Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (59)

6. Минус и минус

Тежест. Горещина.

Наоколо — черно-бели пламъци.

Никаква опора.

Сякаш падаш върху гигантска топка… върху звезда…

Опитах се да се обърна — и огненочервеното се разлюля, премести се встрани. Какво ставаше? Фангът, който се целеше в танка с нещо страховито — матово кълбо с приклад, дебела цев, която наподобяваше конус… И веднага — горещина, тежест, огън…

Малък атомен заряд? Бронята бе способна да издържи и на това… само че не си спомнях за сметка на какво.

— Какво става?

Мигновена тишина. И беззвучен глас в съзнанието: „Задействан е генераторът за неутрализиращо поле. Критична ситуация. Попадение от анихилатор“.

Анихилатор? Нима в мен бяха стреляли с античастици — и бях останал жив?

Всъщност — неутрализиращото поле. Енергията на който и да е процес около мен се забавя. Олюлявам се в центъра на огнен ад, невредим благодарение на създаденото на Земята снаряжение. Само дето ми беше много интересно как бяха успели да смалят многотонните генератори до размерите на молекула. Но… по дяволите учените. Бяха го направили — благодаря…

Нещо леко ме бутна в краката.

„Измъквай се“, посъветва ме бронята.

Погледнах надолу — краката ми бяха затънали до глезените в лепкава оранжево-черна каша. Близо до тялото, където започваше да действа полето, тя изглеждаше по-тъмна, а наоколо светеше в алено.

Помагаше ми единствено това, че разтопената улица не прилепваше към бронята, плъзгаше се по нея както водата се плъзга по намазана с масло хартия. Тръгнах покрай пламъка, който вече утихваше, губеше сили. Всичко, което можеше да изгори, бе изгоряло, всичко, което се топеше, се бе превърнало в течност. Но къщите около площадката си стояха — без стъкла, с тлеещи рамки и врати, порутени ъгли и хлътнали покриви, почернели от саждите стени. До една от стените, засипан с някакви горящи отломки, притиснат към тялото на убития войник, леко шаваше фангът. Тръгнах към него, като мимоходом се огледах.

Танка, естествено, го нямаше. Сред стихващите пламъци проблясваше само сребристото петно на изстиващия метал — и това бе всичко.

Неволно посегнах през рамо. Меча го нямаше — както и пистолета, който бях запасал над молекулярната броня. Всичко, което не беше защитено, се бе изпарило.

„Меч“, прошепна костюмът.

Дясната ми ръка натежа. Погледнах надолу и видях как от дланта ми се стича лента от проблясващ метал. Костюмът ми беше дал меч.

„Вторична радиация — отново зашумоля в ума ми. — Полето е изключено. Върви.“

Фангът най-после се измъкна изпод тялото на жертвата си. Комбинезонът му беше разкъсан, изцапан с нещо оранжево… А, да, та това бе кръвта на фангите…

Устните му помръднаха и аз по-скоро отгатнах, отколкото чух думите му: „Добре, много добре“.

— Не искам да те убивам. — Собственият ми глас ми се стори чужд. — Изслушай ме, това е важно и за Земята, и за Фанг.

Устните на фанга се разтеглиха в лошо копие на човешка усмивка. Той протегна ръка към джоба на гърдите си, измъкна малка черна топка. Граната? Какво пък, нека опита.

Фангът подхвърли топката нагоре и тя увисна, поклащайки се на горещия вятър.

— Говори — каза фангът.

Свих рамене. Разделяха ни само няколко метра. Фангът бе обречен — обезоръжен и вероятно натъпкан с радиация.

— Не можехме да се разберем — започнах аз. — Вие решихте, че нашата истина е… — Погледнах към израстващия в ръката ми меч и се запънах. А каква е всъщност? — Не сте прави! — извиках в опит да убедя по-скоро себе си, отколкото фанга. — Това никога не е било…

Фангът отново се усмихна:

— Защото нямаше дом, където да няма мъртвец… Око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак. Искаш да докажеш обратното?

— Мога да го докажа… Чуй ме…

— Късно е — отвърна изключително спокойно фангът. — Вече няма смисъл. Не може да вземеш меча и да не дадеш нищо в замяна.

