Мариса Мейър
Уинтър (64)

Глава шестдесет и трета

— Виждал ли си Уинтър?

Алфа Стром довърши демонстрацията на удара и върна пръта на младата жена. Сетне се обърна към Скарлет:

— Не съм.

Скарлет огледа напрегнатите хора за стотен път.

— И аз не съм, и то отдавна. Тя има навика да се заплесва…

Стром вдигна нос, подуши въздуха, после поклати глава.

— Изглежда, е тръгнала преди известно време. Може би е намерила място, където да си отпочине.

— А може би избожда собствените си очи. Казвам ти, не е добре да остава сама.

Стром измуча недоволно, повика с ръка един от бета-членовете на глутницата му, сетне пое към пейката. Спря, подуши отново, огледа с проницателните си очи тълпата, после се обърна към гората.

— Плашиш ме — рече Скарлет.

— Нали поиска помощта ми.

— Всъщност не съм я искала.

Когато Стром се отправи към гората, Скарлет тръгна след него. Чудеше се защо ще й трябва на Уинтър да се запилява нанякъде сама…

Както и да е.

— Минала е оттук. — Стром прекара пръсти по кората на едно дърво. Обърна се надясно и ускори крачка. — Надушвам я.

Скарлет го последва.

— Ето там.

В същия миг тя видя Уинтър и хукна преди Стром.

— Уинтър! — извика Скарлет и падна на колене. Принцесата лежеше безжизнена на рехавата трева. Скарлет я обърна по гръб, провери пулса й и с облекчение установи, че бие, макар едва-едва.

Една ръка улови Скарлет за качулката и я дръпна назад. Тя изкрещя, замаха с ръце, но Стром не обърна внимание на юмруците й.

— Пусни ме! Какво правиш?

— Тя е болна.

— Какво? — Скарлет разкопча ципа на якето си, съблече го и пак коленичи до Уинтър. — Какви ги говориш?

— Подушвам я — изръмжа Стром и не приближи. — Заразена плът. Вони.

Скарлет го изгледа, намръщена, после пак насочи вниманието си към принцесата.

— Уинтър, събуди се — каза и леко я тупна по бузата, но тя не мръдна. Скарлет допря ръка до челото й. Беше потна и гореше. Опипа главата й, като се чудеше дали не се е ударила отново, но кръв нямаше, само подутината от битката в дома на Маха. — Уинтър!

Стром подритна нещо, то прескочи туфа трева и уцели Скарлет по коляното. Тя примигна и го вдигна. Бонбон с ябълка, като онези, които принцесата й носеше често в менажерията и които обикновено бяха поръсени с болкоуспокояващи. Някой бе отхапал от него. Скарлет вдигна ръката на Уинтър и откри по пръстите й следи от разтопения бонбон.

— Отрова?

— Не знам — отвърна Стром. — Не е мъртва — просто умира.

— От болест?

Той кимна рязко.

— Не бива да стоиш близо до нея. Мирише… — Той сякаш щеше да повърне.

— О, я се вземи в ръце. Имаш такива мускули и зъби, а те е страх от една настинка?

Лицето на Стром потъмня, но той не се приближи. Дори отстъпи още назад.

— Нещо не е наред с нея.

— Очевидно! Но какво? И как е станало? — Скарлет поклати глава. — Виж, има една болница на главната улица. Можеш ли да я отнесеш дотам? Ще накараме някой лекар да я прегледа. Може да се наложи да й прочистят стомаха или…

Скарлет погледна ръката на Уинтър и извика тихо. Отдръпна се от безжизненото й тяло, а инстинктът й казваше да не вдишва. Да си измие ръцете. Да побегне.

— Сега вече ме слушаш.

Скарлет изруга.

— Когато каза, че е болна, не знаех, че говориш за чумата!

— Не знам каква е тази болест. Никога не съм я подушвал.

Скарлет се поколеба още миг, после въздъхна с мъка и се застави да се върне при Уинтър. Повдигна ръката й с гримаса и огледа тъмните петна по лакътя. Бяха се подули като мехури и лъщяха.

Доколкото си спомняше, развитието на болестта минаваше през предвидими етапи, но колко продължаваха те, зависеше от човека. Щом като избиеше обривът по кожата, болният можеше да живее и три дни, и три седмици. Но откакто Уинтър изчезна, не беше минал повече от час, значи болестта се развиваше доста бързо.

Тя огледа пръстите й и си отдъхна, когато видя, че са розови и без синкави петна. Загубата на кръв по ръцете беше знак за последния стадий на болестта преди настъпването на смъртта.

Скарлет се намръщи. Не й ли бе казала Синдер, че лунитяните имат имунитет срещу болестта? И откъде изобщо се взе тук чумата?

