Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

3. Закуска на поляната

По-странна компания не бях виждал. Главният в нея безспорно беше Дядото: мъж на около четирийсет — за реалната му възраст можех само да гадая — с яркочервена коса, облечен в костюм в спортен стил. Такова облекло нямаше да привлече вниманието и на Земята от двайсети век, както и никъде на Тар или Схедмон в двайсет и втори. Той ме поздрави с познатия вече жест с дланите, след което се зае да разпалва огъня.

Дървата бяха подредени абсолютно бездарно.

Единственото момиче в групата се оказа млада особа на име Криста. Външността й представляваше поразителен контраст между пухкава фигурка и лице с резки, ъгловати черти. Всъщност усмивката й се оказа добра, безобидна и като че ли искрена. Бялото й, украсено с цветни шевици костюмче изглеждаше като шито на ръка. Но когато Криста се надигна от гъстата мокра трева, на плата, кой знае защо, не остана нито едно петънце.

Най-равнодушни към появата ми останаха двама юноши на възраст четиринайсет или петнайсет години. Единият дремеше на проснато под дървото одеяло. Носеше зелено-кафяви шорти и аз мислено го поздравих за добрата закалка. Беше прохладно, обичайно за сутринта, от езерото подухваше влажен вятър. След това забелязах малък мътносив цилиндър. Въздухът над него потреперваше както над асфалтов път в горещ ден. Подобни модификации на „електрически одеяла“ бях срещал неведнъж.

Второто момче ми кимна и се шмугна в оранжевата шатра на малка палатка. Едва успях да забележа, че лицето му е съвсем детско, а на гърдите се подмята златист кръгъл медальон.

Андрей съпроводи момчето с внимателен поглед и каза:

— Точно Вик ме насочи към теб. Той е сенс, не много силен, но в такъв пущинак може да чуе човек от десет километра.

Кимнах. Щом Храмовете владееха телепатията, защо да не я усвоят и Сеячите? Надявах се, че „сенсът“ не може да прочете мислите ми.

Дядото най-после се справи с нахвърляните клонки. Разгарящият се пламък започна да пропуква. С вид на пълно удовлетворение Дядото се отдръпна от огъня и попита:

— Печено месо ще хапнете ли? Натурално.

Кимнах. И отново забелязах, че са изненадани от съгласието ми. Андрей спаси положението:

— Сергей е колонист. С натурални продукти не можеш го изненада.

Криста ме погледна с любопитство. Дремещият юноша обърна глава. А Дядото попита:

— Откъде? Ако може…

Рядко гледах земните инфоемисии. Вероятно се страхувах от носталгията. Но новинарските бюлетини от планетите колонии не ги пропусках. Земята имаше четирийсет реални, заселени от междузвездни експедиции колонии. Всички останали бяха рожби на Храмовете. И отношението към „истинските“ и „храмовите“ колонисти не можеше да е еднакво…

— От Брега на Грюнвалд съм — обявих аз.

Колонията на Сириус, кръстена на загиналия шведски пилот, бе населена предимно със славяни. Освен това този свят бе усвоен наскоро, веднага щом създадоха екрана, който да защитава планетата от излъчването на Сириус-А. Колонията оставаше до голяма степен зависима от метрополията — и в същото време вероятно се беше сдобила със свой сленг, обичаи, етика.

— От Брега? — Дремещият юноша поотвори очи и се засмя. — Това е там, където небето е в клетка?

— Щит мрежата се вижда само при залез — отвърнах рязко аз. — Благодарение на нея можем да ходим без лична защита.

— Не се обиждай — миролюбиво изхъмка онзи. И отново изгуби интерес към мен.

Понякога е полезно да се гледат образователните програми… Мислено си поставих плюсче. И се заех да отговарям на въпросите на Дядото и Кристи — най-любопитните от компанията.

