Мариса Мейър
Уинтър (52)

Глава петдесет и втора

Каи стоеше като истукан насред целия смут. Левана крещеше — не, пищеше пронизително, а обичайно мелодичният й глас звучеше дрезгаво, непоносимо. Тя кряскаше заповедите си: „Намерете я! Доведете я при мен! Убийте я!“, но никой не я чуваше. А и нямаше кой да я чуе.

Почти всички стражи бяха мъртви. Чародеите — мъртви. Вълците — мъртви. Окървавените тела на няколко слуги и благородници лежаха на пода сред изпотрошените столове и маси — жертви на хибридните войници, пуснати срещу нищо неподозиращите, невъоръжени хора.

До него Левана скъса колието на една лунитянка и замери с него опръскана с кръв млада прислужница, която се бе свила на пода уплашена.

— Ти! Доведи ми още стражи! Искам всички чародеи и стражи да дойдат в залата на часа! А вие, разчистете тази мръсотия! Какво стоите така?

Слугите се пръснаха, кои пълзешком, кои тичешком, към скритите изходи в стените.

Постепенно разумът на Каи се избистри от уплахата и той се огледа наоколо. В единия край забеляза група земни водачи, скупчени един до друг. Сред тях беше и ужасеният Торин с измачкан костюм.

— Ранен ли си?

— Не, сър. — Торин си проправи път към Каи, като се подпираше на столовете, за да не се подхлъзне на кървавия под. — А вие?

Каи поклати глава.

— Земляните…?

— Всички са налице. Никой не е пострадал.

Каи се опита да преглътне, но устата му беше пресъхнала.

Зърна Еймъри, който тъкмо се измъкваше от една от нишите за прислужниците — единственият оцелял чародей след процеса, макар че вече бяха пристигнали други. Хората от кралския двор, които още не бяха побягнали от тронната зала, застанаха плътно до стените, ридаеха истерично и си разказваха какво са преживели. Кой какво е видял, кой страж кого е прострелял и това момиче наистина ли вярва, че е изчезналата принцеса?

Синдер беше причинила огромни разрушения пред очите на кралицата за съвсем кратко време — гладна и обградена от врагове. Това беше чудовищно. Невъзможно. Възхитително.

В гърлото на Каи заклокочи смях, потрепери неудържимо в диафрагмата му. Тресеше се от страх, паника и същевременно от страхопочитание. Истерията го връхлетя като юмручен удар в корема. Той запуши уста, но дивият му смях бързо се превърна в панически задух.

Торин допря ръка на гърба му.

— Ваше Величество?

— Торин — запъна се Каи, опитвайки да си поеме въздух, — мислиш ли, че е оцеляла?

На лицето на Торин беше изписано съмнение, но той отвърна:

— Дотук тя показа, че е доста издръжлива.

Каи се запъти към другата страна на тронната зала, а сватбените му обувки оставяха следи в лепкавата кръв. Когато стигна ръба, надникна във водата. От мястото си не бе успял да види колко е високо. Най-малко четири етажа. Стомахът му се обърна. Отсрещният бряг не се виждаше. Всъщност езерото се простираше толкова далеч, та изглеждаше, че стига до стената на купола.

Въздухът беше притихнал, но водата беше развълнувана и черна като мастило. Той се взираше да види тяло, момиче, блясък на метална ръка или крак, но от Синдер нямаше и следа.

Каи потрепери. Дали Селена можеше да плува? Дали тялото й беше конструирано така, че да може да плува? На „Рампион“ тя се къпеше, но да се потопи изцяло във водата…

— Дали е оцеляла?

Каи подскочи. На няколко метра от него със скръстени ръце и свити устни стоеше Левана. Каи се отдръпна от нея, подтикван от абсурдния страх, че кралицата се кани да го бутне от терасата. Щом се отдалечи, той си спомни, че тя може да го накара и сам да скочи.

— Не знам. — И за да я провокира, добави: — Между другото прекрасна програма. Имах големи очаквания, но ти не ме разочарова.

Тя изръмжа и Каи остана доволен, че се отдръпна назад.

— Еймъри — кресна рязко Левана. — Претърсете всеки сантиметър от езерото до сутринта! Искам да ми поднесете сърцето на киборга върху сребърен поднос!

Еймъри се поклони.

— Заповедта ви ще бъде изпълнена, Ваше Величество. — Той кимна към няколко чародеи, които бяха пристигнали след края на екшъна и които се опитваха да си дадат вид, че не са притеснени от разрушенията в тронната зала. Четирима от тях тръгнаха. — Боя се, че трябва да уведомя Ваше Величество, че има…

— Ясно е, че има поражения! — изкрещя Левана. Тя посочи с червения си нокът езерото. — Мислиш ли, че не мога да видя това?

Еймъри стисна устни.

— Разбира се, Ваше Величество, но има още нещо.

Погледът й пламна.

— Какво още може да има?

