Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (50)

5. Войник и поданик

Началникът на охраната остави празната спринцовка на масата. Поклони се на Тери и каза:

— Три минути, за да се чуе гласът на кръвта.

Намирах се в някакво вцепенение. До нас стоеше Ернадо, значи бе успял да се върне на Тар и да се „асимилира“. Беше казал, че всичко е наред, значи наистина бе така…

Но аз се страхувах до смърт от онова, което можеше да се случи. Как беше успял Ернадо да се промъкне в редовете на „изпитателите“, сигурен ли беше, че в спринцовката наистина има физиологичен разтвор?

— Времето изтече. — Началникът на охраната падна на колене пред Тери. — Принцеса Тери се върна при нас. Нашите мечове, нашата кръв, нашата чест са ваши, императрице Тери Тар.

— Искам да видя лицата ви — с безцветен глас отвърна Тери. — Свалете качулките.

Хората в сиво изпълниха заповедта. Тери плъзна поглед по тях и аз забелязах как лицето й потрепна при вида на стоящия зад гърба ми „войник и поданик“. След това тя се обърна към пазителя на трона:

— Регенте, ти си невинен. Но те изпращам в изгнание. Следващото утро не трябва да те заварва на Тар.

Пазителят мълчаливо наведе глава. Възрастен, с вяло, безпомощно лице, той изглеждаше като статист, принуден да играе главната роля в премиера. Регентът се поклони на Тери и изчезна от тронната зала.

— Началнико на охраната, ти се отказа от наградата, но аз ти я давам. Оставаш на поста си. Провери караулите. Извести населението. Съобщи на Сеячите за установяването на дипломатически отношения. Изпълнявай.

Началникът на охраната се отдалечи. Той беше млад и приличаше на някого. Стрелнах с поглед Ернадо.

Каква била работата…

— Поданико на Империята — изрече с язвителна нотка в гласа Тери, — ти си удостоен с голяма чест — да разговаряш насаме с мен.

Тя погледна нагоре и нареди:

— Пълна изолация на залата. Изключване на следящите системи. Чакайте моите заповеди.

— Изпълнено — прошумоля нечовешки глас. — Компютърът на двореца ви приветства, императрице.

Тери бързо се приближи до нас. Спря се, загледана в усмихващия се Ернадо. И му залепи плесница.

— Какъв беше тоя спектакъл, Ернадо?

Бившият ми учител не потрепна.

— Реших да изключа всякакви случайности, императрице. Началникът на охраната на двореца ми е внук. Той замени спринцовките.

— Какво ми инжектирахте?

— Физиологичен разтвор.

— Къде е разтворът А-седем?

Ернадо се поколеба за части от секундата и извади изпод наметалото си пластмасов плик със същата спринцовка като онази, която лежеше на масата. Тери разкъса пакета, повъртя в ръцете си спринцовката… И преди да успеем да разберем какво става, я заби в ръката си — право през бялата ритуална рокля.

— Тери! — Изтръгнах спринцовката от ръката й. Но вече беше късно — тя бе успяла да натисне буталото.

— Изморих се от лъжи — рече тихо Тери. — Нека честта бъде с мен.

Сграбчих Ернадо за раменете и извиках:

— Има ли противоотрова? Антидот?

Ернадо клатеше глава в отчаяние.

— Не, императоре… Сега всичко е наистина.

Отблъснах го, прегърнах Тери. Тя ме гледаше, прехапала устни, със странна смесица от страх и гордост на лицето.

— Чувстваш ли нещо? Тери!

— Боли ме…

Стори ми се, че светът около мен се разлюля. Или че Тери се е разлюляла. Подхванах я и попитах безпомощно:

— Къде боли?

— Ръката… Никога не съм си била инжекция.

Плачех и се смеех едновременно. Докато люлеех Тери в прегръдките си, утешавах я като дете и я целувах по очите и устните, попитах:

— И нищо друго? Само ръката? Не ти ли е трудно да дишаш?

Тери поклати глава и се притисна към мен. Държах я в прегръдките си дълго, докато Ланс не прошепна:

— Вече всичко е наред… Времето изтече, императоре. Всичко е наред.

