трябва да се сражава, иначе е ненужен.

Аз няма да се сражавам, мои домакини и диригенти. Тази война не се печели с меч, дори и да е плоскостен.

— Сергей, в катера ли си? Включи защитата! Ракетите на фангите са оборудвани с топлинни бойни глави, чуваш ли? Топлинни заряди, абсолютно поражение до сто километра! В катера ли си? Какво става с теб, капитане? Започвам отброяване…

Затичах се. По-далеч от катера, от силовата броня, от темпоралната защита, от хиперпространствената черупка. От всичко, което беше готово да защити мен — Сеяча, владетеля на света, центъра на Вселената. Нека Редрак да се подиграва на властта ми — сега споделях съдбата на поданиците на неговата планета.

Даже насън постъпвах като наяве.

Тичах през ниската виолетова трева и контейнерът със защитния блок леко ме удряше по кръста. Момчетата стояха около сипея в неравна верига, сякаш очакваха нещо. В наушниците зашепнаха механични гласове, прекъсвайки бързото говорене на Ланс:

— Осем… нгите се отбраняват, приближават кораб… Седем… Ар-На-Тин, чуваш ли?… Шест… в катера ли си? На при… Пет… не успяват, раке… Четири… не може да бъде спрян, вклю… Три…

Нямаше да успея. Нямаше как да покрия със силовото поле на индивидуалния защитен блок двайсет души, че и отгоре. Един или двама — може би, ако ги прегърнех и притиснех към себе си.

— Две…

Времето се проточи, секундите се превърнаха в минути, но аз все пак нямаше да успея. А момчетата стояха и гледаха обречения град — сякаш знаеха, че е обречен, сякаш не им пукаше за топлинката „браунова“ бомба, която използваше ефекта на спонтанното ускоряване на молекулярното движение и превръщаше света около себе си в нагорещена пара…

— Едно…

То ме гледаше — момчето, което стоеше най-близо, онова, което ми махаше с ръка, смътно познатото, тъмнокосо и тъмнооко, на не повече от дванайсет години… Скочих в опит да преодолея оставащите метри.

— Нула.

Защитният блок започна да вие, улавяйки онова, което все още беше недостъпно за човешките чувства. Нещо ме залюля, отблъсна ме назад.

Халюцинации. Трябваше да отблъсна момчето, което се беше оказало на пътя на силовото поле. Прости ми, не успях…

Между нас проблясваше една забележима ципа — границата между живота и смъртта. Момчето се усмихваше. И аз най-после го разпознах — умрелия преди сто години, изчезнал в потока на времето мой малък приятел… Странно, че продължавах да мисля за него като за приятел. Може би защото знаех, че повече никога няма да се срещнем.

Над Хейорз се извисяваше бяло сияние. Плавно издигаща се полусфера, зона от чиста топлина. При допира до нея облаците се топяха, оголвайки лимоненожълтото небе. Белият слънчев диск потъна в сиянието на топлинния взрив.

Тревата се слегна, затисната от горещия вятър. Видях как плющят шарените дрешки на момчетата, как косите се нагърчват от горещината. Момчето, моят бивш приятел, ме гледаше, а лицето му се кривеше от болка. Само страх нямаше в това лице…

За миг целият свят сякаш застина, вцепени се на неуловимата граница между живота и смъртта. И видях всичко — не със своите очи и не чрез чуждото зрение, а през нещо плашещо и променящо се… Свръхсетивото на Отчуждените.

Свят от обезумели молекули, свят от разплискала се енергия… Знаех уравненията на спонтанното топлоотделяне — военната тайна на Земята и Фанг, знаех го също като устройството на атомарното острие или шестизмерната структура на Космоса.

Нагоре по информационната структура — надолу по степента на контрол. Стоях на пътя на изгарящия вятър, чувствах как кипва кръвта във вените, как изсъхва мозъкът в черепа. Насладата от болката е позната, древна, вечна наслада. Насладата от красотата е също тъй позната и прекрасна. Жълто небе над виолетова трева, обхванато от прозрачен оранжев пламък. Падащи надолу камъни. Мирис на горящи дрехи. Безпомощен човек, обгърнат от крехката ципа на защитното поле, парализиран отблясък от моите емоции. Веднъж вече го бях спасил, усилвайки защитното поле — там, на Сомат. И сега се налагаше да постъпя по същия начин. Той още не беше изминал своя път. Още беше нужен… Но мислите бледнеят, гаснат. Разрушаване на биоструктурата и преход в абсолютна форма…

… Чуждите усещания се отекоха като вълна. Стоях, гледах как плющят дрехите на момчето, което ми бе приятел… по-точно на неговото копие… на неговия прототип. И единственото, което успях да си помисля, преди поредната обвивка на Отчуждения да се разпадне на прах, преди целият му свръхразум да се разсипе на прах из точките от пространството на Ар-На-Тин, беше: „Бъди проклет“.

А после облак от черна пепел скри небето и сиянието на мястото, където се бе намирал Хейорз. Горещината изчезна и нахлу студ — като неминуема разплата за мигновената огнена буря. Неподвижните молекули всмукваха енергия от пространството и аз още помнех формулите за този процес — отглас от свръхсъзнанието на Отчуждените.

— Катер… — прошепнах в студената черна вихрушка. Лицето и пръстите ми се покриха с ледена кора — или щит генераторът се беше изтощил, или не беше приспособен за защита от молекулярен студ. — Катер… Вземи ме… Курс към Арнати… При Ланс, в щаба…

Продължавах да мърморя същото и след като вече се бях озовал в седалката, под струите горещ въздух. Ледът се топеше, превръщаше се в мръсна вода. Но някъде в дълбините на сърцето оставаше късче лед — и въпреки всичките усилия на катера то не можа да се разтопи.