Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (61)

8. Червено и жълто

Каютата, в която дойдох в съзнание, беше малка. Никакви мебели, бледосиня мека обвивка на стените, слаба оранжева светлина от скритите в ъглите на тавана лампи. В стената се долавяха очертанията на затворен люк.

Станах и веднага, по неуловими за съзнанието признаци, разбрах: корабът е кацнал на планета. Какво, докато съм бил в безсъзнание, фангите са кацнали на Ар-На-Тин? Ами приказките за прегрупиране на силите? И какво смятаха да правят с мен?

Отидох до люка, без да тая особени надежди. Посегнах към едва забележимите бутони в стената, но не се наложи да ги натискам. Люкът бавно се плъзна надолу. Не успях да се изненадам от небрежността на враговете ми, когато в отвора се появи Нес.

Беше облечен с боен комбинезон, на колана му висяха два атомарника в сребристи ножници. Единият меч като че ли беше земен.

— Радвам се, че си наред — без особен възторг рече фангът. — Гравитационните компенсатори работеха до края.

— Какво става? — някак твърде настойчиво попитах аз.

— Земни кораби — отвърна спокойно Нес. — Напуснахме битката… но повредите са големи. Корабът ми повече няма да излети.

— Пльоснахте се на Ар-На-Тин? — издевателски подпитах аз. — Тук не ви обичат твърде…

— Излез. — Нес отстъпи встрани.

Не възразих. Тясната каюта приличаше повече на шлюз: полупрозрачни шкафчета със скафандри, широк люк, пулт с мъртъв, угаснал екран.

— Корабът ми няма да излети — повтори Нес. — Стрелците на бойните постове са мъртви. Така да бъде. Истината е по-важна.

Той замълча — кратка, разчетена пауза.

— Това е твоята планета, принце.

— Земята?

— Онази, на която живееше в нашето време. Сомат.

Нес протегна ръка към мъртвия пулт. И бавно, с очевидно усилие натисна голям тъмножълт бутон на панела.

Странно, едва сега се замислих, дали жълтият цвят за фангите не бе същото, което за нас означаваше червеният, кървавият цвят.

— Корабът ми няма да излети — повтори още веднъж Нес. И сякаш за да потвърди думите му, по периметъра на широкия външен люк припламна ослепителна линия. Миг — и бронираната плоча беззвучно падна навън.

Проблесна слънчева светлина.

На мястото, където падна тежащият половин тон метал, се вдигна облак пясък. По ръбовете на люка съскаше гаснещият термичен пламък.

Гледах през отвора като омагьосан, не можех да откъсна поглед.

Наистина беше Сомат.

Нес ме погледна и старателно изобрази усмивка. Скочи долу, директно върху засипания с пясък метал, и извика:

— Краят винаги води до началото. За всеки спор е определено едно-единствено място. Да вървим, принце.

Тръгнах след него като хипнотизиран. Скочих през люка — Нес стоеше долу и сякаш се канеше да ми подаде ръка.

Въздухът на Сомат нахлу в дробовете ми.

Закашлях се — гърлото ми пресъхна почти веднага, носът ми сякаш бе остърган с шмиргелова шкурка. Влажност — нула процента.

Нес ме погледна с любопитство.

— Твоят свят — каза тихо той. — Твоите правила.

Започнах да дишам през устата, като разтворих съвсем леко устни. Така правехме, когато сменяхме носните филтри.

— Нес, трябва да повикаме помощ — изрекох на един дъх. — Или ваш, или наш кораб. Ще ни спасят — това е красиво.

Фангът мълчеше.

Преглътнах ругатнята си и се огледах. Жълта планина със зеленикави оттенъци — върхът Есенния лист. В далечината бяла ивица — Бялото крайбрежие.

Бяхме кацнали не твърде далеч от купола, в който бяхме живели двамата с Тери. На седемдесет, осемдесет километра. За едно денонощие можеше да се стигне до него. Стига, разбира се, да имаше защитно мазило и овлажняващи филтри. Като мазило можеше да се използва всякаква мазнина, вместо филтри — каквато и да е тъкан. Вярно, че щеше да се наложи често да се навлажнява…

— Нес, ще отидем до предишния ми дом — обявих с облекчение. — Там има авариен маяк… Стига, разбира се, твоят да е повреден.