— Казва се летумозис. На Земята има пандемия от тази болест. Развива се бързо и убива наред. Но… Левана има лекарство. Това е донякъде причината император Каито да се ожени за нея. Ние… трябва да запазим живота на Уинтър, докато се доберем до лекарството. И докато революцията свърши. Разбираш ли?

Тя прекара ръка през косата си.

— Дотогава ще минат дни, дори седмици. А миризмата й ми подсказва, че не й остава много време.

— Спри да говориш за миризмата й! Да, болестта е ужасна. Отвратителна! Но не можем да я оставим да лежи тук. Трябва да направим нещо.

Стром се залюля на пети и огледа с отвращение принцесата. Но беше по-добре от хищническия блясък в очите му.

— Трябва да я сложим в суспенсора.

— В какво?

— Използваме ги за лечение след операции или сериозни наранявания. — Стром сви рамене. — Може да забави развитието на болестта.

— Откъде да намерим суспенсор?

— Сигурно тук има. Работата в сектора е опасна.

— Отлично. Да вървим. — Тя стана и изтупа ръцете си. Стром я погледна, а после и Уинтър. Но остана на мястото си.

— Ох, добре. — Скарлет клекна, хвана ръката на Уинтър и тъкмо се готвеше да я вдигне на рамо, когато Стром се приближи и взе принцесата на ръце.

— Ех, какъв си джентълмен — измърмори Скарлет и взе якето си.

— Побързай — каза й той с изопнато лице от усилието да си поема въздух.

Двамата забързаха към къщите.

Скарлет излезе от гората зачервена и запъхтяна. Насъбралите се хора се обърнаха и в тоя миг Стром излезе с Уинтър на ръце.

— Принцесата е била отровена — извика Скарлет. — Болна е от смъртоносна болест, която се казва летумозис. Кралицата има лекарство, но Уинтър вероятно ще умре, ако не забавим развитието на болестта. — Тя зърна брадатия мъж. — Има ли суспенсор в сектора?

— Да, в болницата. Не знам… — Той хвърли поглед към белокос мъж, който се отдели от множеството. Мъжът приближи Уинтър, провери пулса й и повдигна клепачите й. Лекар, помисли си Скарлет.

— Суспенсорът не е използван отдавна — рече той след краткия преглед. — Ще отнеме петнадесет-двадесет минути, за да го подготвим за потапянето. Момичето също.

— Да действаме тогава — кимна Скарлет.

Лекарят ги поведе през навалицата. Хората се отдръпваха и гледаха принцесата объркани.

— Кой би сторил подобно нещо? — прошепна някой, край който Скарлет минаваше. — И то на принцесата — обади се друг.

— Значи ли това, че сред нас има предател? — попита лекарят тихо.

Скарлет поклати глава.

— Не вярвам. Който го е направил, е имал достъп до вируса и до скъпи бонбони. Промъкнал се е незабелязано и си е тръгнал.

— Или все още е сред нас, използвайки обаянието си.

Тя изсумтя. Глупавите лунитяни и глупавото им обаяние. Тук всеки можеше да бъде враг. Всеки можеше да мине за чародей, за някой от онези противни благородници или за самата кралица, а тя даже нямаше да разбере.

И все пак, защо някой би си дал труда да бие път дотук, за да зарази Уинтър, а не и останалите, когато със сигурност е знаел, че ще участват в революцията на Селена. Това предупреждение ли беше? Заплаха? Отвличане на вниманието?

Изведнъж й хрумна ужасна мисъл. Може би и другите щяха да пострадат. Летумозисът беше заразна болест и се развиваше бързо. В затворените куполи, където въздухът циркулираше…

— Стигнахме — каза лекарят и ги поведе към сграда, малко по-голяма от съседните къщи, но също толкова занемарена. До една от стените имаше контейнер с формата на ковчег, покрит с прах и протрити одеяла. Лекарят ги бутна на пода. — В тази стая има легла, може да я оставите, докато подготвя суспенсора.

Стром с радост се възползва от поканата. Лицето му още бе изкривено, когато се върна.

— Ще доведа няколко от моите хора да преместят суспенсора отвън.

Лекарят вдигна очи.

— Отвън ли?

— Хората обичат принцесата. Трябва да я видят — за да им напомни за какво се борят.

Лекарят примигна бързо, но кимна.

— Добре. Това няма да попречи на лечението.

Стром излезе от болницата и стъпките му отекнаха отвън.

— Боя се — рече лекарят, явно изплашен, — че това е единственият ни суспенсор.

— Е, и? — Скарлет го погледна в очите.

Със стиснати устни той я посочи. Скарлет проследи погледа му до ръцете си. Нищо. Нищо. А после съзря по горната част на ръката си тъмните петна и изруга.