Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

5. Храмът

Не се наложи да бутаме катера — той вече стоеше на наклонената аварийна писта и Ланс просто свали спирачките му, по-точно онова устройство, което задържаше в мъртва хватка десантния катер върху наклонената повърхност.

— Отново пренатоварване — казах отчаяно, когато машината започна да набира скорост.

Принцесата поклати глава.

— Не, Лорде. Пренатоварването над единица и половина ще бъде неутрализирано от гравикомпенсатора.

Свих рамене със съмнение. Думата „гравикомпенсатор“ ме накара да си представя някакви пружини или хидравлични цилиндри в основата на седалките. С подобни устройства на Земята бяха експериментирали доста, но те работеха единствено в романите на Жул Верн и неговите последователи.

Принцесата усети скептицизма ми.

— Погледни към тавана, Сергей. Виждаш ли черното кълбо?

Насред тавана наистина бе монтирано странно устройство.

Тънък бледосин метален пръстен обхващаше въгленочерно кълбо с размерите на футболна топка. Кълбото беше враснало наполовина в тавана, без да оставя никакви луфтове.

— Понаблюдавай го, когато се озовем в най-ниската точка на засилването. Кълбото ще се свие, поглъщайки гравитацията, а после постепенно ще се разшири, изпускайки я обратно. Количеството гравитация, което въздейства на катера, ще остане едно и също, но пренатоварването сякаш ще се разтегли във времето и в резултат на това ще намалее.

Хвърлих бегъл поглед към видеокуба. Катерът приближаваше отвесен наклон. Досега Ланс го бе управлявал съвсем прилично, но щеше ли да се справи добре на „трамплина“?

— Ако това кълбенце действа, ще трябва да го призная за гениално изобретение. Тук не се е постарала вашата планета, нали?

— Не — отвърна сухо принцесата. — Ние не се занимаваме с гравитацията. „Кълбенцето“, както го наричаш, е едно от многото неразбираеми за нас устройства на Сеячите. Има една такава изчезнала цивилизация…

Отново Сеячите! Овладели са времето, управлявали са гравитацията… И са загинали? В междуособни войни? Болезнено примитивно, като в назидателна историческа приказка: ако воюваш много, ще изчезнеш като Сеячите…

Катерът се плъзна надолу и дъхът ми секна. Гравикомпенсаторът очевидно нямаше намерение да се разправя с безтегловността. Вероятно не го считаше за необходимо. Ланс се наведе напред, като почти допря лицето си до екрана за фронтален преглед. Ръцете му лежаха като залепени върху панела за управление. А екранът бързо се запълваше от дъгата на ускорителния трамплин. Сега ще ударят бустерите и ще ни затисне…

Пренатоварването ни притисна меко към седалките. Наистина, едно „же“ и половина, не повече от ускоряващ се автомобил. Погледнах гравикомпенсатора — той плавно се свиваше, смаляваше се до размерите на голяма ябълка. По черната повърхност проблясваха белите искрички на електрически разряди.

— Давай, давай, Ланс… — прошепна принцесата. Момчето едва ли я чуваше.

Катерът мина през трамплина. Излетя от пистата — и веднага леко клюмна, наведе нос. Крилата се разтвориха с леко бучене — но това не доведе до забележими изменения. Катерът летеше като брадва — запратена от силна, умела ръка, но все така безнадеждно тежка. А разширяващият се гравикомпенсатор равномерно ни заливаше с пренатоварване от едно „же“ и половина. Сякаш целеше да ни лиши от всякакво усещане за полет.

Падахме. Падахме към безнадеждно стръмните склонове, към безпощадно протягащите се към небето скали. Интересно дали гравикомпенсаторът е способен да намали енергията на падане? Да я превърне в нещо по-продължително, неприятно, но не смъртоносно? Не открих у себе си желание да експериментирам. Стиснах по-удобно в ръката си темпоралната граната. Когато до скалите останеха десетина метра…

На пулта изригна поредица от цветни светлинки. Засвети изключеният досега екран. А някъде зад нас, в кърмовата част, се разнесе тънък свистящ звук.

