Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (44)

8. Книгата на планините

Животът те е избрал, но ти си в правото си да отхвърлиш предизвикателството. Какъв би бил светът без диви лози и есенни дъждове? Какъв би станал пътят без прах и стоманата без ръжда? Какъв ще станеш ти без хората?

Себе си.

Нас не са ни питали искаме ли да живеем. Но само на нас ни е дадено да избираме пътя. Хвани своя път, хвани своя вятър. Нека светът си остане равнина — на теб ти е писано да бъдеш скала. Докато има светлина, ти можеш да хвърляш сянка. Докато има слънце и въздух, винаги ще има вятър. И е хубаво, че понякога те бие в лицето.

Ще разкажа за себе си, но това ще бъде твоята история. Ти си в правото си да я пренапишеш — вероятно аз точно това искам. Да се научиш да пишеш — върху падналите листа и струите на планинската река. Да се научиш да отговаряш за себе си и да не задаваш въпроси на другите.

Започвам. А ти ще поставиш точката — там, където сметнеш за нужно.

Затворих книгата и замислено я повъртях в ръцете си. Изобщо не беше голяма, стотина страници… Но с тежка подвързия от тъмнозелено кадифе, с щамповани златни букви: „Книга на планините“. Никъде не се виждаше името на автора. Нима тази доморасла философия беше библията на цяло едно поколение? Може би аз не разбирах нещо? Не бях дорасъл за тази книга — така, както я беше надрасло сегашното поколение? Сигурно е било време, когато хората — и възрастни, и деца — са искали да се почувстват като нещо: дори да е дива лоза или пътен прахоляк, или ръжда на безукорната стомана на обществото?

Погледнах часовника — имаше още време, отново отворих малката книжка. Наслуки, някъде по средата…

Спомнях си. Последната нощ в последния дом, който ми беше роден: време за спомени. Нощната лампичка светеше ласкаво и из коридорите блуждаеха стъпки — аз не можех да ги чуя, но знаех, че ги има. Не ми казвайте, че не умея да обичам. Не мислете, че не искам да проявявам благодарност. Но свободата няма рамки, което значи, че нямах друг избор. Свалях книги от рафта — древни книги, увити в прозрачен найлон. Можеш само да ги гледаш, но ако разкъсаш обвивката, хартията ще изтлее, ще изгори. Аз не искам да ме сполети съдбата на консервираните книги. По-добре бърз живот, отколкото бавна смърт.

После от друг рафт свалях нови издания — здрави и надеждни, които не се боят от огън и вода. Никой не може да ги отличи от оригиналите — може би така е по-добре. В книгата са важни само два цвята — черният и белият. Жълтата патина на времето е нужна единствено на нашето самолюбие. Отварях книгите наслуки и четях онова, което трябваше да прочета в тази последна нощ. Да прочета, за да отхвърля. Да прочета и да повярвам.

Да остана себе си.

Никога не мисли, че с помощта на думите можеш да изгладиш недостатъците си или да придадеш блясък на достойнствата си… На човек, който не разказва нищо за себе си или пък разказва всичко, никой нищо няма да довери.

Взех думите, за да разкажа всичко. Не ми вярвайте. Не се доверявайте на душата си. Но горещият восък на думите е върху ръцете ми. И когато думите изстинат, ще се превърнат в черни сенки върху бялото, ще съхранят отпечатъка на дланта ми.

Четете от ръцете ми… Едновременно смешни и скъпи са ми книгите, които отричат властта на думите. Безумни думи, отхвърлящи властта на книгите. Живях техния живот, преди да започна своя. На любов ме учеха думи, преминали през векове. Знаех — това е за мен.

От мен изваяха живо цвете, щастливо цвете, и аз чаках топлото, което ще ме накара да разцъфна. Но топло нямаше — сигурно беше останало с онези, които умееха да обичат и страдат. С онези, които виждаха в любовта живо цвете, с онези, които намираха думи за любовта, които караха да обичаш, с онези, които говореха за гибелта на любовта така, че да ти се прииска да умреш.

