Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (58)

5. Пленници на красотата

Леглото ме подхвърли нагоре, съпровождайки движението с болезнен импулс. От съня не остана и следа. Съзнанието ми беше ясно, мислите — спокойни и отчетливи.

„Кораби на цивилизацията Фанг над планетата — съобщи корабът. — Взети са мерки за противодействие. Вероятна прогноза — хвърляне на десантните групи с кораби.“

Протегнах ръка към стената и взех от оформилата се ниша чаша с прозрачен сок. Пресуших я на една глътка, усещайки на езика си неприятен горчив привкус. Три групи стимуланти, обезболяващи, еуфорин, двигателни стимуланти, тонизиращи вещества, витамини… Един бог знае какво бе натъпкано в „бойния коктейл“ на Сеячите.

„Станциите за планетарна отбрана и космическите сили на Тар влязоха в бой. На подстъпите към планетата има три кораба на земния Десантен корпус. В далечния Космос е засечен разрушен кленийски крайцер, вероятно прихванат от корабите на фангите на…“

— Знам. — Притиснах се към стената, почувствал лек тласък. Към конекторите на комбинезона се включиха енергокабелите и шланговете на трофическата система. Подготвяха ме за бой.

Стената се разтвори, пропускайки Ланс. Той се накани да отвори уста, но щом видя, че вече съм станал, замълча.

— Само това ли можеш? — отсякох аз.

Ланс ме погледна с недоумение и с леко обиден глас попита:

— За какво става дума, императоре?

— Не говоря на теб, старче… — безгрижно отвърнах аз. — Не мисля, че корабът е изтощил всичките си запаси.

Ланс се намръщи. Но аз нямах време за обяснения. Затворил очи, опитвах да осъществя контакт с кораба. Но отговор все така нямаше, сякаш машината се опитваше да избяга от разговора.

Слабо докосване — леко, като птича сянка на рамото. Мимолетно, напрегнато — машината беше… изплашена като че ли.

„Кораб!“

„Капитане?“

„Усети ли нещо, докато спях?“

„Информацията е недостоверна. Информацията е нулева.“

„Напразно смяташ така. Слушай…“

„Приемането не може да бъде осъществено. В бойна обстановка излишната информация може да наруши хода на бойните действия.“

Той се беше паникьосал — електронният мозък на кораба. Беше изпаднал в отчаяна паника…

„Осъществи сливане на разумите! Намираме се в бойна обстановка, нуждая се от комбинирано мислене!“

Мъгла.

Аз-корабът, аз-човекът.

Обстановка: хората в мен, вражеските кораби над планетата. Няма връзка с главния щаб. Чуждо проникване в съзнанието на аз-човека…

… Не искам!…

… свръхсъщества, наречени Отчуждените. Информацията е достоверна.

Повече нямам емоции — те са изтрити. И колебания няма — информацията е вярна, може да се изработи план за действие. Последователност: десант на фангите, доклад на Земята за тайната на Отчуждените-Отчуждения.

Най-важното са фангите. В ръцете на аз-човека беше попаднал ключът към загадката на тяхното поведение. Ако аз-човекът загина в автономен режим, то аз-корабът ще изоставя планетата и ще търся път към Земята. Информацията е твърде важна, информацията може да прекрати войната…

Решение: аз-човекът ще осъществя пряк контакт с фангите, аз-корабът ще чакам смъртта на човека. Той най-вероятно ще загине — жалко. Но нищо — все някога ще се срещнем, ще се съединим в свръхразума на Отчуждения. Заедно с други съзнания, човешки, фангски, машинни — но ще се срещнем. Няма да изчезнем безследно. А сега трябва да се сложи край на тази война — това е най-важното…

Поправка: аз-човекът се нуждая от ново оръжие. Възражение: нямам оръжие, което да не е известно на аз-човека. Въпрос на аз-човека: Земята е застрашена от гибел, това е достоверно, няма ли ново оръжие?

Блокировката е свалена. Оръжие има, то ми е известно, а сега е известно и на човека. Той ще получи молекулярна броня.

Въпрос на аз-човека: всички ли ще получат молекулярна броня?