Той поднесе ръка към лицето си и плавно се свлече на земята. Изтичах до него, взрях се в нечовешките черти. Мъртъв. Дали се самоуби, или умря от раните си? Какво значение имаше…

— Не ме разбра — казах злобно аз.

Искаше ми се да вярвам, че наистина не ме беше разбрал.

 

 

Вървях покрай дървената ограда и се оглеждах — някъде зад мен се чуваха двигателите на коли. Вероятно бойни. Вероятно не от нашите.

— Стой! — извикаха ми иззад оградата. Огледах се — от дупката от чвор стърчеше тъмният кристал на лазерен излъчвател.

И сега какво?

— Кой си ти? — попитаха иззад дъските.

— Човек — отвърнах честно аз.

— А какво е това върху теб? — продължи съдържателната беседа собственикът на излъчвателя.

— Броня. Между другото, лазерът не може да я пробие.

Събеседникът ми помълча и разумно отбеляза:

— Защо стоиш там, по дяволите? Минавай отсам!

Оградата беше малко под два метра, но бронекостюмът ми осигуряваше добро пружиниране. Прескочих от място жално поскърцващите дъски и се озовах пред окичена с оръжия троица. Онзи, който ме държеше на прицел, беше още съвсем сополанко, другият, който държеше солидно плазмено оръдие пред гърдите си, беше над средна възраст.

Третият, широкоплещест, с напрегнат поглед в бледосините си очи, се оказа познат.

— Привет, Дини — казах аз, като мислено наредих на бронята да разкрие лицето ми. Прозрачната отвътре мембрана се плъзна недоволно по кожата и се събра на плътно руло под брадичката.

— О! Императорът на Тар! — Дини не изглеждаше особено изненадан. — Какво правиш тук?

— А ти?

— Изгориха ми къщата! — извиси глас Дини. В него се усещаше обидата на предприемач от времената на кончината на новата икономическа политика, на когото бяха експроприирали заводчето за варене на сапун. — Огромно количество стока!… Всичко, което не бях успял да продам… А колко изгубих, когато преди фангското нашествие разпродавах по-евтинко! Дома ми изгориха, гадовете… А ти какво правиш тук?

— На мен ми изгориха живота — съобщих му любезно. Огледах се. Оградата, зад която се криеха сърдитите граждани на Ар-На-Тин, заобикаляше плитък, прилично затрупан с боклуци строителен изкоп.

— Какво е това? — попитах.

— Болница строят — отвърна хлапакът, който ме държеше на прицел. — Помисли и добави: — Безплатна…

— Аха. От десет години я строят, нали? И какво търсите тук, по дяволите?

Арнатинецът на средна възраст се втренчи в Дини — очевидно той беше главният в тази забавна тройка. Видя разрешаващото кимване и започна с ентусиазъм:

— Искаме да изтребим малко гадове. Имаме атомна мина…

Опулих се. Хлапакът отстъпи встрани и ме остави да се насладя на тежкия конус от жълт метал.

— Я виж ти — провлачих глас, щом започнах да разбирам. Поне знаете ли как се работи с нея?

— Знаем, знаем — отсече хлапакът. — Насочен взрив, вторичната радиация е минимална. Изключително за въоръжение на Земята. Ха!

Погледнах към Дини и видях, че той се усмихва.

— Искате ли един съвет? — попитах риторично аз. — Зарежете тия кроежи. Смятате да доближите мината до оградата, за да се задейства от преминаваща кола? Детекторите им ще засекат мината през гнилите дъски, а вас ще засипят с прилична порция плазма.

Дини се намръщи, но другарите му дружно поклатиха глави. А младият терорист заяви убедено:

— Няма да засекат. Ще скрием мината зад стълба.

На около пет метра наистина имаше железобетонен стълб с висящи от порцеланови изолатори разкъсани жици. Не беше зле, но…

— Дай ми оръдието си — казах рязко аз и посегнах към плазмомета на мъжа. Онзи погледна към Дини и ми даде оръжието. Нагласих го на минимална мощност, прицелих се в стълба и стрелях.