Да, роден съм на Земята. В Москва (надявах се, че не са посмели да променят името на руската столица). Към Брега на Грюнвалд съм излетял с родителите си, когато съм навършил девет години. Работил съм като пилот, превозвал съм товари с транспортни дискове, пътници с флайъри. Защо са нужни пилотите? Автоматиката не може да се справи с нашите урагани. Наемането на пилоти професионалисти е по-евтино (това също беше истина, научена от новинарските емисии). Да, женен съм. Деца нямам, ще наваксам. Колекционирам модели на космически кораби, особено старинни. „Восток“, „Джемини“… Не сте ли чували? На Земята долетях вчера. През деня се разходих из Москва, после реших да побродя из природата. Не, не много. Утре, че даже още днес, отлитам.

Мога да изпека месото по грюнвалдска рецепта. Но са нужни подправки… Няма? Жалко.

Десет минути по-късно продължавах да нанизвам на тънките стоманени шишове равномерно нарязаното месо. Може и да беше натурално, но на пръв поглед не ми се вярваше. В месото нямаше нито една костица или хрущял, беше нарязано на кубчета и опаковано в прозрачно фолио.

— Вече нищо не е както трябва… — промърмори Дядото. Започваше да ми напомня на баща ми. Също тъй немногословен и съжаляващ за миналото, не точно стар, но доста възрастен. Особено ако се опитваше да изглежда по-млад.

— Времената се променят — изрекох проверената през столетията мъдрост. Дядото ми хвърли кос поглед…

Охо! Наистина беше поне на шейсет. Не бе тръгнал да се скита още от малък.

— … тогава имаше цел. Имаше смисъл. Познавах един роудър… може би единственият истински роудър в света. Игор, забравих му фамилията…

Кимах с престорено внимание, докато приключвах с поредния шашлик. В херметически запечатан пакет намерих десетина узрели домата и сега ги нанизвах между късчетата месо. И как бяха успели да не смачкат зеленчуците?

— А ти знаеш ли как е започнало всичко? Защо са се появили роудърите?

— Не.

Разговорът ставаше интересен. Просто твърде образователен, ако трябва да съм честен. Дали пък в гората не се бях срещнал с фалшиви скитници?

— Когато се разпространили хранителните синтезатори и храната станала практически безплатна, мнозина спрели да работят. Изчезнала нуждата от труд, а други стимули нямало. Единици успявали да се сдобият с повече или по-малко интересни длъжности…

Вцепених се. Ръцете ми автоматични продължаваха работата си, а в съзнанието ми се въртеше: „хранителни синтезатори“, „храната стана безплатна…“

Случайност? Или резултат от контрола на Храмовете? Отново се намирах на борда на „Тера“. Приземихме се на Рантори-Ра и мътночервеното слънце изплува над хоризонта. Степта около нас беше черна, изгорена, сякаш се бяхме спускали с максимална мощност. Двамата с Ланс изнасяхме от кораба тежките сандъци с консерви и концентрати, а управляващият транспортьора Ернадо каза: „Водата и въздухът тук почти са се изчистили, но почвата… Ако можеше да не ядат местна храна… Но могат ли сто милиона да издържат на подаяния!“. Рантори-Ра, планетата самоубийца. Прокажената планета, чиито последни жители бавно изгниваха на отровената земя под отровното небе. Десетина от тях сега стояха недалеч от кораба — само някой луд би ги допуснал по-близо. Полухора, получудовища. А е трябвало просто да се хранят с нерадиоактивна храна.

Спомних си и Шетли. Планетата, която бе изгубила междузвездна война и плащаше разсрочен за сто години данък. Не знам кой в тази война бе правият, а кой виновният — стигаше ми да се разходя по столичните улици на Шетли, за да изгубя всякакво любопитство. Планетата плащаше репарациите с продоволствия — най-скъпият товар в галактиката след оръжията. Но на тях им бяха забранили да произвеждат оръжия…

Двамата с Ернадо вървяхме към офиса на местната търговска компания, блоковете за лична защита на коланите ни бяха включени. Така ни посъветва администрацията на космопорта, а нямахме никакво желание да спорим с нея. Минувачите ни изпращаха с продължителни погледи, започнах да се чувствам неудобно. Не защото изглеждаха изтощени — по-скоро подпухнали. „Небалансирано хранене“, промърмори Ернадо, той се ориентираше в обстановката много по-добре от мен. „Да идем в ресторанта, да видим с какво се хранят“, полусериозно предложих аз. „Добре, само не бива да взимаме месо“, отвърна спокойно Ернадо. Застинах за секунда насред тротоара в опит да съобразя дали в думите му няма някакъв зловещ смисъл. После казах: „Отлитаме. От тая планета няма да взема и грам продоволствия, колкото и да ни плащат“. Ернадо кимна със съгласие. Но добави: „Като че ли това ще промени нещо…“.