Колко ненавиждах писателите, които ме принуждаваха да измислям хубави завършеци на книгите им! Как се влюбвах в тях — те не умееха да лъжат… Колко обичах героите им — писателите можеха да умрат, а книгите им живееха…

„Той разбра, че трябва да разпали огън“ казаха за моя герой, за моята книжна любов. В наше време не обичат да разпалват огън. Казват, че пламъкът е остарял заедно с колелото.

Ще се науча да разпалвам огън. А за колелото не ми е жал. По-добре е да се ходи по земята.

Бавно оставих настрани „Книгата на планините“. Дяволщина някаква. Не можехме двамата с живялата почти цял век след мен Сали Дженингс да обичаме едни и същи книги. А пък цитатите от Честърфийлд… Разбира се, младият гений, супервундеркинд, роудър номер едно Сали Дженингс едва ли е чела философа от осемнайсети век. А в моите ръце неговата книга попадна съвсем случайно. Всеки от приятелите ми в онзи далечен — Господи, колко нереално далечен! — двайсети век, щом чуеше думата „Честърфийлд“, би възкликнал: „Отлични цигари!“. И какво се получава — че книгата е била писана за мен?

Мисълта пропълзя в съзнанието ми, студена като змия. Изобщо не бях избягал от предопределението, от всезнаещите Сеячи. Всичко е било пресметнато за мен… провокация…

Глупости! Скочих от леглото, в което се бях проснал преди „семейната вечеря“. Просто „Книгата на планините“ бе талантливо написана. Тя бе гениална, тя бе за всички — и за мен. Тя бе нещото, което винаги бях търсил. Спокойствие и отговор на въпроси. Трябваше да я дам на Тери и на Ланс… и на Трофей.

Полудявах ли?

Разтворих „Книгата на планините“ по към края, предпазливо огледах страницата. Какво ще кажеш, Сали?

Ако не можеш да станеш щастие — бъди болка. След като се отучиш да обичаш, не бързай да мразиш. Спомни си какво си говорихме някога: малцина сред хората (и това особено силно се отнася за младите хора) умеят да обичат и мразят. Тяхната любов е необуздана слабост, пагубна за обекта на любовта им, омразата им е необузданата слабост, която винаги е била пагубна за тях самите. Когато почувстваш, че си способен да обичаш, отбий се от Пътя и построй Дом. Ако ти се струва, че можеш да мразиш — бягай!

Ах, ти, Сали Дженингс! Ах, вие, психолози, които сте помагали за написването на „Книгата на планините!“. Браво на вас.

След като предпазливо почука, в стаята влезе Ланс.

— Принце, всичко е готово. И всички се събраха.

— Вземи книгата — казах подмилкващо аз. — И прочети на глас тази страница.

Ланс взе изненадано зелената книга. Хвърли ми кос поглед и започна да чете:

— След като се отучиш да обичаш, не бързай да мразиш. Спомни си какво си говорихме някога…

Ланс замълча за миг, загледан в текста. После продължи, но с леко запъване, сякаш цитираше по памет:

— Любовта и омразата са единни в недостатъците си. Омразата гледа с очите на любовта, и онова, което по-рано…

— Стига. Благодаря. — Издърпах книгата от ръцете му. — Чии са тези думи, Ланс?

— Цитат от Едвасто Ревийски. Много древен и забравен тарски мислител… — Ланс ме гледаше напрегнато как прибирам „Книгата на планините“ в чекмеджето на бюрото. — Може ли да я прочета?

— Не, Ланс. Във всеки случай аз няма да я чета. И теб не те съветвам. В тази книга е заложен някакъв психически капан… гадост, която те кара да изнамираш любимите си мисли, цитати, стихове от прочетени в детството книги. Там няма Едвасто Ревойски… или Ревийски? Вместо него аз прочетох цитат от земен философ от осемнайсети век. Ясно ли е?

— Но аз видях със собствените си очи!