В лицето ме удари гореща вълна. Мембраната на защитния костюм направи опит да изпълзи по лицето ми и отново се свлече, уловила недоволството ми. Основата на стълба вече приличаше на подострен молив. От разтрошения бетон стърчаха криви железни пръти.

Земята наоколо почерня и запуши.

— Така е по-добре — поясних, като върнах оръжието на мъжа. — Зад този фон лъчението на мината ще се изгуби… надявам се. Нагласете я близо до стълба и се махайте оттук.

— Няма — вирна гордо глава малкият.

Дини го погледна и заяви с усмивка:

— Ние сме патриоти на нашата планета. Ще доубием онези, които останат живи. Шей, ти ще се окопаеш на двайсетина метра от стълба, а ти, Сир, от другата страна. Аз ще взема лазера и отивам на отсрещната страна на изкопа.

Замълчах си. Може би на мястото на Дини щях да постъпя по същия начин. Вразумяването на разни идиоти не бе включено в жизнените ми планове.

— А защо от другата страна? — попита хлапакът. Без всякаква неприязън, просто от любопитство.

— Доброто куче не пази насред стадото — поучително произнесе Дини. — Отдалеч се вижда по-добре.

— Успех. — Пожелах го искрено на арнатинците. Незнайно защо, но ми се струваше, че в тяхната компания не можех да разчитам на пленници.

— Ей! — извика ми Дини. — Може би ще ти е нужно оръжие, императоре? Имаме един излишен бластер.

Поклатих глава и тръгнах покрай оградата. На тримата патриоти от Ар-На-Тин щеше да им е нужно всичкото оръжие, щом бяха заложили засада на вражеските танкове. В паметта ми изплуваха прочетени още през детството ми стихчета и аз промърморих:

Навъсен заек край пътя, в ръцете му — лост.

На вълчо иска да счупи някоя кост.

Заобиколих изкопа, пробих тухлената ограда и се озовах на тясна и мръсна уличка. Едноетажните порутени къщички наоколо изглеждаха необитаеми.

Едва ли фангските десантници щяха да се появят тук в близките няколко седмици… Поех бавно към центъра на града, където все още се чуваха взривове и към небето се издигаха димни колони.

Крачка, още една. Насред главната улица на Ар-На-Тин, пред очите на всички възможни врагове. Само че къде бяха те, враговете? Само равномерен шум във всички диапазони — не се доверявах на компютъра, сам прослушвах радиочестотите. Заглушаваха ги, което можеше да се очаква. Бяха изкарали всички въоръжени части от града — нямаше съмнение. Но нима фангите не бяха оставили експедиционни части в завладяния град, след като сблъсъците се бяха преместили към космодрума и останалите укрепени точки?

— Стой, човек! — извикаха зад гърба ми. Наложи се да се обърна. Фанг.

— Стоя — отвърнах колкото се може по-спокойно аз. — Нужни са преговори. Важно е за Земята и за Фанг.

Врагът носеше боен комбинезон — като онзи, който носеше Нес на Клен, с непознато оръжие в ръката. Козината му беше тъмнокафява, почти черна — ако не се лъжех, това беше признак на младост.

— Не се движи, не говори, за неподчинение — смърт — избъбри фангът и зашепна нещо, навел главата си настрани. Очевидно в някакъв микрофон. Ако нашите сили не заглушаваха фангските радиочестоти, значи съвсем я бяхме закъсали.

— Трябва да поговорим — повторих упорито аз. — Това е важно.

Внезапно ми хрумна безумна мисъл — фангът не знаеше стандартен, а само бе назубрил няколко фрази…

— Млъкни! — повиши глас фангът. — Предупреждавам! Никакви разговори!

Цевта на оръжието му беше насочена право срещу мен. Няма страшно, щом молекулярната броня ме беше спасила от анихилация, значи ръчното оръжие нямаше да ме унищожи.

— Слушай, ти всъщност не си убеден в правотата си! — казах, озарен от внезапно прозрение. — Как се казваш, враже? Знаеш ли, че можем да бъдем и приятели?

Направих крачка към него. После още една. По лицето на фанга премина неразгадаема гримаса.

— Не е красиво да се стреля по невъоръжени — казах аз.

Той се вцепени.

