Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (7)

6. Неподвластно на времето

Клечах и пиех горещия бульон. Напрегнатият поглед на стоящия срещу мен Ернадо ме дълбаеше като свредел.

— Да започвам ли да обяснявам? — не издържа най-накрая той. — Таблетката вече действа, ще запомниш всичко, до последната дума.

Кимнах. Но преди инструкторът ми да успее да каже и една дума, попитах:

— Сигурен ли си, че сме събрали всичките възможни оръжия? Шансовете са толкова малки, че не ми се иска да ги намалявам още заради някаква случайност. Имах един приятел, който изгуби живота си заради забравено в казармата джобно ножче.

Може би бях избрал правилния тон. Или Ернадо също бе имал приятел, който бе изгубил живота си заради забравеното в казармата ножче… Във всеки случай той се колеба само секунда.

— Почакайте минутка, Лорде — рече той и се надигна от мястото си.

Допивах бульона си и гледах как Ернадо разбутва сандъците над люка в пода. После се мушна в тъмния отвор… След минутка през люка се показа квадратен сив сандък.

— Помогнете ми, Лорде — изрече той със задавен глас.

Двамата измъкнахме сандъка през люка, оставихме го на бетонния под. Ернадо се приведе над сивия куб и започна да прави магии с десетките бутони, които едва се подаваха над капака. Понякога действията му бяха съпровождани от кратък, мелодичен звук. Тогава Ернадо кимваше доволно и започваше да набира поредната комбинация.

Накрая натискането на някакъв бутон накара сандъка да изсвири минорна музикална фраза. На капака светна розов правоъгълник.

— Встъпителните акорди на „Песента на победителя“ — със задоволство обясни Ернадо. — Моя обработка.

— А пък аз си помислих, че това е „Плач за загиналите герои“ — промърморих аз, заинтригуван от случващото се.

Ернадо не реагира на иронията ми. Той притисна дясната си длан към светещия правоъгълник и застина.

Нищо не се случи.

— Проклетото порязване — с очевидно облекчение рече Ернадо. — Изглежда, сейфът няма да се отвори. Компютърът не разпознава дланта ми…

Не успя да довърши. Капакът на сейфа потрепери и започна да се повдига.

— Струваш ми се недоволен от съвършенството на собствения си сейф — с престорено простодушие отбелязах аз.

Ернадо кимна.

— Да, Лорде, недоволен съм. Защото тук няма сгъваеми ножчета.

— А какво?

— Оръжието на Сеячите.

Погледнах в сандъка.

Отвътре сейфът се оказа много по-малък, отколкото отвън. Явно стените му бяха способни да издържат огромен натиск. Въпреки това в него имаше достатъчно място за множество странни предмети. Оръжието на Сеячите не беше твърде обемисто.

Върху меката сива обвивка, която покриваше стените на сейфа отвътре, лежаха, прикрепени с тънки прозрачни ремъци, предмети, които повече приличаха на произведения на скулптор абстракционист. Разноцветни кристали в спирали от син метал и наполовина прозрачни кълба, пълни с проблясваща гъста оранжева течност. Огънати тръби, чиито краища приличаха едновременно на цев и на приклад, и събрани в пакет тънки матовобели пластини, които наподобяваха ветрило. Пирамидки, кубчета и цилиндри във всякакви цветове и размери…

— И това са оръжия? — изненадах се аз.

— Да. Всички тези предмети са намерени в арсенала на полуразрушен патрулен катер на Сеячи, който е дрейфувал милиони години в пространството. Не питай как са попаднали у мен. Не искам да лъжа, а не мога да кажа истината.

— Но защо не спомена за тях по-рано?

— Защото не знам как действа това оръжие. Почти не знам.

Ернадо извади от сейфа няколко предмета.

— Ето нещо, което поне донякъде ми е познато.

На пода пред него лежаха бяло ветрило, рубиненочервено цилиндърче и малък куб, украсен със сложна релефна плетеница от букви.

— Сеячите са имали странен език… почти толкова странен, колкото и самите те. Много е прост, има малък запас от основни думи, само четири предлога и три съюза. Но няколкото хиляди уточняващи частици в него са способни напълно да изменят смисъла на думата или на цялото изречение.

— Знаеш ли този език?

— Малко…

Ернадо вдигна бялото ветрило. Разтвори го. Крайчетата на пластинките заблещукаха с бледа синкава светлина.

— Това е силов щит. Той образува невидимо защитно поле, което по форма наподобява овал. Полето изцяло отразява лъчение, което се движи в много тесен диапазон на вълната.

— Отлично.

— Не ме разбра, Серж. Щитът отразява само най-тесния диапазон на вълната. Обикновеният лазерен пистолет го преодолява и поразява човека в най-горната и най-долната част на спектъра си.

— Тогава какъв е смисълът от този щит?

— Това най-вероятно е оръжие за дуели. То защитава само от специален дуелен пистолет. Поне аз мисля така.