Нямаше никакъв тласък, неизменното едно „же“ и половина ни натискаше в седалките. Но гравикомпенсаторът отново се сви, а скалите бързо се стопиха в ниското. Двигателите заработиха. Издигахме се. Неутрализиращото поле на двореца остана зад нас. Нека сега с него се сражава Шорей.

— Благодаря ти, Ланс Дари — рече ласкаво принцесата. — Ти си великолепен пилот, ще го запомня.

Момчето се обърна към нас. Поколеба се за миг, след което рече унило:

— Аз съм много лош пилот, принцесо. Направих две или три грешки, които сигурно щяха да ни погубят. Но катерът блокираше ръчното управление и ни спасяваше. Изглежда, в автопилота му поначало е била заложена програма за аварийно излитане.

Потреперих. Излизаше, че всичките ни усилия в предходната реалност са били напразни? Губили сме време в бутане на тежкия катер през цялата авиобаза, а на старта ни е чакала изправна умна машина. И Ланс бе загинал единствено заради това, че не бе познавал добре вражеската техника…

— Трябва да получиш наказание за това — изрече с познатия суров глас принцесата.

— Разбирам.

— Добре тогава. Мисля, че напълно достатъчно ще бъде един месец… занятия по пилотаж с най-добрите инструктори на планетата. След победата, разбира се.

Ланс кимна със сериозен вид:

— Слушам, принцесо.

— Ланс, ти се провини и пред мен — намесих се в разговора. — Затова наказанието ще бъде увеличено… под мой постоянен личен контрол през целия месец.

Ланс кимна, като обмисляше чутото. А принцесата не издържа и се разсмя, сякаш си бе представила това необичайно наказание — мечта за всеки юноша на нейната планета, а и както се оказва, за земния дивак, неин бъдещ съпруг. Миг по-късно вече се смеехме всички заедно — трима щастливци, които летяха към неизвестното бъдеще.

 

 

Полетът продължи три часа. Според Ланс можехме да вдигнем по-голяма скорост след навлизането в стратосферата. Но там можеха да ни засекат и прострелят орбиталните патрули на Шорей. В бръснещ полет, над скалите, засичането ни беше почти невъзможно.

Принцесата спеше, или се правеше, че спи. Ланс бе напълно погълнат от управлението на катера. Аз дремех, като от време на време отварях очи и поглеждах към видеокуба. Под катера се стелеше меко казано унила местност: скалисти планини, лишени дори от дървета, тесни долини, приличащи на руслата на пресъхнали реки. След това дълго време летяхме над хълмиста равнина с редки петънца от малки и вероятно солени езера.

Чувствах се твърде уморен, за да обмислям следващите ни действия. Всъщност наистина не бях твърде силен в планирането на постъпките си. Нека с това се занимаеше Шорей, „идеалният човек“, продукт на глупав генетичен експеримент. Но и той едва ли щеше да успее да намери изход. И принцесата, и Ернадо бяха твърде уверени, че сключеният в Храма брак бе невъзможно да бъде оспорен.

Дълго гледах спящата девойка. Принцесата. Момичето от мечтите ми. Което ме бе накарало да се влюбя в него и се бе върнало на далечната планета, принадлежаща на баща й. Моят бъдещ тъст… На лицето ми неволно плъзна усмивка. Моят тъст, императорът. Отлично заглавие за бъдещи мемоари… Или не, та нали щом има тъст, би трябвало да има и тъща. Моята тъща, императрицата! Книжка от стотина страници, с мека корица, на която има полуголи красавици и горящи звездолети. А на кръста на красавиците висят плоскостни мечове без ножици… С издаването й ще се заеме частна фирма с претенциозното име „Ренесанс“ или „Змей Горянин“. Ще излезе в рубриката „научна фантастика“, което гарантира, че ще я купуват търсещите всякакви непонятни глупости… Усмивката ми се стопи.