— Войната е отвратителна — продължих въодушевено, като се приближавах към него. — Народът ти греши…

Напразно. Фангът завъртя глава и каза:

— Миналото е по-вярно от настоящето. Общата истина е по-важна от личната…

Скочих — по-точно подскочи бронекостюмът ми. Под мен с рев прелетя огнено кълбо и сградата в далечината бе обгърната от пламъци.

Пет метра — дреболия, ако разстоянието преодоляват не слабите човешки мускули, а молекулярната броня… Ръцете ми сграбчиха оръжието на фанга, изтръгнаха го за цевта, запратиха го настрани…

Претърколихме се по неравната улица, фангът направи няколко опита да се измъкне и притихна. Притиснах го към земята и изсъсках:

— Трябва да поговорим, чуваш ли ме, псе?

Лицето на фанга бе спокойно, безгрижно. Красив, дявол я взел тая красота…

— Отивам си, землянино — каза фангът. В кехлибарените му очи проблеснаха насмешливост и печал. — Отидох си красиво, не искам да се променям. Благодаря.

Ръцете му потрепнаха, сякаш искаше да ги повдигне към лицето си. И аз си спомних жеста на предишния фанг…

Може би смъртта по желание бе природно умение на фангите. Може да бе резултат от тренировки. Какво значение имаше.

Изправих се над мъртвото тяло. Посегнах към лежащото на един метър оръжие — от ръкавицата се изстреля метална лента, обви плазмомета и го положи в дланта ми.

— Благодаря — казах уморено.

Те нямаше да говорят с мен. Щяха да се убият, ако се опитах да ги убедя.

„Не искам да се променям.“

Ние им бяхме дали нов смисъл в живота — войната. Бяхме им го дали, без самите ние да забележим. И не можехме да го върнем обратно — трудно е да се промениш за втори път в краткия си живот, трудно е да предадеш онова, в което наистина си повярвал…

Над покривите се мярна мътносива сянка. Отскочих встрани, без още да съм осъзнал какво виждам — вражески катер, самонасочващ се снаряд, научил се да лети фанг…

На десетина метра стоеше смътно позната фигура, черен силует на фона на червените пламъци, обхванали къщата. Тя помръдна и върху обгърналата тялото му метална мембрана проблеснаха светлинки.

— Ланс? — попитах тъпо аз. Никой друг не би могъл да получи от кораба на Сеячите молекулярна броня.

Вместо отговор облеченият в сивата мембрана вдигна оръжието си. И в тази секунда, докато вдигах нагоре трофейния плазмомет, докато търсех спусъка върху непривичната форма на приклада, аз най-после осъзнах: Земята и Фанг не само бяха на еднакво технологично ниво, но имаха и еднаква военна тактика.

Вероятно само един от хиляда фанги носеше молекулярна броня.

Стреляхме едновременно — и улицата беше залята от огнена река. Горещина, сянка на онази горещина, която бушуваше наоколо, тежест — сянка на онази буря, която сега поваляше стените на къщите. Стараех се да не мисля за хората, които бяха потърсили съмнителната защита на дървените врати и дръпнатите пердета.

Да не мисля…

Влачех се през огъня — към фанга, който носеше смърт на тази планета, към фанга, който ме беше провокирал за гибелния изстрел. Захвърлих оръжието — нищо на света вече нямаше да ме накара да стрелям, скрит зад непробиваема броня.

… Стъкла, потрошени от жълтите капки; завеси, сгърчени под удара на огнената вълна; врати, които излитат от пантите и шибват скрилите се хора със смъртоносен шамар…

Около двама ни с фанга се вихреше смъртта. А ние бяхме живи.

— Доволен ли си, Господи? — изкрещях аз, докато разгръщах с ръце оранжевия пламък. Бронекостюмът боботеше настойчиво нещо, но аз вече не приемах мисления му шепот. — Вляха ли се нови същности в теб, Господи? Човешки страдания, спомени, страх? Стана ли още по-съвършен, абсолютен разум?

Къде си, фанг… Огледах се — но сред пламъците не се виждаше сребристият силует. Нима бях сгрешил — и врагът ми бе абсолютно уязвим?

