Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (40)

4. Хотел за шпионина

Опитах да се усмихна, но лицето не ме слушаше, усмивката се получи жалка и неестествена.

— И какво смяташ да правиш, Майк?

— Нищо. И то не заради пистолета ти.

Не знам защо му вярвах. Дори без всякакви обяснения. Само че Майк реши да внесе пълна яснота:

— Ние също сме опозиция на властта — макар и пасивна. Всеки допълнителен проблем за „Сеячите“ или Асамблеята е шанс да се чуе и нашият глас.

— Още повече че ще бъде компромисен — предположих аз.

Дядото кимна.

— Чак да се възгордея. Опитният психолог роудър ме смята за проблем за целия проект с двумилионен щат.

— Смятам те — сериозно потвърди Майк. — Може и да е по неволя, но те смятам.

Той порови из лежащата в тревата раница. Странно, но тази част от туристическото оборудване почти не се беше променила; все същите презрамки и капаци, джобове отстрани, яркооранжев плат, леко прегорял от слънцето.

Дядото измъкна от купчина разноцветни парцали плоска стъклена бутилчица с прозрачна кафеникава течност и ми я подаде.

— Коняк? — попитах, без да поглеждам етикета. А може би трябваше — кой знае дали тази напитка не се бе превърнала в антикварна рядкост в двайсет и втори век.

— Да. „Кутузов“, отлежавал седем години.

Погледнах с любопитство етикета. Той беше примитивно ярък, сякаш нарисуван в пика на строгата „наполеоновка“. Мълчаливо, тържествено разляхме коняка в чашките, които ни подаде Вик. Момчето подаде три, но Дядо като че ли не обърна внимание на това. Едва когато отпихме по глътка, той подхвърли:

— Недей да остроумничиш, Вик, че ще се обадя на баща ти.

Момчето реши, че няма да спори.

Втората доза коняк Дядо превари с тост:

— За Земята.

Кимнах: може и за Земята. А може и за фангите или хроноколонистите. Самият коняк си струваше отделен тост. Онзи „Наполеон“, който ми се беше случвало да опитвам, евтин, полско производство, беше много по-зле.

— Майк, аз трябва… в най-близкия град. И то по-бързо.

— Без телефон ли си? — Дядото се усмихна, сякаш сам признаваше риторичността на въпроса си. Нима наистина ме смяташе за извънземен разузнавач?

Поклатих глава.

— И ние сме без връзка. Андрей има авариен викач, макар и да го крие. Ситуацията екстремна ли е?

— Не. Просто каприз.

Дядото кимна:

— За роудъра това е уважителна причина. Но не и за транспортните служби. Вземи картата от раницата, потърси най-близката точка за свръзка. Ако, разбира се, не те интересува ходене пеша до Иркутск.

Аха. Значи се намирахме край Байкал. Интересно дали Иркутск наистина бе най-близкото населено място? Или Майк беше разбрал буквално думите ми за града?

Картата се намираше в тънка папка заедно с някакви документи и кръгла златиста значка, същата, каквато носеше на верижка Вик. Щом хвърлих поглед на картата, веднага се почувствах пълен идиот. Това беше карта на Земята — с мащаб едно към двайсет милиона. Освен това проекцията бе абсолютно неочаквана: нещо като звезда с двайсет лъча и разпрострени върху нея континенти. Картата бе отпечатана върху обикновена хартия, но върху синичкото петънце на Байкал грееше рубинена точка. Вероятно нашите координати.

— Не бива — внезапно се обади Вик. — Точката за свръзка е на пет километра на север.

Дядото го погледна напрегнато:

— Откъде знаеш?

— Вчера гледах — отвърна юношата в неизвестен за мен контекст.

— Ясно.

За минута настъпи мълчание. Погледът ми прескочи от Вик върху Майк. Нещо ставаше…

— Да те чакаме ли? — попита Дядото.

Вик поклати глава.

— Тогава изпрати Сергей.

— Разбира се. Ще взема раницата.

— Да поискам ли от Андрей викач?

— Няма нужда. — Вик почука по медальона на гърдите си. — Без комплекси съм, Дядо. Ако се наложи, ще счупя Знака.

— Ще се сбогуваш ли?

— Много здраве на Криста.

Вик се надигна с лекота и ми кимна:

— Да вървим, ще те изпратя.

Погледна в палатката, измъкна оттам съвсем празна раничка, също такава яркооранжева — като на Майк. И без да се оглежда, се отдалечи от огъня и от нас двамата с Дядото.

— Поздрави на татко ти — рече тихо Майк. И ми протегна ръка: — Догони го. Вятър в лицето, ще се срещнем по пътя.

— Вятър в лицето — повторих аз. — Благодаря за закуската… и за питието от шишето.