— Слушай — рече тихо фангът. Внезапно долових в гласа му умоляваща, жалостива нотка. — Чуваш ли тишината, принце?

Затворих очи. Спокойно… Това е фанг. Той няма да помръдне от мястото си, докато не оцени всичко красиво наоколо. Спокойно. Слушането на тишината няма да отнеме много време.

Въздухът беше топъл и неподвижен. Първо чух своето дишане, после биенето на сърцето.

Тишина.

Слънчева светлина, която безмълвно се процежда през клепачите. Цветният аромат на фанга, който се разлива беззвучно в лишения от мирис въздух.

Тишина.

Мълчание — от хоризонта до пясъка под краката ми. Неподвижни дюни, застинали скали. Небе — тъмносиня филцова шапка. Тишина.

А в преддверието на звуците — намек за движение, сянка на живот: далечното шумолене на сухи вълни… Или може би горещият пулс на кръвта в безполезните ми уши. Сухият океан е покрит с каменен лед.

Тишина.

— Умееш да слушаш, принце…

Слухова халюцинация, собствена мисъл… Или непоносимо силният глас на фанга?

Кръглите немигащи очи изучаваха лицето ми. Но какво искаш, фанг? Какво се опитваш да разбереш?

— Да вървим — помолих полугласно аз. — Да вървим към дома ми, Нес.

— Гледай — също толкова тихо отвърна той. — Виждаш ли невидимото, принце?

Сух и чист въздух — прозрачен като вакуум, безпощаден като лупа. Мъгливата завеса от водни пари — грим върху лицето на планетата — бе разкъсана веднъж завинаги.

Празнота.

Ярки, неестествени цветове на скалите. Мъртвешката синева на небето. Жълто върху синьо, сиво върху синьо, бяло върху синьо. И всеки оттенък, всеки полутон бе също толкова чист и мъртъв.

Празнота.

Хиляди цветове — нито един жив.

Празнота.

От хоризонта до пясъка под краката ми. Голи скали, стерилни гори, опозорена вода.

Празнота.

И онова, което тук никога няма да го има. Зимен сняг и пролетна зеленина. Зрелостта на летните плодчета и жълтевината на умиращите листа. Хорските жилища, потънали в цветове. Калейдоскоп от празнични облекла. Тънките кули на фангите. Безкрайната спирала на рисунъка върху стените им. Корабите — резките очертания, рожба на човешката мисъл, и надеждността — плод на нечовешката логика.

Празнота.

Това няма да го има. Нищо няма да има. Те не бяха чули вика ми, не бяха видели кошмарите ми. Празнота. Никого не бях успял да убедя, само себе си. Празнота. Крайна точка. Няма бъдеще.

— Умееш да гледаш, принце…

Сянка на уважение в гласа? Потрепнало лице? Глупости. Всичко е твърде красиво… което означава, че фангите са прави. Тери, седнала във фотьойла с подвити крака… Празнота. Данковите картини на стените в музея… Празнота. Прощалното махване на момчето роудър… Празнота. Ланс с черната сфера на пилотския шлем… Празнота. Трофей, който облизва мъничко котенце… Празнота.

— Ти говори добре, принце. Ние те слушахме. Но това е само едната страна на истината.

Лицето ми се изкриви в подигравателна усмивка. Разбирам ви, фанги. Не е нужно да се превеждат ясните мисли в мъгляви човешки думи.

„Ти говори красиво, принце. Ние изпитахме удоволствие. Но сега ще ти покажем една друга красота. Ще се убедиш, че смъртта може да бъде красива. Ще ти организираме междузвездна битка, за да се убедиш. Това е красиво.“

Погледнах към фанга — плавни, уверени движения, абсолютна съсредоточеност и спокойно лице. Силен замах, пистолетът отлита надалеч в пясъка. Уважителен полупоклон — атомарният меч в сребърна ножница поляга на пясъка пред мен. Отдавна всичко сте изчислили, фанги. И спора ми с вас — също. Вчера си взел човешки меч, защото вече си знаел какъв жест ще направиш днес.