Отговор на аз-кораба: само ти, Сеячо… Поправка: броня ще получи Ланс, той влиза в числото на оперативните сътрудници на Сеячите.

Мъгла…

… Стоях пред стената, пред Ланс. Той ме гледаше втренчено:

— Сергей! Какво се случи току-що?

Успях само да кимна. Таванът над нас се разтвори, превърна се в сребриста фуния. Ланс отстъпи, вдигайки очи. Но от фунията върху нас вече падаха сребристи капки, които приличаха на живак или на някакъв лесноразтопим метал.

Само че сребристата течност не беше живак… Тежките удари по раменете и главата спряха още щом първите капки молекулярна броня се разтекоха върху бойните костюми. След няколко мига стояхме един срещу друг, заприличали на метални статуи.

— Какво е това? — изплашено попита Ланс. Лицето му мърдаше, но сребристата мембрана все така покриваше устата и ноздрите му. Всъщност самият Ланс дори не я забелязваше. Бронята го снабдяваше с кислород, като го вкарваше през атомарните пори по цялото му тяло.

— Това е просто оръжие, Ланс. — Отпуснах ръка на рамото му. Тънките метални мембрани иззвънтяха при допира, но след като се опознаха, се отдръпнаха и образуваха отвори. Пръстите ми полегнаха върху топлото човешко рамо.

— Знаеш ли, Ланс, аз вече съм нормален. Отново съм нормален. Предай на Тери, че я обичам. Предай й го, ако не се върна.

— Сергей!

Очите на Ланс под мътнобялата бойна мембрана бяха изгубили всякакво изражение. Но аз разпознах интонацията.

— Нямам време, Ланс. Удържайте фангите, оставям отбраната на планетата на теб и Ернадо. Отивам в града — трябва да поговоря с фангите. Ако успеете да заловите поне един жив — повикайте ме. Има шанс да спрем войната. Ще научиш всичко от кораба… включително за новия си костюм.

— Какво да правя?

— Дръж се — отвърнах кратко аз, сваляйки ръката си. — Няма време, Ланс.

После направих крачка към стената. Тя потрепна и образува изход. Като парче лед, поставено под струйка вряла вода.

— Почакай! — дочух вика на Ланс. — Свърза ли се с Отчуждените?

Изскочих на мръсния бетон на пистата, без да му отговоря. Стената на кораба веднага се затвори — за него аз все още бях главният. Седнах, помахах с ръка, привиквайки към молекулярната броня. Нормално, сребристата мембрана не ограничаваше движенията. Движеше се в синхрон с мен — тънък калъф за особено ценен товар.

Тъмносивите облаци се стелеха ниско, сякаш над самата ми глава. В далечината, над кулата на наземните служби, нервно се въртеше антената на локатора.

Наушниците на комбинезона слабо пропукаха. Но аз знаех смисъла на съобщението още преди да чуя думите на информатора.

Корабите на фангите бяха спуснали десант.

 

 

Танкът трополеше по неравната улица, подскачаше над дупките като попаднала в буря лодка. На мое място Ланс и Ернадо отдавна щяха да са се сдобили с куп синини. Да се возиш на бронята на гъсенична машина, е особено изкуство.

Седящият до мен младеж в светложълт мундир извика нещо. Обърнах се в опит да разбера думите. И като по магия грохотът на гъсениците утихна. Танкът вече се носеше по безлюдната улица абсолютно беззвучно, като в ням филм. Молекулярната броня бе включила акустичните филтри и заглушаваше звуците, които не носеха нова информация.

— Ще заемем позицията навреме! — отново извика младежът. Той или се владееше великолепно, или не разбираше сериозността на случващото се. — Ще запалим гадовете във въздуха!

Уви, второто. Армията на Ар-На-Тин нямаше никаква представа с какъв противник щеше да й се наложи да се бие.