В главата ми леко шумеше. Изправих се и тръгнах след Вик. Момчето крачеше измамно бавно, с походка, която можеше за час да измори всеки „професионалист“.

 

 

Десетина минути вървяхме мълчаливо. После Вик каза, без да ме поглежда:

— Почувствах те вчера вечерта, веднага след хиперпрохода. Ужасно се изплаши от нещо.

— Паднах във водата и не видях брега — отговорих след секундно замисляне. — А ти как разбра за хиперпрохода?

— Сигналът се появи твърде внезапно. — Вик оправи раничката си и додаде: — Не мога да чета мисли, не бой се. Само емоции.

— Не се боя.

Отново мълчание. Изкачихме невисоко хълмче. Духаше равномерно прохладен вятър. Вик отново заговори:

— На мен не ми е студено, нали съм роудър. Няма смисъл да ми предлагаш яке, направо е смешно. — Той се усмихна. — Емоциите ти са много ясни. Крайни. Не се обиждай.

Свих рамене. Разговорът с полутелепат е доста добра проверка на нервната система.

— Загриженост… охрана… покровителство… — продължаваше Вик. — Боиш се за своята приятелка?

— Да — отвърнах, като започваше бавно да ми кипва.

— И обратното. Агресия… гняв… омраза. Не искам да ти ставам враг. И не завиждам на онези, които са успели да станат такива. Сергей, може ли да бъда откровен?

— Ще почувстваш, ако те излъжа. — Внезапно ми стана интересно. — Питай, Вик.

— Какво е да убиеш наистина? Страшно? Жалко? Противно?

Спряхме. Вик ме гледаше с любопитство.

Нямаше смисъл да се преструвам.

— Най-различно е, Вик. Понякога дори безразлично.

— Това е лошо — рече сериозно момчето.

— Най-лошото. А как може да се убива не наистина?

— Филми с ментален фон. Но в тях всичко се филтрира… чувствам, че лъжат. Извинявай за въпроса. Това си е между нас, на изхода нула.

— Дявол да го вземе тоя ваш сленг — не издържах аз. — Ти човек ли си, или компютър?

— Човек. Виж, Сергей. Ето ги Андрей и другите двама на брега.

Погледнах към брега. Въздухът беше чист, разстоянието не пречеше да се види надутият, проблясващ като стъкло дюшек. И тримата върху него. Ето така „играем“.

Поех си въздух няколко пъти, погледнах към Вик. Лицето ми пламтеше.

— Харесва ли ти? — попита сурово Вик. — Ругай, ще помогне.

— На колко години е Дан? — попитах.

— Не знам. Има Знак, в такива случаи не питат. Андрей е на петнайсет, Криста — на четиринайсет. Като че ли.

— Да вървим.

— Само не при тях. Те имат Знаци, разбираш ли? Могат да правят каквото си поискат, стига да не пречат на другите.

— На мен ми пречат.

— Успокой се… — помоли Вик.

Почувствах как гневът ме напуска. Остана само леко раздразнение. И глупавата мисъл: участвал ли е Вик в такива игри?

— Не. Никога. Да вървим, няма да мога да те удържа дълго. И без това вече ми се яде.

Той продължи да върви мълчаливо. Постоях малко и тръгнах след него. Когато слязохме от хълма, го помолих:

— Стига ме сдържа вече. И повече не се намесвай в емоциите ми.

— Ама аз вече престанах. Виждаш ли онази искрица отпред?

Загледах се. На три километра от нас над земята проблясваше сребриста чертичка.

— Антена. Ще си повикаш флайър… Не, по-добре аз да ти повикам. Та ти нямаш Знак.

— Слушай, Вик! Не те ли интересува кой съм аз? Без Знак, нищо не разбирам, лъжа на всяка крачка. Или все пак четеш мисли?

— Не! — с неприкрита обида отвърна Вик. — Интересно ми е, но по-добре не ми казвай нищо.

— Не искаш да си пъхаш носа в чуждите тайни?

Момчето не отговори веднага.

— Не искам да изгубя тайната. Сергей, аз никога не съм имал тайни. Всичко може да се научи, на всеки въпрос може да се намери отговор. Особено ако умееш да разчиташ емоциите. А ти не се разкриваш. Остави ме да се помъча.

Страшно е, когато на отговорите няма въпроси. Даже забавих крачка и подозрително погледнах Вик. Мисълта се появи неочаквано, сякаш беше вложена отвън в съзнанието ми. Страшно е. Когато на отговорите. Няма въпроси.

Глупости.

— Вик, може ли да те помоля за съвет?

— Разбира се.

— Къде е най-добре да отседна за няколко дни? Без да привличам внимание?

— В Иркутск? Или в Москва?