После стояхме, притиснати един към друг. Край… Изпитанието приключи. И двете изпитания — и фалшивото, и истинското.

— Ще наредя да накажат внука ти, Ернадо — каза Тери. — Той е добър актьор… нека си остане такъв. В театъра. До смъртта си.

— Както желаете, императрице.

Обърнахме се. До вратата на тронната зала стоеше началникът на охраната. Той се поклони на Тери и каза, без да поглежда към Ернадо:

— Има дълг на кръвта — аз го изпълних. Има дълг на честта — изпълних и него. Народът на Тар видя всичко, което се случи тук. И сега ни вижда. Гордее се с вас, императрице. Ние ще умрем за честта на рода Тар — както бяхте готова да умрете вие, императрице.

Жал ми беше да гледам Ернадо. Погледът му се отмести от внука му към Тери, после започна да се озърта, сякаш търсеше работещите камери.

— Благодаря. — Тери отиде до началника на охраната. — Виждам, че родът на Ернадо е запазил своята чест… която достига не на всички от този род. Оставям те на поста началник на охраната…

— Готов съм да умра — заяви мрачно Ернадо.

— Ще умреш — потвърди спокойно Тери.

Ернадо се обърна към мен и помоли:

— Дайте ми меч, императоре.

Гледах го втренчено. И попитах:

— Имам ли право да помилвам, Тери?

— Да — след секундно забавяне отвърна тя.

— Помилван си, Ернадо. Наказанието ще определя сам.

— Сергей! — възкликна Тери. За нея Ернадо беше един от моите помощници. За мен — учител и приятел.

— Не бива да се започва със смърт — отвърнах твърдо аз. — Не бива да се наказва предаността — дори да е сляпа и излишна. Той е помилван.

 

 

— Дали да не отложим работата? — попита Тери. — И без това им отнех цялата вечер…

— Не мога да помогна с нищо — довърших аз. — Императорът трябва поне малко да вникне в обстановката, нали?

— Длъжен — въздъхна Тери. Лежахме на леглото в императорската спалня на двореца, облечени в тюркоазено-алени костюми. Бях хвърлил меча на пода, пистолетът бе пъхнат под възглавницата. Церемониалното облекло за коронацията ми се струваше чуждо и неудобно. Нищо чудно — бяха го обличали за коронациите си няколко поколения тарски императори. Добре поне, че не се налагаше да я нося постоянно.

— Покажете галактическата карта — нареди Тери. В полумрака над леглото изригна облак пъстроцветни искри.

— Красиво — не се сдържах аз.

— Да. — Тери въздъхна. — Отделете Тар и съюзническите планети, увеличете мащаба.

Пъстроцветните искри станаха по-малко. В центъра на облака сега плуваше зелена точка — Тар. Около нея — десетки съюзнически планети в жълто. Няколко точки светеха в червено — това бяха световете, които не влизаха в зоната на влияние на Тар.

— Покажете Земята и границата на влияние на фангите — наредих аз. — В същия мащаб.

Добре че спалнята на императора имаше толкова внушителни размери. В далечния ъгъл на стаята припламна ослепителна зелена точка — Земята. А на метър от съюзните планети на Тар се появи мътно проблясваща, леко наклонена синя плоскост, което се губеше в стените, пода и тавана на стаята.

— Два килопарсека — каза уверено Тери. — До нас.

— Отделете известните планети и бази на фангите — заповядах аз.

Зад синята плоскост припламна изобилие от тъмноалени пламъчета. Едно от тях пулсираше. Фанг — главната планета и родина на нашите врагове.

— Много — направи равносметка Тери. — Не са по-малко от хроноколониите. Ако избухне война, силите ще бъдат равни.

Мълчах и разглеждат пламтящите в полумрака на спалнята съзвездия. Можех да наредя да отделят останалите хроноколонии… всъщност това не беше необходимо. Тар наистина се намираше на острието на иглата, на границата между Земята и фангите. И никой или нищо нямаше да ни избавят от ролята на отровна стрела, прицелена във врага.

— Знаеш ли какво не ни обясни Маккорд?

— Какво?