— Не мисли, че ще бъде толкова лесно… — кой знае защо, казах аз. Войникът едва ли ме чу — грохотът на танка беше престанал да съществува само за мен, а аз говорех тихо. — Фангите са умни…

Фангите са умни. Да стовариш десант на готова за отбрана планета, е безумие. Дори армията да е зле обучена и малобройна — но самонасочващите се излъчватели се нуждаят единствено от натискането на един бутон. Докато десантните капсули се спуснат от стратосферата, могат няколко пъти да изгорят напълно. Стига, разбира се, да не засилят цялата планета с бомби, да не я залеят с отровни газове, да не обработят с деструктори от поддържащите кораби… Усмихнах се презрително. Бомбите ще унищожат и заложниците, заради които се провежда цялата операция, газовете ще унищожат само мирното население и ще озлобят до крайност снабдените със средства за защита военни. А деструкторната атака, която унищожава само оръжието, продължава доста дълго, поне два дни. Фангите не могат да си позволят толкова време.

Значи са намерили друг начин. Изящен, красив, надежден изход от ситуацията…

Танкът спря толкова рязко, че едва не излетях от бронята. Люкът на кулата се отвори — човечеството не е измислило нищо по-надеждно от обикновените панти. Изпод дебелата броня, наслоена като торта „Наполеон“ (метал, пластмаса, керамика, метал…), изскочи още един войник. На мундира му проблясваха отличителни знаци — офицер. Три златисти подковки на гърдите и същите, но по-мънички, на пилотката. За радост на вражеските снайперисти, ако се появяха! Нима тези глупаци не разбираха?

На корпуса на танка стърчеше още една „куличка“ — отворена решетъчна клетка със закрепената на купол тръба на лазерен излъчвател. От дулото надолу се спускаше люспест кабел и се скриваше в процепа между сегментите от външната броня на танка. Офицерът умело се провря между тесните пръти на клетката, седна на металната седалка, която особено силно приличаше на крива съветска лопата, и се обърна към мен.

— Първите капсули на фангите ще навлязат в зоната на поражение след три минути.

Не отговорих. Офицерът въздъхна и започна да къса от мундира си златистите подковки. После каза с извиняващ се тон:

— Интендантът изчезна някъде… а не ни позволиха да разбием склада. Дявол да ги вземе, на бой отиваме като на парад. Не бива така…

Внезапно ме досрамя заради бронята ми. Глупост, разбира се, не можех да контролирам всичко, чак до сдаването на снаряжение за бойците на чуждата армия. Пък и моят живот сега бе къде-къде по-важен от живота на тоя симпатичен и съвсем не глупав офицер.

И все пак не биваше така.

— Помниш ли задачата? — попитах, без да поглеждам офицера.

— Стрелба до повреда — отвърна с готовност той. — Трябва да повредим капсулата и да вземем няколко души в плен.

— Те не са хора, а фанги — отвърнах мрачно аз. — И един е достатъчен.

Офицерът почовърка по приборите на малкия пулт. Нещо тихо забуча, между прътовете на решетъчната кула се появи синкаво сияние. Защитно поле, слабичка защита за оголения пред всички стрелец.

— Мястото подходящо ли е? — попита офицерът, без да спира да проверява приборите. — Три капсули идват директно насам, а е и просторно…

Огледах се още веднъж. Танкът се намираше на малка площадка, оградена от къщи на по два, три етажа. Бяхме като на длан, но и секторът ни за обстрел беше отличен.

— Благодаря, всичко е наред — отвърнах. Доброволците, които бяха избрали да дойдат с мен, бяха в някаква степен обречени. Едно е да палиш във въздуха десантни капсули, неповратливи, не предназначени за дълъг бой. Съвсем друго е да вземеш в плен екипажа на такава капсула.

Явно офицерът усети нещо.

— Не се вълнувайте, ще ги пленим… Редник! Взимайте си пушкалото и заемайте позиция някъде встрани… дори да е в онова паркче.

Седящият до мен войник кимна — очевидно този жест напълно заменяше отдаването на чест в армията на Ар-На-Тин; после грабна от заварените към бронята скоби „пушкалото“ — тежък плазмен излъчвател. Метна го с изпъшкване на рамото си и се понесе в ситен тръс към паркчето — пет, шест ниски дръвчета, разлистени колкото саксаул, които растяха пред най-близката къща. Офицерът го изпрати с поклащане на главата и се зарови в приборите. Капсулите щяха да навлязат всеки момент в зоната на поражение.