— Глупост някаква…

Погледнах със съжаление към сгъваемото ветрило. А междувременно Ернадо вдигна червеното цилиндърче. Натисна някаква незабележима издутина…

От напречния разрез на цилиндърчето изскочи еднометров шнур от бял пламък. Неволно отскочих.

— Плазмен меч. Отлично оръжие, много по-добро от едноатомника. Но не работи в неутрализиращото поле.

Белият пламък угасна.

Ернадо докосна малкия куб.

— А това е много силно оръжие… При включването се разрушават човешките мозъчни клетки в радиус от два километра. Неутрализиращото поле не го спира. Но пръв загива човекът, който е използвал кубчето. С такова оръжие доброволците самоубийци унищожиха Втората галактическа крепост.

— А ако се направи устройство за автоматично включване? За да успеем да се измъкнем от зоната на поражение?

— Кубчето може да се включва само от жива човешка ръка. Никакви манипулатори, дори обвити в топла човешка кожа, не могат да го пуснат.

— Сеячите не са били хуманоиди — заявих уверено аз.

— Били са. Просто логиката и моралът им не отговарят на човешките.

Ернадо събра безполезното оръжие и го прибра обратно в сейфа. След което рече сухо:

— Сега разбираш, че оръжията на древните няма да ни свършат работа.

Кимнах с известно съмнение. И погледнах в сейфа, където дремеха красивите смъртоносни играчки на Сеячите.

Нещо приковаваше вниманието ми, неволно привличаше погледа. Нещо чисто, прозрачно, като издялано от планински кристал…

— А това какво е, Сержанте?

Внимателно извадих от сейфа две тънки прозрачни цилиндърчета, които наподобяваха шестостенни стъклени моливи. По една от стените се нижеха непознати букви.

— Не знам — отвърна бързо Ернадо. Твърде бързо… — Не са били използвани никога и никъде.

— И какво пише на тях?

Ернадо взе едно от цилиндърчетата. Вгледа се в релефните букви… Кой знае защо, ми се струваше, че той прекрасно си спомня смисъла на надписа, а сега просто печели време.

— Това е много двусмислен надпис — неохотно изрече той. — Може да се преведе така: „Последният коз. Неподвластен на времето“.

— И какво би могло да означава това?

— Очевидно оръжието е толкова силно, че се е използвало само в краен случай. И същевременно е абсолютно надеждно, не се разваля при никакви обстоятелства. Не те съветвам да взимаш тези… кристални гранати.

— Защо?

— За Сеячите „последен коз“ може да бъде каквото и да е. Разрушаване на планети, колабиране на звезди… унищожаване на цялата Вселена.

— В последния случай не е било необходимо да се правят две гранати.

Прокарах пръсти по студената прозрачна стена. Кристален молив, способен да зачеркне цяла планета…

— Ще го взема.

— Не бива, Лорде!

— Ще ги взема, Сержанте! Те ще станат моят последен коз. Не ми ли каза ти, че за принцесата си струва да умреш!

— Но не и да умрат милиони!

Гледахме се напрегнато. После Ернадо отмести поглед и промърмори:

— Ненапразно казват, че оръжието на Сеячите само си намира стопанина. Как се използват тези гранати, Серж?

— Като се счупят на две! — отвърнах машинално, без да се замисля. Сякаш някой бе изсипал това знание в главата ми.

— Виждате ли, Лорде… Да, всичките еднократни оръжия на Сеячите се включват при счупване. И не се страхувайте, че може да счупите пръчките случайно, те могат да издържат дори на удар от едноатомен меч. Могат да се счупят само преднамерено, и то само ако те го пожелаят.

Предпазливо пуснах кристалните пръчки в джоба на комбинезона. Няколко минути стояхме мълчаливо, без да се поглеждаме. След това казах:

— Ернадо, разкажи ми за плана си. Нямам много време.

— По-добре изобщо да нямаше. — Ернадо извади кутийката със стимуланта си и размачка една капсула, този път без да предлага и на мен. Започна да говори, първоначално неохотно, вяло, но после постепенно се увлече: — Имам само един план и той е достатъчно безумен, за да се осъществи. Дворецът се намира в планините, на малка площадка, оградена от отвесни пропасти. Някога там се издигаше планински връх, наричан Зъба на Дракона. После взривиха най-горната му част, хвърлиха я долу, а на кръглата площадка с диаметър два километра построиха комплекса сгради на двореца. Съобщенията се получават само по въздуха, макар че трениран човек може и да се изкатери на Счупения зъб и по планинските склонове. Охраната сигурно ще очаква точно това, защото в радиус от двайсет километра около двореца действа неутрализиращо поле, което изгася двигателите. Но аз направих някои сметки и се оказа, че изключително олекотен спортен флайър е способен да се спусне с неработещ мотор към двореца. Ще се приближиш до границата на неутрализиращото поле, ще се издигнеш на максимална височина и ще започнеш да се спускаш към двореца. Ще се наложи да кацнеш не на летищната площадка, там сигурно ще те чакат, а на покрива на една от сградите. Няма да могат да те свалят, защото полето заглушава и техните зенитни комплекси. Така че всички неприятности ще започнат в двореца…

— Ще започнат по-рано, Ернадо. Не умея да управлявам флайър. Както и делтапланер или звездолет.