— Както знаете процесът и екзекуцията тази вечер се предаваха на живо във всички сектори. Изглежда, че в резултат на бягството на киборга, хората… са се разбунтували. В няколко сектора само, макар че камерите са възстановени, но обхващат едва десет процента от населението. СБ-1 е най-близкият, който камерите показват, но значителна тълпа е тръгнала към Артемизия и от далечния АТ-6.

— Тя не се е спасила! — гласът на Левана прозвуча глухо, напрегнато, сякаш щеше да се разпадне. Каи отстъпи с още крачка назад. — Тя е мъртва! Кажи на хората, че е мъртва. Не би могла да оцелее след това падане. И я намерете! Намерете я!

— Да, кралице моя. Незабавно ще направим изявление, с което ще уведомим народа ни за смъртта на Лин Синдер. Но не можем да гарантираме, че това ще бъде достатъчно, за да потуши размириците…

— Достатъчно! — Левана изблъска чародея от пътя си, с гневни крачки влезе в тронната зала и застана пред трона си. — Барикадирайте тунелите за влизане и излизане от Артемизия. Затворете аеродрумите. Никой няма да влезе или излезе от този купол, преди да открием киборга, а гражданите да се покаят за действията си. Ако някой се опита да мине през барикадите, застреляйте го!

— Почакайте — обади се европейският министър-председател Бромстад и хукна към Левана. В тронната зала нямаше нито един благородник. Бяха останали само слугите, които разчистваха труповете, и земляните, които се опитваха да не изглеждат тъй слисани и уплашени, колкото в действителност бяха. — Не може да затворите аеродрумите. Вие ни поканихте на сватба, а не във военна зона. Аз и моят кабинет заминаваме тази вечер.

Левана вдигна вежди и от този простичък, елегантен жест космите по врата на Каи настръхнаха. Тя се приближи до министър-председателя и макар Бромстад да се държеше мъжки и не отстъпи назад, Каи видя, че съжалява за думите си. Зад него останалите водачи се събраха по-плътно един до друг.

— Значи искате да заминете тази вечер? — измърка отново Левана. — Е, позволете ми тогава да ви помогна.

Наблизо един прислужник, който се стараеше да изглежда невидим, спря да търка пода и вдигна една вилица. На колене и с наведена глава, мъжът подаде вилицата на Бромстад.

В мига, в който министър-председателя хвана вилицата, по лицето му се изписа страх. Не просто страх. А страх, че държи оръжие и Левана може да го накара да направи всичко, всичко, което поиска.

— Спри! — Каи улови Левана за лакътя.

Тя се изсмя.

— Както казах и преди, няма да те направя моя императрица, ако нападнеш водач на съюзническа страна. Пусни го. Всички пусни. Достатъчно кръв се проля за един ден.

Очите на Левана горяха като въглени и в един миг Каи си помисли, че ще изтреби всички и просто ще завладее Земята с армията си, след като световните водачи разчистят пътя й.

Той знаеше, че тази мисъл е минавала през ума й.

Но на Земята живееха много хора, много повече, отколкото на Луната. Нямаше да успее да контролира всички. Един бунт на Земята щеше да се овладее по-трудно, ако тя се опиташе да я заграби със сила.

Вилицата изтрака на пода и Бромстад въздъхна шумно.

— Тя няма да те спаси — изсъска Левана. — Мислиш си, че е жива и че жалкият й бунт ще успее, но се лъжеш. След два дни аз ще стана императрица, а тя ще бъде мъртва. Ако вече не е. — Кралицата се овладя и приглади с ръце роклята си, сякаш така можеше да заличи катастрофалните събития от изминалия час. — Не знам дали ще те видя пак преди коронацията, скъпи съпруже. Боя се, че ми прилошава, като те гледам.

Благодарение на предупредителния поглед на Торин, Каи преглътна коментара си за неочакваното разочарование.

С едно щракване на пръстите Левана нареди на един от прислужниците да занесат вана в покоите й и сетне бързо излезе от тронната зала. Подгъвът на роклята й бе напоен с кръв.

Каи си отдъхна, замаян от събитията. От ненадейното оттегляне на кралицата. От мириса на кръв, примесен с острата миризма на почистващите препарати и аромата на задушено говеждо, който още се долавяше. Ушите му пищяха от изстрелите, а пред очите му все беше Синдер, която се хвърля от терасата.

— Ваше Величество? — чу се сух, уплашен глас.

Каи се обърна и видя Лин Адри и Пърл, сгушени в ъгъла. Лицата им бяха мръсни и по тях се спускаха вадички от сълзи.

— Може ли… — Тя преглътна, гърдите й се повдигаха уплашено. — Дали ще бъде възможно да… изпратите мен и дъщеря ми у дома? — Тя подсмръкна, а очите й отново плувнаха в сълзи. Лицето й се сгърчи, раменете й се отпуснаха. Тя едва стоеше на краката си. — Готова съм… искам да се прибера у дома. Моля ви.

Каи стисна зъби и я съжали почти толкова, колкото я презираше.

— Няма да стане, никой няма да си тръгне, преди всичко това да свърши.