За миг ми се прииска да се прибера в танка, под надеждната многопластова броня, под чадъра на защитното поле, готов всеки момент да се разтвори над нас. Всъщност полето щеше да ме покрие и тук, а пък силно се съмнявах в устойчивостта на бронята под струята нагрята плазма. Имах приятел, който бе заплатил с живота си за своята вяра в надеждността на стоманения ковчег — танка „Т-72“.

— Започваме — каза офицерът с хриплив глас. Цевта на оръдието, което се извисяваше над главата му, се завъртя — някак твърде плавно, подчиняваща се вече не на човешка ръка, а на насочващия компютър.

И в този миг обичайният за Ар-На-Тин сумрак бе прорязан от избухване. Не, не мълния и не пламък от взривяващите се в небето капсули на фангите, и дори не предупреждаващ изстрел към танка ни. Просто припламване на мръсната улица пред танка, сякаш се беше отворила някаква невидима врата и бе пропуснала навън светлина. А то бе последвано от избухване на тъмнина. Друга дума не може да се подбере за разлялата се на всички страни мъгла… Достатъчно е просто да се каже — светлинни ефекти на хиперпрехода.

„Поздрав от Бога“, помислих си. Но Отчужденият нямаше пръст тук.

На площада, като скорошен паметник на започналата война, стоеше мъничък космически кораб. Пирамидката от прозрачен като стъкло материал не можеше да бъде нищо друго. Вътре, зад отблясъците на тънките плоскости, се забелязваше почти човешки силует.

Офицерът застина зад пулта си, като надничаше над рамото ми. Едва стигнал до паркчето, редникът приклекна и повдигна към рамото си плазмомета. Браво, добра реакция. Ръцете ми също посегнаха към закрепения към бронята излъчвател, но не успях… Защото прозрачното корабче се разпадна на кристални отломки, покривайки улицата с парчета, а стоящият във вътрешността му фанг вече държеше насочено към танка оръжие. Катапултираният през хиперпространството десантник очевидно знаеше, че ще се окаже лице в лице с мишената.

Вероятно го смутиха нашите фигури върху бронята. Вместо да стреля в бронираното чело на танка с надеждата, че зарядът ще улучи енергийните акумулатори или бойните комплекти, фангът стреля и решетъчната кула на лазера и в мен — под сребристата мембрана приличах на нещо средно между човек и боен робот.

Не бива да се целиш в два заека.

Плазменият заряд се взриви на метър от мен. Усетих тласък или танкът се беше изплъзнал изпод краката ми, или аз бях излетял от бронята. Вероятно и едното, и другото…

Летях — към сивото небе, към приближаващите се кораби на фангите. От дланите ми към танка се протягаха тънички сребристи ленти — сякаш се бях омазал с дъвка и надеждно се бях залепил за бронята. Решетъчната кула на лазерния излъчвател бе обгърната от синия пламък на защитното поле и аз разбрах, че офицерът е жив. Само дезинтегратор можеше да пробие защитата…

Спрях за миг, увиснах на двайсетина метра над земята. Нямаше нито безтегловност, нито тласък: ако се вярваше на вестибуларния ми апарат, аз все така си стоях на земята. Само камъните на площада под мен се пукаха, разпадаха се на облачета белезникава прах. Молекулярният костюм бе осъществил насочено намаляване на гравитацията.

Не ме питайте как става това. Корабът ми даде само описание на възможностите на молекулярната броня — но не и на технологичните процеси.

Сребристите ленти, които се точеха от дланите ми, се скъсиха и ме придърпаха обратно към танка. Там, където висях допреди миг, избухна огнено кълбо — фангът явно ме беше преценил като най-опасен противник. Дреболия, но ми стана приятно.

Секунда по-късно боят приключи. Редникът, който се намираше зад гърба на фанга, най-после стреля и там, където бе стоял фангът, избухна огън. За разлика от нас, той нямаше защита — или не беше успял да я активира.

