Мариса Мейър
Уинтър (67)

Глава шестдесет и шеста

В лабораторията нямаше огледала; нямаше и стерилизиращ душ в банята, в която бяха отвели Вълка, за да измие лепкавия гел от косата си. Но огледало не му и трябваше. Разликата се виждаше по структурата на костите на ръцете и краката му. Усещаше се в издадените му бърни, уголемените зъби, в деформираната му челюст. Бяха изменили лицевите му кости, за да има повече остри зъби. Раменете му бяха извити, краката му се движеха със странна гъвкавост и повече напомняха на лапи за тичане и скачане с голяма скорост. Ръцете му бяха огромни и подсилени с нокти като на хищник.

Можеше да подуши промяната вътре в себе си. Във вените му течаха нови химикали и хормони. Адреналин. Феромон. Скоро сигурно щеше да покара и новата козина и да завърши трансформацията му.

Вълка беше нещастен. Превърнаха го в онова, от което винаги се бе страхувал.

Освен това умираше от глад.

Бяха му оставили униформа, подобна на онази, която носеше като специален агент. Формалност за ролята му на коронацията. Повечето войници, рожби на биоинженерството, получаваха далеч по-прости дрехи, тъй като бяха по-скоро животни, отколкото хора.

А сега и той беше станал един от тях. Опита се да овладее отвращението си. Най-сетне, кой беше той, че да съди събратята си?

Но чувствата му непрекъснато се променяха. Ярост и гняв в един миг. А в следващия — отчаяние и себеомраза.

Това беше неговата съдба. Винаги е била. Сам не разбираше как е могъл да мисли другояче. Нима наистина бе повярвал, че може да бъде по-добър? Че заслужаваше повече? Той бе роден да убива, да яде и да руши. Това беше единственото, което му се полагаше.

Ненадейно носът му се размърда.

Храна!

Слюнката потече по езика му и той облиза острите си зъби. Стомахът му болезнено се сви от липсата на храна.

Вълка потрепери. Спомни си този глад от времето, когато за първи път започна обучението си за специален агент. Беше обзет от копнеж и същевременно от омраза към тлъстите парчета почти сурово месо и към битките, в които трябваше да спечели своето, утвърждавайки по този начин реда на храненето в глутницата. Но дори тогава гладът не беше тъй нетърпим.

Той преглътна с мъка и се облече.

Тялото му затрепери, когато отвори вратата усети и мириса на храна. Почти се задъха.

Чародеят Бемент и лаборантката все още бяха там, но мъжът в безсъзнание беше изнесен. Щом видя лицето на Вълка, лаборантката отстъпи назад и се скри зад един суспенсор, в който лежеше друга жертва.

— Този поглед означава, че в сградата има храна — рече тя.

— Така е. — Чародейката се беше облегнала на стената и четеше нещо на портскрийна си. — Качват я с асансьора.

— Но тук ли ще го оставите да яде? Някога виждала ли сте какво правят, когато ядат за първи път?

— Ще се справя. Ти си върши работата.

Жената хвърли още един неуверен поглед към Вълка, сетне се върна към задълженията си.

По коридора се чу звън и ароматът на храна се понесе във въздуха със стократно по-голяма сила. Вълка се хвана за рамката на вратата. Краката му се подкосиха.

Пристигна прислужник, който буташе количка с бяла покривка.

— Господарке — рече той и се поклони на чародейката. Сетне беше освободен.

Сетивата на Вълка бяха подложени на изпитание. Ушите му се вирнаха от съскането на парата. Стомахът му се сви болезнено от желание. Агнешко.

— Гладен ли си?

Той изръмжа срещу чародейката. Можеше да скочи върху нея и да я разкъса на парченца, преди тя да се усети. Но нещо го възпираше. Някакъв дълбоко вкоренен страх. Спомен от друг чародей, който прекършваше волята му.

— Зададох ти въпрос. Знам, че сега не си нищо повече от животно, но все ти стига умът да кажеш едно простичко „да“ или „не“.

— Да — изсумтя Вълка.

— Какво да?

Заслепи го ярост, но той я потисна. Направи гримаса от надигащата се омраза.

— Да, господарке.

— Добре. Нямаме време да се опознаем и да започнем да се разбираме, както става обикновено между чародея и неговата глутница. Но искам да ти поясня нагледно два основни принципа, така че малкият ти животински мозък да ги схване. — Тя дръпна бялата покривка и отдолу се показа препълнен поднос със запечено месо, кокали, хрущяли и костен мозък.

Вълка потрепери от глад, но и от отвращение. Отвращение от месото и от собствения си копнеж. Стар спомен засенчи този нов подтик. Нещо лъскаво, червено, сочно — домати!

Те са най-вкусните и са отгледани в моята градина…

— Първото нещо, което трябва да знаеш като воин от армията на Нейно Величество е, че доброто куче винаги получава награда. — Чародейката посочи с широк жест месото. — Давай. Хапни си.

Вълка тръсна глава, за да прогони непознатия глас. Пак беше онова момиче. Червенокосата, която бе тъй отвратена от него.

Краката на Вълка сами го доведоха до количката. Стомахът му копнееше. Беше изплезил език.

Но щом посегна с нокти към подноса, остра болка прониза стомаха му. Преви се на две в агония. Краката му се подкосиха и той се свлече на пода, удряйки количката, която се блъсна с трясък в стената. Болката продължаваше, изпълваше всяка частица от тялото му, сякаш някой забиваше в плътта му хиляди ножове.

Чародейката се усмихна.

Болката премина. Вълка остана на пода треперещ. Лицето му беше мокро от пот и сълзи.

Мъчението не беше новост за него. Помнеше го отпреди, когато беше с Яил. Но не бе изпитвал болка, откакто стана алфа. Ценен войник. Едно добро, вярно кутре.

— Това ще се случи пак, ако ме разочароваш. Разбрахме ли се?

Той кимна разтреперан. Мускулите му се свиваха конвулсивно.

— Разбрахме ли се?

Той се закашля.

— Да, господарке.

— Добре. — Жената взе подноса от количката и го подхвърли на пода до него. — А сега си изяж яденето като добро куче. Кралицата ни чака.