Дявол да го вземе, нима и досега не осъзнавах, че случващото се е абсолютно реално! Наистина се бях озовал в центъра на малка междузвездна война! И принцесата, ако успеехме да се доберем до Храма, щеше да ми стане съпруга, а императрицата — тъща. Убивах и бях ранен, по чудо се бях спасил от сигурна смърт. Откъде ми идваше тази иронична незаинтересованост, защо упорито се опитвах да гледам на обкръжаващия ме свят като на някакъв заплетен сън?

Може би защото принцесата не бе такава, каквато ми се искаше да я виждам? По-лесно ми бе да призная целия свят за илюзорен, вместо да се съглася с реалността на принцесата. Та нали спокойно спящата в съседната седалка девойка не ме обичаше. И не знаех как да спечеля любовта й, защото от деня на първата ни среща тя бе усвоила твърдо фалшивата истина: за принцесата си струва да умреш. Можех да извърша всякакви подвизи, можех да умра за нея, но не ми бе по силите да я убедя, че съм дошъл единствено от любов. В странната игра, която играеха пред очите ми две могъщи сили, на мен бе отредена жалката роля на дамска пешка. Макар и преминала през почти цялото шахматно поле…

Но дори проходната пешка никога не може да стане цар.

— Приближаваме, Лорде. — В гласа на Ланс се долавяше вълнение. — Събудете принцесата.

— Не спя — веднага се обади девойката. — По-добре разгледайте Храма, Лорде. На вашата планета няма такъв. И в това е най-големият проблем…

Не отговорих. На предния екран вече се виждаше Храмът.

Разсъмваше се. Тъмнината сякаш се спускаше надолу, лягаше върху земята — равнината, над която летяхме, беше изгорена до черно, превърната в огромно поле от овъглена шлака. Ако тук някога бе имало гори, те се бяха превърнали в чакъл. Ако бе имало пясък, той се бе стопил и слял в баластра. Небето просветляваше и гасеше звездните искрици. А на границата между светлото небе и черната земя се рееше, призрачно-безтегловно, погълнало в себе си тъмнина и светлина, огромно кълбо.

Едва след като се приземихме и слязохме от катера, успях да оценя размерите на Храма. Диаметърът му беше най-малко километър и той се носеше на десетина метра над земята, като се опираше — ако можех да употребя тази дума — на тънка колона с дебелината на човешка ръка. Гюле, поставено върху игла, щеше да изглежда по-устойчиво.

Повърхността на кълбото бе покрита със странна мозаечна шарка, съставена от малки плочки. Само два цвята… всъщност не. Един цвят — и добавените към него милион цветове. По-малкото плочки бяха черни, поглъщаха светлината също както тъканта на бойния комбинезон. Повечето бяха огледални. Черните и огледалните ивици се пресичаха в хаотична последователност, тъмни като въглен петна цапаха блестящото поле, изобилието от отразяващи сивото небе квадратчета разреждаше тъмнината на черните кръгове.

В полумрака Храмът внушаваше респект. Денем, отразявайки слънчевата светлина, би могъл да вдъхва ужас.

— Твоята планета способна ли е да създаде нещо такова? — полугласно попита принцесата.

Погледнах я в очите. И отговорих, сякаш не бях забелязал, че под маската на иронията принцесата се опитва да скрие тревогата си.

— Не. Но и твоята планета не е способна. Този Храм е бил създаден от Сеячите.

— Разказвали ли са ти за това?

— Никога. Просто всичко, което ме е поразило в този свят, е било създадено от тях.

Не знам откъде се беше появила тази увереност. От сладката болка от възхищение в гърдите, от стягащото привличане на тайната… Просто разбрах още една истина, която бях длъжен да кажа на принцесата.

Ако победим, разбира се.

 

 

Шлаката хрущеше под краката ни като натрошено стъкло. Вървяхме под закрилото половината небе кълбо — към тънката колона, поддържаща цял свят.