Тишина и празнота. Тъмно небе. Жълто ласкаво слънце в ослепително бял кръг.

— Погледни, фанг. — Думите, които излизаха, изобщо не бяха онези, които исках. — Двойно слънце! Двамата с Тери искахме да направим този ден главен празник на планетата. Той настъпва само веднъж на сто и няколко години.

„Празник, който няма да видиш повторно“, така искахме да го наречем. Но това няма да ти го кажа. Твоят абсолютен вкус няма да оцени нашите дилетантски опити да „направим красиво“. Ще си останем с нашата красота, фанг. С нея и ще си умрем.

Нес кимна, без дори да поглежда към небето.

— Умееш да мислиш, принце. За всеки спор си има точно време. Веднъж на сто години или веднъж в живота.

— Ще се бием ли? — попитах, като вдигнах меча.

Фангът кимна.

Замахнах с оръжието и ножницата се изсули от острието. Разсякох я във въздуха — нямаше да ми се наложи да нося този меч със себе си. Дори да спечелех двубоя, по пътя към купола мечът щеше да се превърне в безполезен товар.

Никой нямаше да ме нападне: планетата бе мъртва.

Никой не напада мъртвеца…

Нес извади от ножницата своя меч и аз неволно оцених дължината му. Острието на моя меч беше два пъти по-тясно.

Какво печелеше от това? Твърде широкият меч бе адски неудобен.

Фангът отдаде чест — движението бе сложно и безспорно красиво. Колко се изморих от вашата красота!

Нанесох бърз, точен, пронизващ удар. Подъл удар — Нес не беше готов за защита, той ме поздравяваше…

Острието прониква в тялото на фанга с леко изхрущяване — или се чупеха кости, или се беше разпрал защитният костюм. Нес се отдръпна, отпускайки меча. Десетте сантиметра атомарно острие, преминали през тялото му, сякаш не му бяха причинили никаква вреда. На лицето на фанга се изписа обидено изражение.

— Лошо — разочаровано рече той. — Лошо, принце…

— Войната винаги е лоша — промърморих аз, без изобщо да обръщам внимание на патологичната баналност на фразата. — Сам си го търсеше.

— Ударът беше лош, принце. Думите — още повече…

Тънките пръсти на фанга измъкнаха от джобчето на гърдите му малка черна топка. Усмихнах се. Ето, значи, какво се пазеше в тайното джобче. Оръжие.

Бях забравил, че фангът сам ми бе дал меча.

— Това е окото на истината — каза тихо Нес. — Спорът ни ще бъде видян от всички фанги, които те слушат. Те ще решат.

Нес подхвърли топката и въпреки всички закони на гравитацията, тя плавно излетя нагоре. На десетина метра над земята се спря, по черната й обвивка затанцуваха бели шумолящи искри. Замириса на озон. Дори ми се стори, че към топката полъхна лек ветрец. Такъв поток на енергия се получаваше само при хипервръзка.

— Да започваме, принце.

Удар — великолепен удар по главата, по очите. Не стига, че ударът беше сложен и рядък, а и Нес го бе нанесъл от абсолютно неподходяща позиция.

Успях да го блокирам — мечът ми се издигна нагоре срещу вражеското острие. Обикновено, когато успееш да подложиш атомарник напреки под меча на противника, той се лишава от част от оръжието си.

Фангът успя да извърти меча. Той премина на милиметър от моето острие, което вече бе обгърнато от белия пламък на наточването.

Около секунда Нес държа меча си отвесно, над главата. След това последва удар, който не ме разсече на две само заради пъргавината ми. Честно казано, разбрах, че досега съм подценявал реакциите си. Но вероятно рядко съм получавал допинг под формата на нанасящ разсичащ удар плоскостен меч.

