Мариса Мейър
Уинтър (98)

Глава деветдесет и шеста

Уинтър взе пръчката от земята и я хвърли към защитната ограда, но духът на Рийо само килна глава.

Тя въздъхна и отпусна ръце в скута си.

Кризите й все така идваха и си отиваха, но лекарите решиха, че умът й е достатъчно бистър и й позволиха да вземе решение: да остане в болницата, където ще я връзват, когато получи пристъп, или да й сложат електрошокова гривна, която да я обезврежда при нужда. Тя избра тази илюзорна свобода, спомняйки си Рийо и как каишката не му позволяваше да напусне огражденията, които отначало сигурно са му се стрували тъй лесни за прескачане.

Хиацинт беше против. Смяташе, че умът е нестабилен и без страха от произволните шокове. Но Уинтър трябваше да се измъкне от болницата. Трябваше да избяга от кошмарите, които я преследваха.

Оттогава тя често идваше в менажерията. Това беше едно от малкото спокойни кътчета в града, което иначе се вълнуваше от обновлението и политическите промени. Всичко това, естествено, беше много важно. Винаги беше мечтала да живее в страна, където хората говорят това, което мислят, където има справедливост и те имат правото да избират как да живеят. Но от разговорите за всички тези неща я болеше глава. Завиваше й се свят и тя предпочиташе да се скрие на тихо и уединено място, където не би наранила друг, освен себе си.

Халюцинациите вече бяха по-нарядко, но Уинтър още виждаше мащехата си в сенките на двореца и чакаше острия нож и лицемерно милите й думи. Блясъкът на Еймъровите очи я следваше по коридорите. Често надушваше мириса на кръвта, която капеше от стените.

Духът на Рийо я чакаше — още първия път, когато дойде в менажерията.

Покрай несигурността по време на революцията пазачите бяха избягали и още не ги бяха открили. Животните бяха изгладнели, Уинтър цял ден им носи храна от складовете, почиства клетките и менажерията се превърна в онзи резерват, който тя помнеше. Когато Хиацинт дойде да я види, доведе прислужници, за да й помогнат.

Работата тук й помагаше. Всички гледаха на нея като на главния пазач, макар че я наричаха „принцесо“ и се преструваха, че не мирише на оборски тор.

Рийо — този тъжен дух, който вече не гонеше пръчката, положи глава в скута й и тя го погали между ушите.

— Принцесо.

Рийо изчезна. Хиацинт стоеше, подпрян на стената, недалеч от мястото на убийството. Там, където се бяха целунали.

Споменът я погълна. Уинтър потъна в лед, някак горещ, но и студен. Потрепери.

Хиацинт свъси вежди, угрижен, но Уинтър се отърси от спомена. Това не беше халюцинация. Съвсем нормална фантазия, каквато едно нормално момиче би имало, когато е влюбено в най-добрия си приятел.

— Защо ме наричаш така? — рече тя и отметна косата от раменете си. — Някога ми казваше Уинтър.

Той се облакъти на стената.

— Някога идвах при теб, без да имам чувството, че от мен се очаква да ти хвърля трохи, за да спечеля благоразположението ти.

— Трохи ли? Нима ти приличам на гъска?

Той наклони глава.

— И на арктически вълк не ми приличаш, но така пише тук на табелката.

Уинтър се облегна на ръцете си.

— Няма да гоня пръчката, но ако ме помолиш внимателно, ще ти повия.

Той се ухили.

— Чувал съм те да виеш. И воят ти не прилича много на вълчи.

— Но аз се упражнявах.

— Нали няма да ме ухапеш, ако вляза?

— Не давам гаранции.

Хиацинт се прехвърли през оградата и отиде да седне до нея. Тя вдигна вежди.

— Ти също не се държиш като арктически вълк.

— Освен това и не вия. — Той се замисли. — Но мога да тичам след пръчката според наградата.

— Наградата е още една игра с пръчки.

— Предлагаш неизгодна сделка.

Устните й се извиха нагоре, но точно когато Хиацинт се канеше да отвърне на усмивката й, погледна встрани.

— Селена иска нещо от нас. След като подписа договора, тя планира да започне обсъждането на търговски споразумения със Земята. Наред с отворена комуникация, движение, достъп до земните медии, такива неща.

Рийо бутна с глава Уинтър в гърба. Тя протегна ръце да го почеше по ушите, но щом го докосна, той изчезна.

Хиацинт я наблюдаваше.

— Вълка ли пак?

— Не се тревожи. Простил ти е.

Той се намръщи.

— Какво можем да направим, за да помогнем на Селена с политиката?

— Ами като се има предвид, че ти си тъй непростимо очарователна и успя да привлечеш вълците на наша страна, а и всички те обичат…

— Толкова комплименти? Имам чувството, че ми се готви капан.