— Вселенски Храм или Храм на Сеячите, както още го наричат, има на всяка планета, където живеят хора — каза принцесата. — И дори на онези, където хора ще се заселят след хиляди години. Навсякъде, където има кислород и вода, където е имало или ще има живот.

— Освен на Земята — прошепнах аз.

— Освен на Земята. Планетата, която я няма.

— Може и да не са знаели за нас. Вселената е безкрайна, дори Сеячите не са успели да я покорят изцяло.

— Знаели са за Земята. Иначе нямаше да се срещнем преди пет години. Разбираш ли, Сергей, Вселенският Храм е нещо повече от символ на безкрайността, многообразието и същевременно единството на всички човешки светове. Той е и маяк. Разбираш ли, Лорде мой, в пространството може да се пътува по различни начини.

— Разбирам. Да се лети с подсветлинна скорост…

— Не. Това изобщо не може да се нарече пътешествие, това е мъчение. Може да се лети в хиперпространството, като за ориентир се използват сигналите на три маяка, задаващи координатите за изход. Така се изследват световете, където няма живот и Храмове. Това е пътешествие напосоки, чрез метода на пробите и грешките. Второ, може да се лети от планета на планета, от Храм до Храм например. Това е пътят на търговията, но същевременно е и пътят на войната. И — накрая — може изобщо да не се лети. Ограничена, съвсем малка маса може да бъде прехвърлена за миг през хиперпроход на която и да е планета, чиито пространствено-времеви координати са известни. Това е пътят на правителствените куриери, разузнавачите, богатите пътешественици…

— Развличащите се принцеси.

— Да, Лорде мой. Точно така. Товар, който може да покрие разноските по изхабената за хиперпреход енергия, не съществува.

— Освен хората.

— Освен малък брой хора… Защото, Сергей, никой не е способен да определя пространствено-времевите координати. Получаваме ги от Храмовете. Щом цивилизацията на планетата се развие до етапа, в който се използва хиперпространството, Храмът я включва в общата мрежа. Щом колонистите, които случайно намерят планета с кислород и вода, влязат в Храма й, той се включва в общата мрежа. И същевременно във всички действащи Храмове — в координатната зала, ще можеш да я видиш — се появяват координатите на планетата. Ала има една планета, чиито координати са известни, но на нея няма Храм. Това е Земята. По нея може да се пътешества, тя може да се изучава като забавна странност. Посещавали са я още тогава, когато земните хора са живели в пещери и са се обличали в животински кожи. Сеячите са познаваш планетата ви, оставили са координатите й на други светове. Те са създали живота на нея — та нали гените ни са еднакви, всички ние сме техни потомци.

Преглътнах напиращия в гърлото ми възглас. Естествено, произходът на думата „Сеячи“ беше очевиден. И въпреки това…

— Но на Земята няма Храм. Сеячите са го сметнали за ненужен, изолирали са планетата ви. С нея не може да се търгува — с какво ще заплатиш хиперпрехода? С нея е смешно да се воюва — през хипертунелите не може да се пренася тежко въоръжение, но и лекото е повече от достатъчно за победа. Земята е изгубена в дълбините на Вселената, безполезно е да се търси. Земята е планета, която я няма.

— Храмът може да се е разрушил при земетресение или при изригване на вулкан… — Замълчах, осъзнал абсурдността на предположението си. Висящото над нас кълбо беше по-надеждно и от земната твърд. „Подпряно“ на символичната колона, присмиващо се над силата на притегляне, то сякаш подчертаваше своята несъкрушимост.

— Храмът не може да бъде унищожен. Много цивилизации, преминаващи през епохата на варварство, са се опитвали да го направят. Върху Храмовете са пускали термоядрени бомби, обстрелвали са ги с лъчеви оръдия, рязали са ги с атомарни остриета — без успех. Храмът ще загине единствено с планетата.

— Това случвало ли се е?

— Да. Няколко пъти.

Вървящият пред нас Ланс се обърна. Вече се намирахме под Храма, на двайсетина метра от колоната.

— Принцесо, ще ми позволите ли да ви придружа в Храма?