Изпод краката ми се надигна сива сянка. Замахна с ръка, която в миг се удължи, превърна се в острие. Машинално блокирах удара — сякаш в ръката ми имаше меч. И той се появи.

Атомарниците се кръстосаха и преминаха един през друг като юмрук през дим. Нищо още не можех да разбера, а мечовете изчезнаха, прибраха се обратно в костюмите ни. Молекулярната броня сама взимаше решения в този двубой.

Стояхме като две топящи се статуи върху окадената улица. Няколко секунди отдих, неизбежните мигове на взимане на решение, разбиране как да водиш бой срещу абсолютно равен ти по сила враг… И аз познах противника си. Мътносивата мембрана променяше лицето не повече от слънчевите очила.

— Радвам се да те видя отново, Нес — прошепнах.

— Чувствата ни са взаимни, Сергей от Земята — също тъй тихо отвърна фангът.

Не успях да измисля нищо, просто го ударих. Всъщност го блъснах с протегната ръка. И Нес бързо посрещна удара със своята ръка.

Дланите ни се срещнаха — както при играещите на „пържоли“ деца. Между сближаващите се сиви ръкавици проблесна блед пламък. И металът иззвънтя върху метал.

Внезапно ми се стори, че бронекостюмите ще се разтворят, ще пропуснат ръцете ни — както тогава, преди безкрайно много часове, когато тупнах Ланс по рамото…

Но броните на Земята и на Фанг не се разпознаха.

Щом дланите се докоснаха, металът на костюмите се размени с мръснобяла пяна. Ръката ми сякаш бе обгърната от изпънат гумен маншет. От дланта ми надолу потече безтегловен прашец, разнесен от поривите на вятъра — прахът от неунищожимата броня.

„Псевдоразумните“ молекули, всяка от които беше едновременно и щит, и меч, и генератор на всевъзможни полета, се разпадаха. Бронекостюмите се изяждаха един друг.

Засмях се и продължих да задържам ръката. Мембраната на тялото ми се движеше, проточваше се и пълзеше към ръката. „Опасност, опасност“, звънтеше в съзнанието ми отслабващият глас.

Най-напред бронята се свлече от лявата ми ръка и почувствах изгарящата горещина на изпепелената улица. След това металната мембрана се свлече от краката ми. Обувките докоснаха улицата и засъскаха. Бойният комбинезон не е способен да се противопостави на ада, в който се бе превърнала улицата. „Радиация“, нададе вой бронекостюмът и млъкна. Сивата мембрана се беше свлякла от лицето и аз неволно примижах.

Когато се насилих да отворя очи, между моята длан и мъхнатата длан на Нес се въртеше сива топка — съскаща, потреперваща като капка вода върху нажежен тиган. Отдръпнах ръката си. Сивата топка направи отчаян опит да се разтегли между дланите ни и падна, превръщайки се в ситен прах.

— Край на бронята — казах, докато гълтах нажежения въздух и невидимите милирентгени.

Нес кимна. Двамата се гледахме в очите.

— Искам да поговоря с теб за красотата, Нес.

— С мен ли?

— С всички фанги… — Усмихнах се. — Колкото повече, толкова по-добре.

Нес мълчеше.

— Аз те пуснах на Клен — казах тихо. На краката ми пареше, сякаш ги гореше огън, очите ми сълзяха. — И не искам отново да си изясняваме кой от двама ни е по-силен в ръкопашен бой. Изслушай ме, Нес.

Фангът посегна към джоба на гърдите си. След това, сякаш размислил, отпусна ръка и развърза малък калъф на колана си. Извади от него сребрист шнур, тръсна го.

— И къде ще ни прехвърли? — попитах, загледан в широкия обръч в ръцете на Нес. Въздухът в него се опушваше, потреперваше като мъглива мембрана.

— На моя кораб — безгрижно отвърна Нес. — На флагмана на ескадрата, която атакува Ар-На-Тин.

Не бях изненадан. Нес едва ли беше обикновен десантчик, след като носеше молекулярна броня…

Без да се колебая, направих крачка към фанга, който държеше над главата си обръча хиперкатапулт. Устните на Нес се разтеглиха в нещо като усмивка. И той разтвори пръсти. Мътното стъкло на хиперпрехода падна върху нас.