— И аз видях. Тази книга е карала хората да напускат домовете си, да скитат, забравили за роднините си. Може би по онова време точно това е било необходимо на Земята, за да оцелее и да започне звездна експанзия. Но сега тази книжка не върши работа… или подчинява само такива като нас — чужди, неподготвени. Очевидно е имала отлично изчислен срок на действие.

Вече говорех не на Ланс, а на себе си. Разбирайки и отърсвайки се от сладката упойка. Благодаря, Сали, взех от книгата всичко, което ми беше нужно… Макар че какво общо имаше тук Сали? Над простичките девически спомени бе поработил огромен колектив от талантливи хора. Те са знаели какво е било нужно на Земята… иска ми се да вярвам, че са знаели, а не са провеждали грандиозен експеримент с масовото съзнание. Бяха създали роудърите — като са знаели, че скоро хорската психика ще се измени и книгата ще изгуби хипнотичния си ефект. Е, разбира се, ще има някакъв процент от хора, които завинаги ще й останат подвластни…

— Да вървим, Ланс. Принцесата ни чака. — Хванах го за ръката и почти го извлякох от стаята.

 

 

— Пуснах илюзора — съобщи ми Нурлан. — Нещо против?

Кръглата обедна маса, около която бяха подредени седем стола, се намираше на върха на хълм. Наоколо се ширеше степ, покрита със зелен тревен килим и пръснати нарядко алени цветя. Духаше прохладен ветрец. Рехави пухкави облачета закриваха слънцето.

— Нямам нищо против — отвърнах, като се оглеждах. — Пролет, степ, лалета… Ти обичаш миражите, Нурлан. Но за най-добър мираж бих определил „Книгата на планините“.

— Разбра ли я?

— Да. Бонбонче с индивидуален вкус в простичка обвивка.

На лицето на Кислицин се изписа очевидно облекчение.

— Много добре. Искаше ми се да те проверя.

— Защо?

Нурлан се поколеба няколко секунди. От въздуха, в сребристото блещукане на разтворилото се поле, се появи Тери с голяма тава в ръцете. Усмихна ми се и обяви:

— Пица.

И отново изчезна зад фалшивия хоризонт. От тавата се носеше съблазнителен аромат. Ланс изпрати Тери с поглед и се настани на масата. Посегна към кристалната бутилка с вишневочервено вино.

— Та какъв е проблемът? — обърнах се аз към Нурлан. — Защо ще проверяваш устойчивостта на психиката ми… че и с помощта на книга, която вече е постигнала своето?

— Сергей, ти утре напускаш Земята.

— И какво от това?

— Раймонд Маккорд от службата по безопасност…

— Помня го.

— Той каза, че ще си зает с операция „Игла“. Това е нещо от комплекта операции срещу фангите. Аз имам лични сметки за уреждане с тях. Синът ми беше пилот на „Колхида“.

Нурлан замълча, сякаш думата „Колхида“ трябваше да обясни всичко.

— И какво се случи с него?

Нурлан се усмихна насила:

— Това е първият от корабите, който бе унищожен от фангите. Точно тогава разбрахме с кого си имаме работа. Не останаха живи.

— Съжалявам. Но са те излъгали. Нямам намерение да участвам в никакви операции на Сеячите.

— Кой знае. Но ако се беше поддал на „Книгата на планините“, аз пръв щях да те посъветвам да не се намесваш в отношенията с фангите. За това е нужна психоустойчивост, не по-ниска от четири Дара. „Книгата на планините“ подчинява хора със сила пет единици.

Замълчахме.

— Ужасно съжалявам, Нурлан. Само едно дете ли имаше? — Въпросът беше безкрайно нетактичен, но не успях да го смекча.

— Да, Сергей. Очевидно не си наясно с нашите проблеми… Повечето хора от моето поколение не могат да се похвалят и с едно собствено дете. Имаше взрив на генетични аномалии… единственият изход оставаше подбор на донори, изкуствено оплождане. Сега почти сме се справили с това. Но последиците остават и до днес. Нациите са изчезнали на практика, наложи се да подбираме генотип от най-различни раси. Баща ми е казах, майка ми — еврейка. А аз, както виждаш, съм черен. Приемно дете съм, за тях това беше единственият изход.