А ето че Земята вече петдесет години е притежавала синтезатори за храна. Но нито в един свят Храмовете не са издали тази тайна на хората.

— Разсейвам ли те, Сергей? — попита Дядото.

— Не. Разказвай, аз слушам.

— Най-често роудъри ставаха младежите. Дори децата, онези, които бяха получили Знака за самостоятелност. И докато не се появиха хипердвигателите, друг изход нямаше. Едва когато започна колонизацията…

Поставих шишовете с месо над огъня. Роудърите горе-долу ми се изясниха. Хибриди от хипи, пънк и рокери. С абстрактната доброта на хипитата, презрението към реалния свят на пънкарите и любовта към придвижването на рокерите. Всъщност роудърите не признаваха мотоциклетите и останалите технически средства. Придвижваха се предимно пеша, само при необходимост да се прехвърлят на друг континент използваха авиотранспорт. Безплатен. Земята наистина беше станала богата планета.

— … ги привличаше възможността за нови странствания, романтиката на непроучените светове. Направо засмукаха роудърите. А в колониите всичко се оказа съвсем различно. Най-упоритите загинаха, останалите се хванаха на работа. Това се оказа по-интересно, отколкото да бродиш по пътищата, като използваш гарантирания минимум услуги…

Дядото замълча, загледа се огъня. Криста се премести по-наблизо, засмя се:

— Зарежи, Дядо. Сергей те слуша от учтивост. Разказваш като в програмите по история. Това е достъпно за всички.

Дядото кимна виновно. Започна да обръща пръчките с месото. И тогава зад гърба ни се разнесе тих глас:

— Но Сергей не го знае. Той попиваше информацията.

По гърба ми пробягаха тръпки. Обърнах се. До нас седеше Вик — онова същото момче, което бе почувствало присъствието ми. Сенсът.

Ако нещо не ми стигаше за пълно разобличаване, това бе телепат.

— Никога не съм се интересувал от историята — отвърнах равнодушно аз. — Включително и от роудърите. И може би напразно.

Към нас се приближи Андрей. И с леко въодушевление в гласа предположи:

— А може пък да си разузнавач от хроноколония? Миналата седмица предадоха новина за един от планетата Клен.

Сега вече ме разглеждаха всички. И аз знаех отлично какво виждат: сурово лице с много суха кожа — а на Брега на Грюнвалд има много висока влажност; комбинезон с полувоенен вид — достатъчно неудобен за ежедневно носене; закачен за колана калъф — просто нямаше как да не разпознаят в него кобур.

— Разузнавачът щеше да се подготви по-добре — с преувеличено веселие в гласа отвърнах аз. Припомних си един от сленговите изрази и добавих: — Няма обем в идеята ти.

Внезапно на помощ ми се притече Вик.

— Не разузнавам, Андрей. Той е наш, от Земята. Извънземните ги чувствам.

— Жалко — с искрено съжаление въздъхна Криста. — Щеше да е интересно.

Да, бе. Ако някой разузнавач от хроноколония беше проявил наглостта да проникне в света на Сеячите, той щеше да унищожи без колебание всички свидетели. Но роудърската компания, изглежда, не го разбираше.

Заехме се със закуската, но във въздуха остана да виси някакво напрежение, неловкост. Андрей започна да се обръща към мен на „вие“ Криста непрекъснато ми хвърляше любопитни погледи и бързо извръщаше очи. Вик и другото момче мълчаха. Само Дядото не реагира по никакъв начин.