Седях отново на окадената, гореща броня, сякаш изобщо не бях ходил на екскурзия в небето. На площада слабо димеше симетрична, дори донякъде симпатична ямичка. По ръбовете й проблясваше разтопено стъкло. Цялата битка продължи пет или шест секунди.

Офицерът ме гледаше от решетъчната си клетка, като ту примигваше, ту болезнено присвиваше очи. Те бяха налети с кръв — защитата бе леко закъсняла. Изглежда, не беше успял да забележи пътуването ми до небето.

— Капсулите! — изкрещях аз. — Огън по капсулите!

Без да поглежда приборите, офицерът натисна пулта. Куполът на излъчвателя се завъртя, проследи целта и изстреля нагоре струя бяла светлина.

В небето нещо изтрещя, сивите облаци се осветиха отвътре с треперещо оранжево сияние. „Увеличение на фоновата радиация с двайсет милирентгена“, проплъзна се в съзнанието ми чужда мисъл. Молекулярната броня не се нуждаеше от говорители.

Взривът сякаш послужи като сигнал. Със секундно закъснение над града се издигна ограда от ослепителни лазерни игли. Градът се наежи като уплашен бодливец… Докато офицерът твореше магии на пулта, прицелвайки се в следващата капсула, аз бързо се огледах. Залпове имаше много… но по-малко, отколкото бях очаквал. Облаците светеха с невиждани илюминации, изпращайки в последния им път фангските десантници. Но избухванията, както и лазерните лъчи, ставаха все по-малко. А над къщите започнаха да се издигат димни фонтани, съпровождани от леките потраквания на плазмени оръдия. Нападението над нашия танк беше част от общата стратегия на фангите. Прехвърлените чрез хиперпространството самотни бойци разчистваха плацдарм за основните сили на нашествието…

— Насочването осъществено — каза офицерът, прегърбен над пулта си. — Защо не стрелят?

А нашият танк стреляше. Внезапно забелязах как излъчвателят потрепва в гнездото си, след като изстрелва поредния импулс. Какво доказателство на факта, че фотоните имат маса…

— Да ти хване стадото краста! — внезапно изруга с писклив глас офицерът.

В небето, там, накъдето бе насочено дулото, просветна. Над града се разнесе тътнещо боботене — това беше звукът от първия масиран удар по десантните капсули.

— Те се самовзривиха! — закрещя офицерът. — Кълна се, че лъчът само им сряза крилете! Тези гадини се самоунищожиха!

В този миг осъзнах истината.

— В първата вълна на десанта няма фанги — казах, включвайки неволно общия канал за връзка. — Капсулите се спускат празни, с механично наблюдение и самоунищожение. Десантниците идват с втория ешелон…

— Сергей, втората вълна капсули навлиза в атмосферата. Гласът на Ланс ми се струваше спокоен. — Разполагаме с петнайсет минути…

— Колко зенитни машини останаха? — попитах яростно аз.

— Двайсет процента. — Ланс млъкна, забелязал, че разговаряме по общия канал. — Трябва да стигнат — заяви оптимистично той с такъв тон, че стана ясно — десантът щеше да завладее града без особени проблеми. — Връщай се на своя канал…

Посегнах към превключвателя, скрит под тънката мембрана на молекулярната броня, но в наушниците ми пропука. Бронята предусети намеренията ми…

— Ланс, къде са корабите ни?

— Вече никъде.

Ясно. Погледнах към офицера — той неочаквано тъжно гледаше нагоре. Беше чул началото на разговора. И прекрасно разбираше: сто танка с лазерни „зенитки“ нямаше да спрат десантните капсули — истинските, а не фалшивите.

— Ланс, ако някой плени фанг… Това е единственият ни шанс. Нека се опитат да уловят тези… хипердиверсанти.

Преди да довърша изречението си, аз се обърнах към градинката, където се намираше нашият „пазач“. Не знам защо. Интуиция, шесто чувство, неясен звук, уловен от съзнанието ми…

Арнатинският войник, който толкова оптимистично беше оценявал шансовете на своята армия, лежеше върху червеникавата трева. От гърба му стърчеше дръжката на атомарен меч.

Над тялото, стиснал в ръцете си нещо по-солидно от плазмено оръдие, стоеше фанг.