Мариса Мейър
Уинтър (53)

Глава петдесет и трета

Водата я връхлетя като цимент. Силата на удара отекна в тялото й. Всяка част от нея завибрира, отначало от падането, а сетне от леденостудената вода.

Езерото я погълна. Синдер още не се бе съвзела от удара, когато последният въздух излезе сред балончета и пяна от дробовете й. Гърдите й горяха от болка. Тялото й се люшкаше като шамандура, а металният й ляв крак я теглеше надолу.

Червена предупредителна лампичка озари мрака.

Проникване на течност. Захранването спира след 3…

Броячът не стигна по-далеч. В задната част на мозъка й настъпи мрак, сякаш някой беше щракнал ключа. Зави й се свят. С усилие на волята отвори очи и погледна към повърхността. Успя да се ориентира само защото усещаше как кракът й я тегли надолу, надолу.

Пред очите й проблеснаха бели искри. Дробовете й се свиха.

Хлъзгави водорасли протегнаха пипалата си към нея и омазаха с тиня десния й прасец — там, където панталоните й се бяха надиплили около коляното. Синдер насочи фенерчето си към мрака в краката си и се опита да го включи, но не успя.

На оскъдната светлина, която се просмукваше през калта и водата, сред блатната растителност тя различи бели кости. Металният й крак потъна в нечий гръден кош.

Синдер подскочи. Костите се натрошиха под стъпалото й и удивлението проясни ума й.

Тя стисна зъби и с последни сили се оттласна от дъното на езерото. Но не можеше да контролира левите си крайници. Те се бяха превърнали в мъртва тежест, а и рамото я болеше жестоко от зъбите на мутанта. Но все пак успя да се придвижи нагоре.

Над нея светлините станаха по-ярки, макар и да примигваха като мираж. Усети как силите я напускат, а пълният й с вода крак пак я повлече надолу…

Синдер изскочи на повърхността и жадно пое въздуха. Успя да се закрепи за миг, сетне отново взе да потъва. Мускулите й се напрегнаха, тя риташе с всички сили и отново изплува, опитвайки се да задържи главата си над водата.

Проблясъците в очите й започнаха да намаляват и тя изтри водата от очите си. Дворецът се извиси над нея, заплашителен и тягостен въпреки красотата си, разпрострял се от двете страни на езерото. Без изкуствената светлина, която огряваше купола, Синдер видя хипнотизиращата гледка на Млечния път отвъд стъклото.

На терасата над нея се движеха сенки. Тогава я връхлетя вълна и течението я понесе. Тя изгуби ориентация. Обзе я паника, махаше с ръка срещу шибащите я вълни. Рамото я болеше.

Заплува към средата на езерото, макар че краят му не се виждаше. Не беше стигнала далеч, когато мускулите й заболяха, а ставите в лявата страна на тялото й крещяха пред безполезната тежест на протезите й. Дробовете й сякаш кървяха, но тя трябваше да оживее. Не биваше да се предава, не биваше да спира да се опитва. Каи още беше в двореца. Трън, Скарлет и Уинтър бяха някъде на Луната и се нуждаеха от нея, хората от външните сектори разчитаха на нея и тя трябваше да продължава напред, напред…

Синдер си пое дълбоко въздух, гмурна се, свали ботушите си и ги остави да потънат. Не беше кой знае какво, но й олекна достатъчно, за да се бори с вълните.

Езерото сякаш нямаше край, но всеки път щом погледнеше назад и видеше, че лунният дворец се е смалил в далечината, Синдер усещаше нов прилив на сили. Брегът се осветяваше от големите къщи и малките пристани за лодки. Другата страна на езерото се губеше зад хоризонта.

Запъхтяна, тя се обърна по гръб. Кракът й гореше, ръцете й бяха сякаш от каучук, раната на рамото я болеше все едно бяха забили в нея пикел. Повече нямаше да издържи.

Отново я връхлетя вълна. С последни сили успя да изплува. Помисли си, че няма да успее да се добере до отсрещния бряг. Ами ако вече я чакаха там? Не можеше да се защитава. Не можеше да използва манипулация. Беше капнала. Едно ни живо, ни умряло, победено момиче.

Неочаквано удари главата си в нещо твърдо.

Тя ахна и отново потъна.

Замахна с крак, изплува и взе да плюе вода. Опря ръце в твърдата и хлъзгава повърхност, в която се бе блъснала. Куполът.

Беше стигнала края на Артемизия.

Огромната, дъгообразна стена служеше и като бент, а от другата страна на стъклото кратерът продължаваше още много километри във всички посоки — сух, тебеширенобял и смущаващо, страховито дълбок.

Синдер се полюшваше до стъклото и се чувстваше като риба в аквариум. Уловена в капан.

Обърна се към брега, но не можа да се застави да помръдне. Трепереше. Стомахът й беше празен. Тежкият й крак отново я затегли надолу и тя трябваше да употреби силата на хиляда войници вълци, за да изплува на повърхността. Устата й се напълни с вода и тя я изплю, щом показа глава над вълните. Но нямаше смисъл.

Не можеше.

Почувства се замаяна. Пляскаше с ръце във водата. Десният й крак отказа — беше твърде изтощен за още едно изтласкване. Синдер отвори уста и потъна, плъзгайки ръка по хлъзгавата стъклена стена.

Тъмнината я обгърна и тя се отпусна. Беше горда със себе си. Когато претърсят езерото, щяха да открият тялото й чак тук и щяха да разберат колко упорито се е борила.

Отпусна се. Една вълна я блъсна в стената, но тя не почувства нищо. В следния миг нещо я улови и я повлече към повърхността.

Синдер нямаше сили да се съпротивлява. Главата й се показа над водата и дробовете й се разтвориха. Две ръце я прегърнаха. Някой я притисна в стената.

Синдер се отпусна напред и положи глава на рамото.

— Синдер. — Напрегнат мъжки глас завибрира в гърдите й. — Стегни се. — Той я намести върху едната си ръка. — Синдер!

Тя вдигна замъглените си очи. Долови части от брадичката, профила и мократа коса, която бе залепнала на челото му. Май имаше халюцинации.

— Трън? — името заседна на гърлото й.

— Капитане… за теб. — Той стисна зъби и с усилие заплува към брега. — Спатии, доста тежиш! О, ето те и теб! Колко мило… да се притечеш на помощ…

— Харчиш много енергия, като говориш — изръмжа мъжки глас. Хиацинт? — Обърни я по гръб, за да не се налага да се бори с…

Последва пронизителен вик. Синдер се изплъзна от ръцете на Трън и потъна в приспивния уют на вълните.