Закъснялата закуска — слънцето вече достигаше зенита — завърши с портокалов сок от картонени кутийки. Забелязах, че разпечатаните кутии, захвърлени небрежно настрани, след няколко минути омекнаха и потъмняха. Доста добре бяха поработили на Земята върху проблема с отпадъците.

Чашата ми, хвърлена в огъня пред изненаданите погледи на роудърите, избухна в ярък бездимен пламък.

Първият, на когото му омръзна да поддържа привидната непринуденост на почивката, се оказа Андрей. Той се надигна с лекота от тревата и отупа с ръце краката си, за да свали залепналите боклучета. Попита, без да се обръща конкретно към Криста или към когото и да е от присъстващите:

— Да вземем да поиграем?

Криста кимна, изправи се и бавно се отдалечи към езерото. Когато мина покрай палатката, вдигна от тревата прозрачен пакет — или дюшек, или цял надуваем сал.

— Дан, Вик — продължи Андрей, обръщайки се към юношите. — Подкрепяте ли идеята?

Вик поклати глава, а Дан се повлече мързеливо след Криста. Андрей вървеше последен.

Изобщо не се сетиха да ме поканят на своите водни игри… Намръщих се. Карай. И без това нямах особено желание. По-добре щеше да е да разбера от Дядото как да се измъкна оттук.

Изчаках тримата да изчезнат от погледа ни и се обърнах към предводителя на роудърите. И се изумих от промяната в него. От лицето му се беше свлякла маската на представителност, но същевременно бяха изчезнали и глупавите опити да изглежда по-млад. Просто мъж на средна възраст, който отчаяно се опитваше да скрие разочарованието си. Интересно какво ли го беше разстроило толкова?

— Дядо… — Внезапно ми докривя от глупавия прякор. Нека го използват Андрей и компанията му. — Как да те наричам?

— Майк — отвърна той и поклати глава: — Много си странен, Сергей. Чужд си.

— От Земята съм, както каза Вик.

— Това не означава нищо.

Майк вдигна едно клонче и го хвърли в огъня. После каза тихо:

— Питай, Сергей. Ще ти отговоря. И няма да се издам, ако въпросите ти ме изненадат.

— Отдавна ли се върна при роудърите?

— Преди месец. Събрах група и заминах. Жалко, трябваше да тръгна сам.

Кимнах.

— Ти тук си единственият истински бродяга, Майк.

— Знам. Надявах се на Андрей… На Вик. Но те не умеят да крещят мълчешком.

Разбрах. Погледнах към безучастно наблюдаващия Вик и казах:

— Изглежда, времето за пасивна съпротива е отминало. Вие сте се борили срещу живота, в който няма място за милиони. А с какво да се борят сега роудърите? Срещу какво си искал да ги вдигнеш?

— С какво? — Майк замълча. После продължи с яден, в миг променил се глас: — Ти си от колониите… ако информацията е вярна. Нима сам не виждаш какво става? В какво се е превърнала Земята?

— Не, не виждам — отвърнах напълно откровено аз.

— Знаеш ли откъде са се появили хроноколониите?

— Ами общо взето… — Ударите на сърцето ми отекваха в гърдите.

— В общото може да има само лъжа. Истината е винаги в конкретиката. Никога не е имало проект „Сеячи“.

— Нима? — Едва сдържах смеха си.

— Да. Великата мисия на Земята — да напълни галактиката с разум, да създаде хиляди нови цивилизации — е пълна глупост. Фангите! Ето каква е причината. Нашето правителство е също толкова безумно, колкото и те. Някакви си умници решили да създадат от нищото цяла армия съюзници. Да разгромят фангите с ръцете на марионетки.

Гледах ошашавено Майк. Господи, нима той наистина смяташе, че ми съобщава нещо ново? Нима мнозинството земляни вярваха в безкористността на проекта „Сеячи“?

А знаеха ли за същността на „Сеячите“ — проекта „Храм“? За това, че планетите хроноколонии изцяло се контролират от Земята?