Този двубой приличаше на първата ми сериозна схватка с мечове — битката ми с Шорей Менхем, гиарския управник и свръхчовек. И аз се досещах какво: класата на противниците ми. И тогава, и сега отстъпвах безнадеждно по умения на врага. Да, времето след първите ми дни „извън Земята“ не беше преминало напразно. Биех се на нивото на Шорей, а може би дори малко по-добре. Бях успял да достигна нива на майсторство, почти до предела на човешките възможности.

Но фангите не са хора.

В един момент осъзнах: боят се води от Нес. Той контролира напълно атаките ми, провокира едни или други удари. Боят ни се превръща в красив спектакъл, където аз имам ролята или на статист, или на спаринг фантом. И не можех да избягам от това — фангът бе отчел всичко, дори моето „осъзнаване“ и опитите да поведа двубоя по свой сценарий. Фангът правеше онова, което някога не се беше удало на Шорей.

Но в сравнение с изкуството на Нес, „театралността“ на Шорей беше като училищен спектакъл, който се опитваше да повтори постановка на Московския художествен театър.

Същите думи, дори движенията бяха сходни. Но нямаше смисъл от сравнение.

Започвах да се изморявам. Непропорционално бързо и силно — сякаш не се биех с почти безтегловно острие, а вдигах стокилограмова щанга. Умората се вливаше в дробовете ми заедно с топлия, сух, безвкусен въздух. Плъзваше се в очите ми заедно с блясъка на шарените скали. Разтичаше се по вкопчените в дръжката пръсти.

Не бях на двайсет и девет години. На повече, на много повече. Двеста и деветдесет… или две хиляди и деветдесет. Ръцете ми бяха изковавали бронзови мечове, а после бронзът бе сменен от стомана. Очите ми бяха изгаряни от блясъка на разтопения метал и ги беше разяждал иприт. Нозете ми бяха газили в калта, теглейки по есенните пътища гаубици, и се бяха трошали като кибритени клечки под танкови вериги. На гърба ми бяха стоварили твърде голям товар — махнете поне част от него! Твърде много броня, ще се задуша. Твърде много взрив, ще потъна в прахта. Твърде много убити — мъртвите ръце не искат да ме пускат.

Не бях на двайсет и девет. На повече, много повече. Деветнайсет, девет… минус девет месеца.

Изминах на бегом първия си марш в пълно бойно снаряжение… онази част, която успях да пробягам. Лицето ми отдъхва на размекналия се от горещината асфалт, а калашникът ме притиска към земята по-тежко от сержантски ботуш. Не, това още не е дошло. Мен още ме няма — защо трябва да се бия на пясъчната арена на една мъртва планета? Та аз още се готвя за съществуването си и лишавам от тази възможност милиони свои небъдещи братя и сестри. Половинчатите ми гени ще се слеят в едно и ново звено ще продължи безкрайната верига. Нося в себе си повече смърт, отколкото живот. Хайде, поговори с мен за красотата, фанг!

Гледах в немигащите жълти очи, нанасях и отбивах удари.

Няма да успеете да ни победите, но заедно ще успеем да изгубим. Ние ви подарихме нова красота, което означава и нова истина. И вие не ни останахте длъжни за този подарък. Как да се обясни защо направихме войната красива, откъде са се появили книгите и филмите, които я възпяват? Как да се преведе „лошото може да бъде красиво“ на фангите, в чийто език думите „красиво“, „добро“, „добре“ са синоними?

— Гадина — прошепнах, докато отстъпвах назад от Нес. Ще успея ли да го „надбягам“? Та той е ранен! Ръцете му са нзпонасечени до кръв! Въздухът на Сомат е още по-вреден за фанг, отколкото за човек!

Потта изсъхваше на челото, без да успее да влезе в очите. При резки движения започваше да боли пресъхналата кожа на ръцете и краката. А в небето се чернееше точката на хиперпредавателя. Той транслира двубоя ни — толкова красив и вълнуващ, толкова правилен и добър! Малък спектакъл в постановка на командир Нес. Ще го надвия ли, нанасяйки смъртоносен удар? Или за същинска победа трябва да застана под меча и да загина максимално некрасиво?