— Операция „Игла“. Тери, замисли се! Звездите не са танкове… добре де, не са бойни звездолети, които могат да се придвижат срещу фангите и да пробият отбраната им. „Игла“ има смисъл само в един случай — ако корабите на фангите тръгнат срещу нас.

— И ни се наложи да приемем боя — потвърди спокойно Тери. — Така е. Маккорд разчита именно на такова развитие. Той е сигурен, че фангите ще нападнат, а ние ще се защитаваме. Позицията е сравнително удобна, Тар и съюзниците му ще издържат дълго. Когато фангите навлязат дълбоко в нашия пространствен сектор, щурмуват планетите с корабите си, поведат бой в открития Космос… Да, Земята ще получи възможност да атакува. Но фангите не са идиоти! Защо им е да нападат неутрални планети, по-лесно е да ни заобиколят и да ударят Схедмонската федерация, Кленийския съюз… не, не е по-лесно. И все пак няма смисъл да нападат Тар.

— Те не притежават човешка логика — напомних аз.

— Но все пак е логика, нали?

— Ами ако тяхната гласи: колкото по-сложно, толкова по-добре? Колкото повече загуби, толкова повече полза за Фанг… — Помълчах и добавих: — Най-важното, Тери, е, че Маккорд разчита точно на такъв ход. Значи необяснимостта на фангската психология е безсмислица. Сеячите знаят плановете им… или сами ще подтикнат фангите към желаните действия.

— Хайде да спим, Сергей — предложи Тери.

— Сега. Що за планета е това? — протегнах ръка и докоснах жълта звездичка на самия връх на „иглата“ на Тарския съюз. От разграничителната линия Земя-Фанг я отделяха само няколко милиметра. Десетина парсека, не повече.

— Планетата Ар-На-Тин. Присъедини се към Тарския съюз преди двайсет и три години — веднага съобщи информаторът. — Средноразвит свят, преобладаващо производство — земеделско. Население — около два милиарда души. Незначителен военен потенциал. Форма на управление — доживотно президентство, с провеждани на всеки десет местни години референдуми за доверие към правителството. Освен стандартния език се използват и седем местни диалекта…

— Достатъчно. Какво означава името на планетата на местния език?

Секундна пауза и в гласа на компютъра се появиха виновни нотки:

— Адекватен превод е невъзможен. Двете най-вероятни тълкувания са „Най-простият път“ и „Най-простото решение“.

— О, по дяволите! — скочих от леглото аз. Тери ме погледна стреснато:

— Какво ти стана?

Да й преразкажех ли бълнуванията си по време на хиперпрехода? Защо… Никакви глупости не бяха. Има граница, отвъд която всички съвпадения вече не са възможни. Някой бе успял да проникне в съзнанието ми в момента на хиперскока. И да ми съобщи, макар и доста завоалирано, името на планетата. Най-простият път е най-верният. Най-простото решение е винаги по-надеждно от сложните.

— Тери, налага се да отлетя до тази планета.

Тя се усмихна леко:

— Веднага ли?

— Не, разбира се… Извинявай. — Приседнах до нея и след като се поколебах около секунда, казах: — Нападението на фангите ще започне от тази планета. Знам го.

Тери не се изненада.

— Напълно е възможно. Стратегически изгодна база… и съвсем слабо защитена.

— Можем ли да им окажем помощ?

— Не твърде голяма. Пет или шест кораба от среден клас, може би някой крайцер или линеен кораб. Не бива всичките сили да се концентрират около планета, която е невъзможно да бъде запазена. Те имат слаба планетарна отбрана; дори не съм сигурна дали Ар-На-Тине има военно-космически сили. Може би десетина патрулни катери. Изостанал свят.

Кимнах. Всичко е правилно и не е редно да се биеш за чужда планета, която не се е погрижила за собствената си безопасност. Но нещо зависи от този свят. Нещо много важно. Знаех това със същата увереност, с която знаех собственото си име.

— Утре трябва да отида там. Тери, ти ще се свържеш с Маккорд. И ще му съобщиш, че по точни, подчертай — точни — сведения, атаката на фангите ще започне от планетата Ар-На-Тин. Нека помогнат… Ако не с военна сила, то поне с товарни кораби. Населението трябва да се евакуира.