— Синдер мисли, че от теб ще излезе добър посланик. Нейният първи посланик.

Тя наклони глава.

— Какво ще трябва да правя?

— Не съм сигурен. Ще отидеш на Земята. Ще ходиш на вечеря с интересни хора. Ще им покажеш, че лунитяните не са чудовища.

Тя се усмихна зловещо.

— Казах й, че ще те попитам — добави Хиацинт, — но не си длъжна да приемаш. Най-напред трябва да се погрижиш за себе си.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се. — Той кръстоса крака. — Но можеш и да откажеш и аз пак ще бъда до теб. Приключих със службата за когото и да било. — Облегна се на лакти. — Кой знае. Може би някой ден ще се захвана да уча за лекар. Но дотогава ще бъда твой страж и ще изпълнявам волята ти.

— Значи ще си играем на „Принцесата и стража“ — рече тя. Игра, която играеха до припадък като деца. Тя беше в ролята на много по-властна принцеса, а Хиацинт подражаваше на бащите им — стоик, сериозен, той бързаше да изпълни желанията й. Когато заповедите й свършваха, те се преструваха, че убийци са я отвлекли и той я защитаваше.

Хиацинт се усмихна.

— Дано похитителите са по-малко.

Тя допря буза в рамото му.

— Ако Синдер желае, за мен ще бъде чест да очаровам земляните.

— Предчувствах, че ще го кажеш. — Хиацинт легна по гръб и разтри челото си.

Рийо зави тъй, сякаш изливаше мъката си. Обикновено беше по-спокоен. Може би заради присъствието на Хиацинт. Може би се опитваше да й каже нещо.

А може би това беше собствената й лудост.

Уинтър понечи да заговори, но спря. Погледна Хиацинт, но той беше покрил очите си с ръка. Питаше се дали напоследък си доспива.

— Доктор Нандез каза, че до седмица ще изработи прототип на устройството на Синдер.

Хиацинт вдигна ръка.

— Толкова скоро?

— Но все още не знае дали ще работи. Трябва й човек, върху когото да го изпита.

— Принцесо…

— Вече се съгласих. Дори да се опиташ да ме разубедиш, съм подготвена да не те чуя.

Хиацинт се надигна.

— Да го изпробват върху теб? Та ние не знаем какви ще бъдат страничните ефекти. Не знаем дори дали ще работи. Нека някой друг да го изпита първи.

— Искам аз да бъда. Аз съм един от най-тежките случаи на лунната болест до днес. — Тя зарови пръсти в козината на вълка. — Но ми хрумна, че ако устройството работи, никога повече няма да видя Рийо. — Тя се усмихна тъжно. — Ами ако… ако хората вече не ме обичат както преди?

Хиацинт поклати глава.

— Състоянието ти няма значение. Обичат те, защото…

Тя зачака.

— Защото единствена беше добра с тях. Защото и ти ги обичаш. Това устройство няма да те промени.

— Ти искаш да се оправя, нали?

Хиацинт се отдръпна, сякаш беше хвърлила нещо по него.

— Ти не си увредена.

Погледът й пак се замъгли.

— Увредена съм, Хиацинт, увредена съм.

— Не, ти си… — Той изръмжа ядно и от дрезгавината в гласа му й се зави свят. — Виж, ще се радвам да не се налага да се тревожа за теб, че може да се нараниш или че някой ще се възползва от теб. Но ти не си… ти си…

— Аз халюцинирам, луда съм и съм увредена. Отдавна го знам, и двамата го знаем. Скарлет все това ми повтаря.

— Ти си съвършена — довърши той мисълта си, сякаш не го беше прекъснала. — Не ме е грижа дали виждаш умрели вълци, или се превръщаш в ледена скулптура, когато имаш лош ден. Не ме е грижа, че ме захапа за рамото. Не ме е грижа дали… ще се оправиш. — Той изрече думата, сякаш горчеше. — Искам да бъдеш в безопасност, да бъдеш щастлива. Това е.

Уинтър запърха с мигли и той извърна очи.

— Не ме гледай така.

— Искам да изпробват устройството върху мен. — Тя взе ръката му. — Ще бъда в безопасност и щастлива, когато вече не се страхувам от собствения си ум.

Хиацинт стисна устни и кимна. Бавно.

— Просто не ми харесва това, че ще си първа — рече той недоволно.

— Хиацинт?

Той я погледна.

— Ти мислиш, че съм съвършена, нали?

Той не отвърна очи. Не се изчерви, не изглеждаше притеснен. Просто я гледаше, като че го бе попитала дали Луната се върти около Земята.

— Всички мислят така.

Уинтър го хвана под ръка.

— Хайде да играем на онази игра, в която не се налага да се преструвам, че не те обичам, откакто научих значението на думата.

Хиацинт се приведе и я целуна нежно по челото.

— Струва ми се, че тази игра ще ми хареса.