Кой знае какво представлява за фанга уродливостта, а какво — красотата? Само фангът. Дали ще им бъде противно да видят разсечения ми череп?

Противно… Доказателство чрез допускане на противното. Какво ли е това доказателство в моята ситуация?

Отбих атака на Нес, като същевременно успях да скъся меча му. И почувствах плаха надежда. А може би той не играе, а наистина се бие на ръба на силите си?

Може би ще оцелея?

Но дали ще успея да победя?

Доказателство…

Корабът на Нес остана далеч встрани. Ние сякаш танцувахме, докато се придвижвахме покрай малкия ручей от суха вода. Сив, плавно точещ се прах. Летящ над главите ни хиперпредавател.

Фанги, които гледат с удоволствие представлението. Те оценяват всичко — от красотата на скалите и небето до синхронността на движенията ни. Няма да се изненадам, ако хиперпредавателят транслира дори мириса на разгорещените ни тела…

Доказателство чрез допускане на противното. Няма да успея да обясня, че войната не е красива. Как да убедя фангите, че мирът е красив? Като имам за илюстрация пейзажа на Сомат с неговата ослепителна, но мъртва красота!

Нес за пореден път разигра контраатака и аз внезапно забелязах, че се разкрива. Едва-едва, за части от секундата — но пък и моето нападение ще бъде смъртоносно рисковано… Но имаше шанс да го хвана.

Още една атака на Нес — отново същата грешка. Може би не познава удара, който може да го засече в такава позиция? Обикновен удар, с падане на дясното коляно…

Фангите никога не падат на колене! Дори когато нанасят удар върху врага! Това е твърде некрасиво. Което означава, че за Нес подобен удар не съществува.

Вече се биехме почти до самия ручей. Нес ме притискаше към брега, сякаш се канеше да ме хвърли във водата.

Къпането в мъртвата вода никога не ме беше въодушевявало.

Фангът отново премина в контраатака — стремително, красиво, правилно. Незащитеният корем не го притесняваше: никой и никога не пада на колене пред врага, дори за да го убие.

Отбих удара и нанесох своя. Главният ми коз, моята психологическа победа. Онова, което фангът счита за невъзможно.

Острието влезе в Нес — толкова дълбоко, колкото и първия път. Но сега попаднах на някой от жизнените му центрове.

Кожата под настръхналата козина почти веднага придоби пепелносив цвят. Нес издаде протяжен вибриращ стон. И отстъпи назад, сякаш отново смяташе да се издърпа от острието. Но този път нещо у него бе безвъзвратно повредено. Движенията му станаха несръчни и забавени.

Фангът падна, през разреза на комбинезона бликна кехлибарена кръв. Тъканта на комбинезона потръпваше, докато събираше разреза. Нес се опита да стане, не успя и се плъзна по пясъка — право в сивия поток суха вода. Падна с главата напред, надигна се с усилие, отново седна в стремителния поток прашна вода. Прошепна, като бъркаше човешките думи с родния си език:

— Шиар… Ади шиар… Колко некрасиво…

Потреперих. Приближих се до фанга по мътната, сякаш кипяща вода. Попитах, като сдържах вълнението си:

— Какво каза? Некрасиво?

Черната точка на хиперпредавателя пикира над нас. Увисна на около метър над главата ми.

Очите на Нес ме следяха със странна ирония.

— Това не е красиво, принце… Смъртта не е красива… Войната не е красива… Разбрах. Ади шиар. Нека разберат и останалите.

Нима е толкова просто? Та те ни виждат и чуват! Всичките фанги! Не може да не повярват на командир Нес!

Огледах се безпомощно. Разбитият кораб в далечината, мъртвите разноцветни скали… Да се победи може само чрез любов. И омразата е способна да накара врага да изгуби. Но побеждава само любовта — хиляди години сме се учили на това…

Що за глупости? Чии думи изплуват в паметта ми? И защо зад баналните истини пулсират болка и страх? Недей да грешиш… Недей да грешиш, лорде от планетата Земя…

Побеждава само любовта.

Не попадай в капана на фалшивата победа — тя е по-лоша от поражението.