— Два милиарда? — Тери се усмихна леко. — За колко време — два дни, седмица, месец?

— Шест дни — без да се замислям, отвърнах аз. И млъкнах — в опит да разбера откъде се беше появил в съзнанието ми точно този срок.

— Сергей! — Тери ме хвана за ръката. — Свържи се сам с Маккорд, веднага. И му съобщи информацията си. Това наистина е спешно. А аз лягам да спя. Извинявай, много съм изморена.

— Прибери картата — наредих аз. Пъстроцветните искри угаснаха. — Тери, разсърди ли се?

— Не. — Тя ме погледна в очите. Спокойно, без никаква обида. — Сергей, знаех, че няма да останеш настрани. Така ти защитаваш и своя свят… а и вече ти се е случвало да влизаш в ролята на спасител. Не можеш да избягаш от това и никой няма да успее да те спре.

— Ти можеш. — Бях напълно искрен.

— Не. Ако ще спирам някого, това вече няма да си ти. Свържи се с Маккорд. Аз сама те накарах да влезеш в тази роля и нямам право да искам друго. Върви.

Тя започна да се съблича мълчаливо. А аз излязох от стаята като автомат. Връзката със Сеячите се осъществяваше най-добре от дворцовия център за хипервръзка — вероятността сигналът да бъде прихванат от чужди беше по-малка. Най-идеалният вариант бе Храмът, но той се намираше твърде далеч.

 

 

Върнах се след половин час — хипервръзката се осъществи мигновено, а транспортът във вътрешността на двореца бе съвършен. В спалнята бе тъмно, само през отворения прозорец проникваше слаба светлина. Там нямаше спътници, но пространството около двореца бе осветено от прожектори. Охраната използва всичко — от инфрачервени детектори и локатори до собствените си очи. Никой не бива да се приближава незабелязано до замъка.

— Тери — повиках я тихо аз. Тя не отговори.

Какво пък, денят беше дълъг и труден. Тери бе изтърпяла много повече от мен.

Съблякох се и легнах. Тихо, дори дишането на Тери не се чуваше…

— Тери! — обзе ме страх. — Светлина!

Лампите светнаха. Тери надигна глава от възглавницата.

— Стори ми се, че те няма. — Усмихнах се виновно. — Плакала ли си?

Тя кимна.

Погалих лицето й. Бавно, предпазливо, сякаш докосвах страхлива птица, готова всеки момент да отлети. Попитах:

— Какво се случи?

— Страхувам се за теб — отвърна просто Тери. — Страхувам се от планетата, до която ще летиш. Страхувам се от фангите и Сеячите… и дори от Отчуждените, макар те да не съществуват.

— Аз съм късметлия — опитах се да превърна всичко в шега аз.

Но Тери беше сериозна.

— Всеки късмет си има своите граници. Ще се върнеш ли, Сергей?

Що за глупости… Кимнах.

— Нали няма да ме забравиш?

— Тери!

Тя извърна поглед.

— Искаш ли отново да опитаме Ин и Ян? — попитах. — Там лъжата няма място. Само думите могат да лъжат.

Тери поклати глава.

— Знам, че ме обичаш… Без никакъв Ин и Ян. Страхувам се от утрешния ден. Страхувам се от твоя път — не мога да те придружа по него.

— Ти винаги си до мен — прошепнах аз. — Глупаче… Ти си винаги с мен и в мен.

Лека усмивка — нищо повече. И шепот:

— И ти в мен. Не биваше да преминавам изпитанието. Прости ми… Не биваше да рискувам техния…

— Чий?

Мълчание. И най-накрая аз разбрах.

— Кога разбра?

— Днес. Минах контролен тест в медицинския център на двореца.

— Момиче или момче? — глупаво попитах аз. Сякаш съществуваше апаратура, която можеше да определи пола на детето девет месеца преди раждането му…

— Няма да ти кажа — отвърна спокойно Тери. Значи съществуваше и такава апаратура.

— Защо?

— Нека ти бъде по-интересно да се връщаш. Нека… — Тя замълча.

Седяхме един до друг. И не беше нужно нищо — нито думи, нито Ин и Ян.