Девойката кимна. На лицето на Ланс се изписа такъв момчешки възторг, че аз се усмихнах и попитах:

— Той какво, никога ли не е бил вътре?

— Разбира се, че не. Храмът допуска във вътрешността си само управниците на планетата… и онези, които ги придружават.

„Интересен Храм — помислих си аз. — Не е голям привърженик на демокрацията.“

В този миг Ланс възкликна. Понечи да се отдръпне назад, сякаш за да отстъпи от някаква невидима за нас опасност, но не можа да откъсне краката си от земята. Размаха безпомощно ръце в опит да запази равновесие… и падна.

Хвърлих се към него. Ланс се пързаляше по черния чакъл в странна поза — ръцете му бяха притиснати към тялото, краката му бавно се свиваха към брадичката. Главата му се отмяташе назад, лицето му започна да посинява пред очите ми.

— Назад, Лорде — изхриптя той. — Пая…

Опита се да си поеме въздух с изхълцване и млъкна. Тялото му се гърчеше като при епилептичен припадък. Но не беше припадък — внезапно видях, че Ланс е оплетен в мрежа от изключително тънки, едва забележими нишки. Там, където тя се врязваше в незащитеното му тяло, кожата отичаше на малки аленочервени квадратчета. Мрежата се стягаше и бавно душеше момчето.

— Паяжинни мини — прошепна принцесата. Тя стоеше до мен с изваден меч в ръката. — Кой се е осмелил?! Паяжинни мини на входа на Храма!

— Трябва да го спасим — погледнах умолително девойката.

— Невъзможно е, Лорде. Мечът ще разсече нишките, но същевременно ще разреже и тялото. А той няма дори комбинезон. Не можем да го спасим.

Тилът на Ланс вече допираше гърба му. На шията му, разчертана на мрежа от квадратчета, се появиха капчици кръв. Той вече не се опитваше да се измъкне, само очите му, изпълнени с ужас и болка, ни следяха. След това се чу хрущене — противен звук от трошащи се прешлени, и очите на Ланс се оцъклиха.

— Той вече не страда. — Принцесата ме погледна така, сякаш търсеше подкрепа. — Случи се изключително бързо, нали, Лорде?

Гледах смачканото, стегнато в смъртоносната паяжина тяло. Колко ужасно не ти върви, курсант Ланс. Остана жив единствено благодарение на темпоралната граната, която предотврати срещата с Шорей. Докара катера до храма и по детски се зарадва на това, че ще можеш да влезеш в него. Но смъртта не обича, когато играят срещу нея със скрит в ръкава коз асо. И тук успя да те докопа. И се оказа не по-малко мъчителна.

— Трябва да вървим, Лорде. — Гласът на принцесата трепереше. — После ще го погребем… но сега трябва да вървим. Той загина като герой.

Не, принцесо, първия път загина като герой… А сега го уби нашето безгрижие.

— Трябва да проверяваме пътя си с меч, може да има още мини… Лорде, събудете се!

Първо загина Ернадо. А аз дори не можех да го предупредя, когато започнах втория си опит за похищаване. По-точно можех, но се уплаших. Сега беше ред на Ланс. Нима пак щях да се уплаша?

Темпоралната граната очакваше пръстите ми в джоба. Лекият хлад на лъскавата повърхност, релефният рисунък на непознатата азбука. „Последният коз. По-силен от времето“ Ето така би трябвало да се прочете надписът.

Стиснах в дланта си тясното цилиндърче. Първо слабо, после с всички сили. Безполезно. Нямаше нужда оръжието на Сеячите да бъде използвано.

Облизах пресъхналите си устни и тръгнах напред. Една крачка, втора, трета… Ще те накарам да ми се подчиниш, самоуверена играчко на Сеячите.

— Лорде!

Крачка, после още една. Тънките нишки се надигнаха от каменния чакъл, сковаха краката ми, обхванаха цялото тяло.

И прозрачното цилиндърче в пръстите ми се счупи.