— Нес — прошепнах аз. — Нес, кога ми повярва? Кога повярва в моята истина? В моята красота?

Фангът потрепери. Стоеше до колене в прозрачната вода и аз виждах как в нея се разтварят жълтите струйки кръв. Комбинезонът на Нес не можеше да затвори раната…

— Сега, принце. Сега — повтори твърдо той.

Гледах мълчаливо Нес. Тънките жилки, които пулсираха около очите. Мократа слепнала козина. Дори в такъв вид той беше красив. Дори собствената си смърт бе успял да разчете по всички правила. Жалкият, измъчен вид щеше да предаде фалшив оттенък на думите му. Твърде бързото поражение щеше да постави клеймо на слабост.

Той умираше красиво, както беше живял. И трябваше да му повярват. Длъжни бяха.

— Твърде много време прекара с мен — казах му аз. — А може и да си видял онова, за което ти говорих. Повярвал си и си разбрал как да убедиш и останалите…

— Замълчи! — Нес се надигна. Олюляваше се и от комбинезона се стичаха тънки струйки вода, примесени с жълта кръв. — Замълчи, принце!

В гласа му се долавяше единствено болка. Той виждаше как се руши кулата на лъжата му, как казаните от него думи губят красотата си. Черната зеница на хиперпредавателя ни гледаше студено.

— Няма да ти позволя да умреш — прошепнах. — Стига мъченици, които строят от телата си основите на храма…

— Започваш война — изхриптя Нес. — Вече я започна… Всичко се развиваше както трябва, а сега… Хората и фангите ще се избиват.

— Ако не можем да разберем в какво се крие красотата, а в какво грозотата, ако не умеем да се изслушваме… Тогава ни остава единствено да умрем, Нес. Подай ръка.

Той би заплакал, но фангите не умеят да плачат. Ръката му трепереше, когато ми я протегна.

— Не успяхме да ги убедим. Шиар…

От изранените му пръсти в прозрачната вода капеха кехлибарени капки. Падаха и бавно се разтваряха в чистата вода. Истинска, мокра, жива вода…

— Какво е това, принце? — Гласът на Нес сякаш укрепна. — Вода?

На повърхността, както и преди, течеше потокът от сив прах. А на стотина метра надолу по течението течеше истинска вода. Около краката ни бълбукаше, отхвърляше сивата си обвивка. Там, където във водата падаха тъмножълтите капки, тя ставаше прозрачна, кристалночиста — за миг.

— Твоята кръв, Нес. — Бях изненадан, но нищо повече. — Тя е катализатор за обратния преход на водата. Органикосилицият се разпада… Моята кръв… всяка биологична течност върши същото, но по-бавно. Да вървим.

Извлякох го с усилие на брега. Черното кълбо започна плавно да кръжи около нас — или се подчиняваше на заповедите на далечен оператор, или следваше заложената в него програма.

— Водата оживява — каза тихо Нес. — Красиво…

— Това е за кратко, процесът е нестабилен. — Безпомощно се потупах по джобовете. — А на теб кръвта ти изтича. Имаш ли бинт?

Фангът поклати глава, без да откъсва поглед от ручея. Отгоре плаваше сив прах, а синкавопрозрачната лента от чиста вода се топеше.

— Нужен ми е бинт…

Започнах да разкъсвам ръкава на куртката си. Плътната материя се поддаваше трудно. Извадих ножа си, започнах да режа плата. Опаката страна на куртката бе хигроскопична, щеше да стане за временна превръзка. Не може кръвта на фангите да няма способността да се съсирва.

Острието проби плата и поряза кожата ми. Изругах, откъснах ръкава. Разрязах го по шевовете, погледнах към дългата резка. Не много дълбока, но кръвта течеше силно. Нормална човешка кръв, аленочервена…

— Измий кръвта! Докато има вода, я измий! — Нес почти крещеше. Погледнах го неразбиращо, свих рамене. Прокарах длан по окървавената си ръка и я потопих в топящото се пред очите ми петно чиста вода — родено от волята на фанга и моя удар, мъничко, изчезващо както нашите надежди за мир…

Последва нещо като взрив. Водата закипя като втечнен газ, в който е паднало нажежено желязце. Нещо ме блъсна, изхвърли ме от ручея и ме запрати директно към краката на полулежащия Нес. А нагоре и надолу по малкото корито се плискаха сини вълни — сивият прах изчезваше под напора им, превръщаше се в обикновена вода. На гребените на вълните проблясваха бели искри, от време на време изригваха прозрачни огнени езици.