— Ами… в който и да е град.

Вик се усмихна. Сви рамене.

— Хотели има навсякъде. Но без въпроси… и Знак…

Да му се не види този Знак!

— … освен ако. Един отговор, Сергей. Намери в адресния справочник ръководителя на роудър клуба. Такива има почти във всеки град. Спомнят си младостта, пишат мемоари… Иди при него, кажи, че си роудър, и живей. Въпроси няма да има, не е прието.

— Благодаря.

— Няма за какво. Или се запознай с момиче…

— Мислиш ли, че ще се размине без въпроси?

Вик се смути.

— Ами… не знам… зависи с кого…

— Недей да остроумничиш — с удоволствие го сдъвках аз. — Не се опитвай да изглеждаш по-възрастен, отколкото си. Правилно ли го казах?

Нямаше отговор. До „точката за свръзка“ вървяхме мълчаливо. И едва когато стигнахме до невисокия каменен стълб, увенчан с тънка метална игла, Вик каза:

— И още нещо, не забравяй. Трябва да си смениш дрехите. Но в магазините автомати не обслужват без Знак. Иди в обикновен, достатъчно си възрастен, за да не се налага да доказваш кредитоспособността си. Само не се обличай в секцията „Лукс“, не взимай дрехи по поръчка. Просто нещо обикновено, не твърде модно.

— Панталони и пуловер. Може ли?

Вик не усети иронията ми.

— Може. Само да не е от естествена вълна.

На каменния стълб имаше малък панел с три цветни бутона — зелен, жълт и червен. Вик докосна жълтия, той засвети с мека светлина. От невидим говорител се разнесе приятен женски глас:

— Спешното искане за флайър е прието. Знакът е фиксиран. Свободна кола ще пристигне след седем минути.

— Благодаря — отвърна учтиво Вик. И ми кимна. — Ето как се прави. Но викай флайър със зеления бутон, тогава не проверяват наличието на Знак. Няма да се наложи да чакаш повече от час.

— Добре.

Вик седна на тревата и след кратко колебание се настаних до него. Един въпрос не ми даваше мира, но някак си не ми се искаше да го задавам.

— Питай — рече неочаквано Вик.

— Защо се занимаваш с тази глупост? С роудърството? Дядото просто изпитва носталгия по младостта си, на Андрей и компанията им харесват… игрите на чист въздух с романтичен ореол. А теб какво те привлече?

Вик ме погледна неуверено.

— Не знам дали ще разбереш.

— Опитай, кажи. Аз съм досетлив.

— Не ми е уютно. Никога и никъде. А когато бродя с роудърите, ми е малко по-леко.

Лицето му стана сурово. Интересно, на колко ли е години? Това дори не е акселерация, а дявол знае какво…

— Знаеш ли, Вик, разбрах те.

— Нима? Тогава ми обясни! Аз самият не разбирам — с неочаквано тънко, обидено гласче възкликна Вик. — С какво съм по-лош от другите?

— С нищо, глупчо.

Внезапно ме изпълни съжаление към това настръхнало момченце. Съжаление и нежност.

— Дори вероятно си по-добър от другите, Вик. Ти си сенс. Чувстваш емоциите им, болката и тъгата им. И не знаеш как да се справиш. За целта трябва да си възрастен… а не собственик на Знак.

— А тогава какво, на всички наоколо им е лошо? — Вик сякаш се наежи. — Не мога да разбера! Те са доволни!

— Може би е нещо по-дълбоко от задоволството.

Вик мълчеше. После се изправи, изпъна рамене, намести по-удобно раницата си и каза:

— Флайърът ти. Ще се справиш ли с управлението?

Огледах се — откъм езерото се плъзгаше полупрозрачна капковидна кола.

— Надявам се. Ти няма ли да летиш?

— Не. Ще повървя по-нататък.

Той пъхна ръце в джобовете си и рече тихо:

— Лети. Върши активни действия. Лекувай човечеството…

— Аз съм недоучил лекар, Вик. Но ми се е налагало да оправям изкълчвания.

Вик се усмихна.

— Добре. Жалко, че повече няма да се видим, с теб не е скучно.

— Защо няма да се видим?

Флайърът застина беззвучно до нас. Прозрачният покрив на кабината се вдигна нагоре.

— Ами аз съм сенс, Сергей. И умея не само да чета емоции. Картата например не съм гледал. И въпреки това знаех, че тук има точка за свръзка…

— Вятър в лицето, роудър.

— Вятър в лицето. Знаеш ли откъде идват нашите думи за сбогуване?

— Не.

— Докато има слънце и въздух, винаги ще има вятър… Прочети „Книгата на планините“, Сергей. Ще ти помогне да се ориентираш.