— Извинявай — казах тихо аз. — Откъде да знам… Изненадах се, че расите са се асимилирали до такава степен… но си помислих, че е станало по естествен път.

— Нищо, Сергей. Не се оправдавай. Затова пък вече почти сме се справили с гениите увреждания. Имам си внуци, моите проблеми не ги застрашават.

Обърнах се към Ланс и попитах:

— Ти каква длъжност изпълняваш при Сеячите?

— Боец, командос. — Ланс разпери виновно ръце. — Разбираш ли, Сеячите обявиха конкурс за сътрудници от хроноколониите. Тогава бях на Тар, направих си фалшиви документи…

— Не мисля, че са им повярвали. Ланс, имаш ли оперативна връзка с ръководството?

Той кимна. В края на двайсет и втори век човек с неговата специалност не може да се размине без микропредавател, разбира се. Ланс измъкна от джоба на куртката си плоско пластмасово кръгче и попита:

— С кого трябва да се свържа?

— С Раймонд Маккорд.

Ланс потърка нервно скулата си с длан. Намръщи се. После остави апаратчето си на масата и притисна палец към него. Над масата се появи малко, но ясно изображение: мургав мъж азиатски тип, облечен в черно-бяла униформа.

— Спешно повикване — отсече Ланс. — Командир Раймонд Маккорд.

Дежурният погледна някъде встрани и поклати глава:

— Достъпът е извън вашия ранг, лейтенант Ланс. Мога да ви свържа с помощник-консултант…

Наведох се над масата с надеждата, че попадам в полезрението на дежурния. И казах тихо:

— Не си навличай неприятности, момче, свързвай. Провери в компютъра си следното име — Сергей, принц на планетата Тар. Ако не намериш нищо, сам се свържи с Раймонд. И му кажи, че искам да поговорим за операция „Игла“.

Това му направи голямо впечатление. Той отново погледна встрани — очевидно там имаше информационен терминал. И стана изключително учтив.

— Вашето име е в списъка с разрешени, принце. Свързвам ви.

Мина не по-малко от минута. Появи се Тери с поднос, отрупан с някакви салати. Видя включения предавател и безмълвно седна до масата.

— Приветствам ви на Земята, Сергей.

Гледах мълчаливо ръководителя на службата за безопасност на Сеячите. Възрастен европеец с много приятни меки черти на лицето. Ако си залепеше брада, от него щеше да се получи великолепен Дядо Мраз от детска забава.

— Раймонд Маккорд? — попитах за всеки случай.

— Да.

— Обяснете ми, по дяволите, за какъв ме вземате?

Раймонд разпери ръце с очевидна изненада и рече с лек укор:

— Сергей, вие постъпихте неправилно, като се изолирахте от Земята. Ние сме вашите потомци. Този свят ви е признателен…

— Доколкото разбрах нормите на вашия морал — постарах се да наблегна на думата „вашия“, — мое право е да живея далеч от Земята.

— Разбира се, разбира се… Сергей, надявам се да поговоря с вас насаме. Повярвайте ми, никой няма да попречи на желанията ви. Предлагаме ви сътрудничество, но вие можете да откажете. Принцеса Тери любезно се съгласи да ни помогне, ние сме й признателни за това.

— Ще отхвърля всяко ваше предложение — обявих аз. — Но ще поговоря с вас. Заедно със съпругата ми, разбира се. Ще ми се да разбера в какво сте я въвлекли и с какви методи. Ще се видим утре.

Ланс веднага прекъсна връзката, подтикнат от жеста ми. Усмихнах се.

— Слушай, очевидно ти все още ме смяташ за капитан.

Ланс кимна:

— В срок от осем часа мога да разтрогна договора със Сеячите. А вие сте мой принц… император.