— Твоята планета оживява, принце — прошепна Нес. — Има време за смърт и време за живот. Едното преминава в другото — и няма край…

— Знаел си отпреди? — Стиснах го за рамото. — Смесената ни кръв е създала стабилен катализатор? Планетата завинаги ли оживява?

— Не знаех. Но това беше красиво… и повярвах, че може да стане. Добре че не съм сбъркал.

Нес се усмихна и усмивката му за пръв път ми се стори истинска. Но аз все още не разбирах. Пригладих ивицата плат и се опитах да превържа с този жалък „бинт“ кървящата рана.

— Няма смисъл, принце. Смъртта е вътре, не можеш да я затвориш. Знаех в коя точка трябва да влезе мечът ти. Тялото загива. Това е необратимо както верижната реакция на сухата река.

Далече, отвъд хоризонта, се разнесе бумтене. Земята леко потрепери. Над сивото прашно море затанцува бял пламък. Органикосилицият се разпадаше, освобождаваше от плен водата, като раждаше свободни водород и кислород. Излишъкът от енергия ги караше да горят и над водата бушуваше скоростна огнена буря.

Вече се дишаше по-леко. Подухна влажен вятър, миришещ на озон. Пред очите ми планината се обви в лека мъгла. Цветовете омекнаха. Небето леко просветля.

— Ще има облаци и дъжд. — Нес лежеше по гръб и гласът му ставаше все по-тих. — Ще има дървета и трева. Ще има живот. Принце, още ли не разбираш? Ние победихме. Животът се ражда по-красив, отколкото умира. Фангите ще поискат да дарят живот, а не смърт.

Пясъкът под него ставаше кехлибарен. Нес вече не можеше да държи клепачите си отворени. А аз стоях над него и разбирах, че не е по силите ми да му помогна. Бяха ме учили как да убивам фанги, а не как да ги лекувам.

— Можеш да кажеш на хората каквото пожелаеш. Нас ни гледаха не само фанги…

Наведох лицето си към него — трудно разбирах думите му.

— Красиво се получи… Завърши шарката ми, принце.

— Добре, Нес — отвърнах аз. И седях до него, без да пускам ръката му, докато вече нямаше смисъл.

Изкопах гроб в пясъка, до ручея. Плътта на Нес щеше да стане част от планетата — вярвах, че това щеше да му хареса. С атомарния меч изрязах от близките скали две каменни плочки — аленочервена и кехлибарена. Начертах и на двете диагонални линии — от долния ляв ъгъл към горния десен. Знаех, че съм прав — никой от фангите не беше изпълнил дълга си така, както Нес. После включих и двата меча на непрекъснато наточване и забих дръжките им в пясъка. Със закъснение разбрах, че мечът на Нес ще издържи два пъти повече от моя. Той би могъл да ме победи само с едно наточване на острието…

Черното кълбо бавно прелетя над гроба. Застина пред очите ми. Гледах го, без да мисля за фангите — от тях само един ми беше приятел. Спомнях си Тери и отбора, и всички, които ми бяха станали близки на Земята. Виждах лицата им и знаех, че сега те ме гледат мълчаливо.

— Тери, момчета… Долитайте. Тук ни чака много работа.

Свих неловко рамене и се усмихнах. След което добавих:

— Май това е всичко.

 

 

… Мокрият пясък шумолеше под краката ми, а зад гърба ми, между двата пламтящи меча, се поклащаше черното кълбо на Нес. Откъм морето се чуваше плясъкът на вълните и духаше влажен бриз.

Докато има слънце и въздух, винаги ще има вятър. И е добре, че понякога той духа в лицето.

Вървях към дома си.