— Майк — започнах предпазливо аз. — Ако си прав, то цялата идея за хроноколониите е неетична. Но напълно разумна. Появили са се съюзници.

— Появили са се — усмихна се мрачно Майк. — А утре какво ще стане? Когато бойците от хроноколониите приключат с фангите? Ще се заемат със Земята и с нейните жалки четирийсет колонии. От огъня, та на леда, нали така се казва?

— Не е така. От огъня в огън, от трън, та на глог, ако щеш. Мисля, че Земята е напълно способна да контролира колониите. В края на краищата те не са развити колкото нас. Имат по-слаби оръжия… и дори нямат синтезатори на храна.

— Още повече, Сергей. Сега те ни смятат за полубогове, прародители, велик и добър свят. А когато разберат, че всъщност сме планета на страхливци, които са решили да се скрият зад гърбовете на децата си? Превърнали сме нашия утрешен ден във вчерашен ден. Няма значение, че по този начин ще успеем да се спасим сега. Часът на разплатата идва, Сергей. Те няма да ни простят за своята изостаналост, за ролята си на пушечно месо. Хроноколониите вече се опитват да разберат какви сме в действителност. Те няма да ни простят.

Мълчах. Прав си, Майк. Няма да ни простят. Никога. Нито ролята на безплатни войници в галактическата касапница, нито многовековната „тренировка“ преди схватката, в която Храмовете са превърнали живота им, нито глада, нито вечния страх пред Сеячите богове.

А най-важното — няма да ни простят самозванството. Не бива да се преструваш на бог. Не можеш и да бъдеш такъв, но може да се опиташ. Ден след ден да доказваш, че искаш да бъдеш бог. Няма значение дали добър, или лош. Не бива да спираш, иначе ще паднеш от Олимп…

Земята е спряла.

— Майк, какво всъщност се опитваш да постигнеш? Тук няма да помогнат роудърските методи… мълчаливият вик и отказът от цивилизацията.

— Сергей, на колко биогодини си? Земни години?

— Двайсет и осем.

Майк ме погледна изненадано и каза:

— Мислех, че си поне с десет години по-голям. Сега разбирам. Ти си мислиш, че пътят на тялото, пътят на активността е по-важен, отколкото пътят на душата. Но светът може да се промени, ако просто бъде променен всеки човек в този свят.

— Интересно как може да бъде променен човекът без никаква дейност.

— Чрез личен пример. Като му покажеш как се променя душата и го убедиш да те последва.

— Като гледам, мнозина си убедил, Дядо.

Майк се усмихна накриво.

— И все пак каква е целта ти? Нека роудърите се множат, нека станат сила… пасивна сила. Хроноколониите вече съществуват, това не може да се промени.

Майк помълча, след което отговори неохотно:

— Има начин. Да излезем от нашето пространство… да го оставим на фангите и хроноколониите. Нека се оправят помежду си.

Премълчах си. Щом Майк смяташе, че пътят към духовното съвършенство трябва да приключи с предателство от галактически мащаб… Не ми приличаше на подлец.

Или може би старият роудър наистина смяташе тази алтернатива за най-етична. Може би виждаше и други развръзки в триъгълника Земя — фанги — хроноколонии. Много по-лоши от бягството на земляните в „друго пространство“?

— Дядо, ти с всички ли водиш такива разговори? — попитах, без да го поглеждам.

— Не — отвърна без колебание Майк. — Не съм казвал всичко дори на моите момчета.

— Тогава каква е работата? Опитваш се да ме вербуваш за роудър? Няма да стане.

— Ти си землянин, аз вярвам на Вик. Колонист си… ако се вярва на думите ти. Носиш защитен комбинезон на сътрудник на проекта „Сеячи“, ако не ме лъже паметта, разбира се. Но мразиш тоя проект повече от мен…

Дядото лениво подритна с крак тлеещите клони. Изглежда, костюмът му бе огнеупорен също като моя.

— Разбираш ли, Сергей, всеки истински роудър е отличен психолог. И разчита мимиките дори на най-сдържаните хора. А твоята мимика само дете няма да разбере. Ти си чужденец, който се крие от властите.