Ернадо ме погледна с ирония.

— Не се и съмнявам в това, Лорде. Но флайърът има автопилот, в който ще бъде заложена програма. Той ще спусне машината точно на определеното място. А по-нататък всичко зависи от теб. Трябва да се промъкнеш във вътрешните помещения на двореца, да намериш принцесата, да излезете на летищната площадка и да излетите оттам с който и да е от флайърите на аварийната писта.

— Какво е това?

— Бетонна ивица, която се спуска в пропастта и е снабдена с бустери за форсирано ускорение. Като се плъзне по аварийната писта, флайърът ще достигне скорост за плавно спускане. В автопилота му ще поставиш диска за управление, който ще отведе машината до базата на имперските ВВС. Тя се намира в планините, на три километра под двореца и на самата граница на неутрализиращото поле. Базата е разрушена, но са запазени резервните хангари. В тях ще вземете най-бързия военен катер, ще ускорите на аварийната писта и ще излезете извън полето. Третият диск за управление, който ще ти дам, ще насочи флайъра към Вселенския храм.

— Нищо не си ми казвал за него.

Ернадо се намръщи.

— Защо ти е да си пълниш главата с принципите на нашата религия? Достатъчно е да знаеш, че в този Храм двамата с принцесата ще станете мъж и жена. Шорей няма да се осмели да оспори решението на Храма. А и със сигурност няма да нападне, щом пристъпите прага му.

— На думи всичко е лесно. А как ще намеря принцесата? В огромен дворец, където никога не съм бил!

— Ще имаш електронен целеуказател. Шорей едва ли ще се осмели да премести принцесата от нейните стаи в друго помещение.

Кимнах, признавайки превъзходството на Ернадо в познаването на дворцовия етикет. Мислено прехвърлих всички етапи на „безумния“ план, като преценявах възможностите за изпълняването му.

— Ернадо, а ако зенитните установки или бойните катери ме причакват извън границите на неутрализиращото поле? Та там нищо няма да им попречи да свалят флайъра ми.

— Това вече влиза в границите на неизбежния риск, Лорде. Надявам се, че Шорей няма да те вземе толкова на сериозно, че да предприеме всички предохранителни мерки.

Не се възмутих от размерите на неизбежния риск. В края на краищата доскоро сам твърдях, че за принцесата си струва да умреш. Просто зададох един последен въпрос:

— А ти какво ще правиш, Сержанте?

Той отвърна, без да се замисля:

— Първоначално смятах да те чакам при Храма. Но ти взе със себе си оръжието на Сеячите, което променя всичко… Ще се отправя с катера си към Северния планински хребет. Там има малък частен космодрум, където се намира туристическата ми яхта. Ще се постарая да се издигна на максимално висока орбита и да изчакам резултатите.

Отдавна вече бях разбрал, че Ернадо няма да дойде с мен в двореца. Това си беше мой двубой. И все пак ми стана тъжно.

— Прав си. Добре че във вашата армия дори сержантите си имат ракети за разходки. Благодаря ти за всичко, учителю.

Ернадо се извърна настрани и промърмори:

— Ти се оказа много способен ученик. Стани.

Изправих се. Под студената електрическа светлина лицата ни изглеждаха безжизнени и спокойни. Ернадо прокара длан по лявото ми рамо. Пристъпих към него, приемайки това за жест на сбогуване. Но под пръстите му, в черната тъкан на комбинезона, внезапно припламнаха жълти и зелени огънчета. Сведох поглед и се взрях в неразбираемата шарка.

— Комбинезонът е наред — каза със задоволство Ернадо. — Освен това ти вече свикна с него. Сега ще ти дам полетен костюм, който да облечеш под него… Запомни тези огънчета. — Той показа трите жълти точки, които се намираха малко по-встрани от останалите. — Първото — активация на защитата, второто — медицинска помощ, третото — режим на мускулно подсилване. Можеш да ги включиш чрез натискане с пръст, тогава те започват да светят в зелено.

— Добре.

— Стимуланта ще глътнеш, когато флайърът започне да се спуска. Не повече от три, че ще започне обратна реакция.

— Добре.

— Едноатомен меч ще си избереш сам. С такъв бутон, какъвто ти е удобен. Но не злоупотребявай с наточването, мечът издържа само хиляда и петстотин цикъла, не повече.

— Ще го запомня.

— Вземи си добър нож, пистолет деструктор, за всеки случай. И не забравяй дисковете.

— Няма да забравя.

Спогледахме се. Палячовският Лорд от планетата Земя и бившият сержант от имперските войски на планетата Тар.

Хубав дует за борба с армията на цяла планета.

— Да вървим, трябва да подготвим машините — каза Ернадо.