Мариса Мейър
Уинтър (63)

Глава шестдесет и втора

Уинтър седеше на една грубо издялана пейка и гледаше как последните ледени късчета около краката й се разтапят. Тя топна пръстите си в плитката локвичка и се почуди от реалността на пукането, на студа, макар да знаеше, че не са действителни.

Въздъхна и вдигна уморено глава. По прашната улица боевата подготовка продължаваше. Стотината войници показваха всичко, на което са способни, за да направят армия от работниците. Тя потърси с поглед огнената коса на Скарлет, но не я откри.

Вместо това към края на тълпата зърна глава със светла коса.

Сърцето й подскочи.

Тя се задъха, скочи от пейката, но той вече беше изчезнал.

Потърси го сред лицата с надежда.

Стисна юмруци и се отърси от ненадейно обзелата я еуфория. Беше тъй отчаяна, че й се привиждаха призраци. Но той толкова много й липсваше. И тя все така не знаеше дали е жив. Нямаше нищо чудно, че вижда лицето му във всяко множество, зад всеки ъгъл.

Ето пак! Слънчеворусата му коса, прибрана зад ушите. Широките рамене, прикрити под работническите дрехи на сектора. Сините му очи я приковаха на място, тялото й се развълнува. Въздухът нахлу в дробовете й. Той е жив. Жив е!

Хиацинт вдигна пръст до устните си и я спря, преди да се затича към него. Приведе глава, заобиколи няколко работници и пое към гората. Обърна се назад веднъж, кимна едва забележимо и потъна в сенките.

С потни длани Уинтър потърси Скарлет, но от нея нямаше и помен. Никой не я наблюдаваше. Тя тръгна към гората с нова енергия и се мушна между тънките стволове на дърветата.

Ще мине през гората и ще пресрещне Хиацинт по средата на пътя. Ще се хвърли в ръцете му, без да я е грижа дали е редно.

Напред се чуваше бълбукането на централния фонтан.

— Принцесо.

Уинтър се сепна. В бързината бе минала край една старица, без дори да я забележи. Беше много стара, прегърбена жена, но лицето й беше живо. Носеше кошница с клонки и кора от дърветата, събрани в гората.

— Добър ден — рече бързо Уинтър и се поклони. Вече търсеше с поглед русата коса и шеговитата усмивка. Не видя нищо. Дърветата го криеха от нея.

— Търсиш младия красавец, нали? — Сбръчканото лице на жената се изкриви в нещо като усмивка.

Уинтър понечи да кимне, но се спря.

— Минавал ли е някой оттук току-що?

— Само твоят принц, миличка. Не се свени. Той е голям хубавец. — Жената стигаше до врата на Уинтър, отчасти заради гърбицата й. Уинтър се питаше колко ли години труд тежи на раменете й.

— Той ме помоли да ти предам нещо.

— Той ли? Хиацинт? — Уинтър се огледа наоколо. — Но къде е отишъл?

— Заръча да не тръгваш след него. Твърде опасно е. Сам ще те намери, когато опасността премине. — Тя наклони глава и погледна покрай подредените дървета към улицата, където алфите крещяха заповедите си.

Уинтър се опита да потисне разочарованието си. Нима не бе могъл да почака за една усмивка, мила дума, прегръдка набързо?

— А ти защо не си при другите?

Жената с мъка сви рамене.

— Някой каза, че имаме нужда от съчки. Аз съм стара вече, но това поне можах да свърша.

— Да, всички трябва да помагаме според силите си. Дай да ти помогна. — Тя взе кошницата от жената.

Останала с празни ръце, жената вдигна пръст:

— Почти бях забравила. Твоят принц ти остави подарък. — Тя взе да рови в кошницата и под пръчките откри обикновена кутия. — Каза, че тези са любимите ти.

Уинтър пое кутията и сърцето й запърха. И без да я отваря, знаеше какво има вътре и душата й се изпълни с благодарност. През какви ли перипетии беше минал Хиацинт. И то само за да й даде да разбере, че мисли за нея.

А може би тук имаше още нещо.

Може би бележка.

Захапала крайчеца на устните си, тя вдигна капака. Вътре имаше два хубави бонбона със зелена ябълка, току-що слезли от витрината на сладкаря.

— Ах, че вкусно изглеждат — рече старицата и проточи врат, за да надникне. — Не съм ги опитвала, откакто бях малко момиче. С ябълка са, нали?

— Да. — Уинтър поднесе кутията към нея. — Моля, вземи си единия. За благодарност, че ми ги донесе.

Жената се позамисли.

— Ако настояваш… една хапка няма да ме убие. Аз ще взема този, ако нямаш нищо против. Виж, обвивката се е пукнала, не става за принцеса. — Тя взе бонбона и погледна дръзко. — Но само ако ти изядеш другия. За мен ще бъде огромна чест да споделя с Ваше Височество този дар — самата красива принцеса Уинтър.

— Ти си мила жена. — Уинтър взе втория бонбон от кутията. Огледа я добре с надежда да намери една-две думи от Хиацинт, но нямаше нищо.

Е, това беше подарък. Не само бонбоните, но и шансът да го зърне отдалеч. Да узнае, че е жив и здрав.

Тя мушна бонбона в устата си. Жената я следеше, повтаряше движенията й и двете заедно отхапаха. Уинтър усети как твърдата обвивка се разчупи, сетне се стопи върху езика й.

Старицата се усмихна. По зъбите й бяха полепнали тъмночервени парченца от пълнежа.

— Оказа се по-приятно, отколкото си мислех.

Уинтър преглътна.

— Радвам се. За мен беше удоволствие да… да… — Тя примигна. Беше доловила нещо смътно познато в погледа на жената. Тази особена извивка на усмивката й, нещо високомерно, граничещо с презрение.

— Какво има, детето ми?

— За миг ми напомни на една жена. Но очите понякога ми играят номера. Не мога да им вярвам много-много.

— О, мило, глупаво дете! — Гърбицата на жената започна да се изглажда. — Ние сме лунитяни. На очите ни не може да се вярва.

Уинтър се отдръпна. Кошницата се изхлузи от ръцете й и падна на земята.

Пред нея Левана свали образа на старицата като змия, която сваля кожата си.

— Моите учени ме увериха, че вирусът ще действа бързо — рече кралицата, оглеждайки кожата на принцесата с ледените си очи. Любопитни. Доволни.

Мислите на Уинтър се блъскаха, тя се опитваше да отсее истината от лъжата. Правеше го цял живот.

Къде се бе дянал Хиацинт? Какво търсеше Левана тук? Това поредният кошмар ли беше? Халюцинация, трик?

Стомахът й се бунтуваше. Прилоша й.

— Дори в този миг заразените микроби се вливат в кръвта ти.

Уинтър се хвана за корема и усети как погълнатият бонбон се върти вътре. Представи си сърцето, артериите си, фабриката си за тромбоцити. Малки червени войници, които маршируват по своя конвейер.

— Микроби?

— О, не се бой. Ти си млада, тялото ти е силно. Ще минат поне час-два, преди да усетиш симптомите. Върху прекрасната ти кожа ще се появят мехури, пълни с кръв. Върховете на деликатните ти пръсти ще посинеят и ще изсъхнат… — Левана се усмихна. — Колко жалко, че няма да съм тук, за да те видя.

Уинтър погледна през дърветата към приятелите си. Ако се опиташе да побегне, Левана щеше да я спре. Но дали да извика, преди да е запушила устата й?

— Мислиш да предупредиш приятелите си? Не се тревожи. Аз ще те пусна, малка принцесо. Ще те оставя да се върнеш при тях и да ги заразиш. Те сгрешиха, когато избраха теб вместо мен и това ще бъде тяхната гибел.

Уинтър погледна мащехата си:

— Защо ме мразиш?

— Да те мразя ли? О, дете. Това ли си мислиш? — Левана допря хладните си пръсти до белезите по лицето й, които сама й бе причинила. — Не те мразя. Просто твоето съществуване ме дразни. — Тя погали с палец брадичката й. — От деня, в който се роди, ти имаше всичко, за което аз копнеех. Красота. Любовта на баща ти. А сега и възхищението на народа. На моя народ. — Тя отдръпна ръката си. — Но не за дълго. Баща ти е мъртъв. Красотата ти скоро ще повехне. А сега, когато носиш заразата на синята треска, всеки лунитянин, който те приближи, скоро ще съжалява за това.

Стомахът на Уинтър се сви. Тя си представи как болестта прониква в тялото й през лигавицата на стомаха й. Просмуква се във вените й. Всеки удар на сърцето й я изтласква из тялото й. Съзнаваше това някак отдалеч. В сравнение с мъченията, които мащехата й замисляше за хората, в нейната смърт имаше нещо милостиво. Бавно, спокойно приемане.

— Ти също можеше да спечелиш възхищението и любовта им — рече тя и снизходителната усмивка на Левана замръзна на лицето й. — Ако беше честна и добра с хората. Ако не ги беше поробила с лъжа. Ако не заплашваше тях и близките им със смърт за всяко дребно нарушение. Ако делеше богатствата, които имаме в Артемизия…

Езикът й се скова.

— Аз съм кралицата! — прошепна Левана. — Аз съм лунната кралица и аз ще решавам кой е най-добрият начин да управлявам своя народ. Никой — нито ти, нито противният киборг може да ми отнеме това! — Тя вирна брадичка и разшири ноздри. — Трябва да тръгвам. Кралството ми ме чака. Сбогом, Уинтър.

Уинтър се препъна назад, обърна се към хората. Ако можеше да види поне един човек, да го предупреди…

Ала гората я погълна и тя се свлече безжизнена на земята.