Мариса Мейър
Уинтър (69)

Глава шестдесет и осма

— Защо най-хубавите дрехи се падат все на Крес? — оплака се Ико и скръсти ръце, докато Крес се упражняваше да ходи на обувките с ужасно високи платформи. — На Крес се пада да иде на кралската сватба. Пак на нея се пада да отиде на коронацията. Всичко най-хубаво е за Крес.

— Не отивам на коронацията — рече Крес и погледна краката си, като се опитваше да не падне. — Ще се представим за гости, за да можем да хакнем системата за излъчвания.

— На Крес се пада да хакне системата за излъчвания.

— Крес рискува живота си за тази цел! — Синдер хвърли купчина лъскави аксесоари на леглото. — Нещо от тези неща връзва ли се?

Ико се тръшна на леглото и взе да разглежда вещите с жадни очи.

— Мисля, че ръкавиците се закачат за крилата — рече тя и въздъхна унило. — Как ми се искаше и моят костюм да върви с дълги до лактите оранжеви ръкавици без пръсти.

— Тези обувки са като кокили — обяви Крес и се олюля. — Няма ли нещо по-практично?

— Тази дума според мен не съществува в речника на лунитяните — рече Синдер и пак се напъха в гардероба, — но ще погледна.

Поне успяха да намерят нови ботуши на Синдер, която бе оставила своите в езерото. Бяха натикани в шкаф с всевъзможни спортни принадлежности или поне така си мислеше Крес. За зла участ, не намериха нищо, което да й стане, а и Ико настоя, че няма да отиват на аристократичните й дрехи.

— Кажете ми, че не изглеждам чак толкова глупаво, колкото се чувствам. — Трън се появи на прага, нагласяйки ръкавелите си.

Крес се стресна, залитна, блъсна се в Ико и двете се озоваха на пода.

Синдер подаде глава от гардероба, видя какво става и сви устни. Пъхна се отново, като си мърмореше:

— Най-добре да потърся други обувки.

Трън помогна на Крес и Ико да станат.

— Може би глупавите облекла са темата на деня. — Той наклони глава и огледа костюма на Крес, който представляваше вечерна рокля, но и костюм на пеперуда. Оранжевото туту едва стигаше до средата на бедрата й и в комбинация с лъскавия корсет беше доста крещящо. Отзад бяха пришити две парчета плат, които се свързваха с дългите до лакътя оранжеви ръкавици без пръсти, от които Ико се отказа, тъй че, когато Крес разпереше ръце, на гърба й се отваряха две черно-жълти пеперудени крила. За капак на всичко, Ико намери в шкафа малка синя шапка с две пружини, на чийто връх се мъдреше по една мъхеста топка — Крес предположи, че това са антенките.

— След като видях как си облечена, вече се чувствам по-добре. — Трън нагласи папийонката си. Беше облечен с лилав костюм по тялото, който му стоеше учудващо добре, макар да беше измъкнат от гардероба на непознат. На папийонката бяха зашити малки лампички, които осветяваха яката на бялата му риза в различни неонови светлини. Той обаче не бе свалил черните военни обувки.

Изглеждаше нелепо, но и много секси и Крес с мъка отвърна поглед встрани.

— Няма да ви познаят. — Синдер се появи с чифт по-удобни обувки. — На пиршеството всички бяха облечени в подобни откачени дрехи. Сигурна съм, че повечето от тях бяха преобразени с обаяние, но колкото по-малко неща човек изменя с обаянието, толкова по-лесно е да поддържа илюзията.

— Ей, капитане — рече Ико, — спри да гледаш краката й.

Крес се обърна точно навреме, за да види доволната усмивка на Трън. Той сви рамене и сложи ръкавелите на сакото си.

— Аз съм познавач, Ико. Виж колко е висока с тези обувки. — Поколеба се. — Добре де, височка.

Поруменяла, Крес огледа голите си крака с предпазлива гордост.

Синдер завъртя очи.

— Ето, Крес, пробвай тези.

— Хм? О, добре. — Тя свали уредите за мъчение и ги хвърли на Ико, която с трепет си ги нахлузи. И след миг вече танцуваше из стаята, сякаш бе програмирана да носи точно тези обувки.

— О, да! — възкликна тя. — Ще ги задържа.

Щом Крес обу новите обувки, Трън перна с нокът една от пухкавите топки на антените и я прегърна през раменете.

— Как изглеждаме?

Синдер се почеса по врата. Ико наклони глава на една страна, после на другата, сякаш от друг ъгъл щяха да изглеждат по-добре.

— Ами приличате на лунитяни май — рече Синдер.

— Добре. — Трън вдигна ръка и Крес непохватно го чукна с длан.

Синдер оправи опашката си.

— Само че всеки лунитянин, който се вгледа внимателно, ще забележи, че ти си землянин, а тя е щит. Затова, умната!

Трън се изсмя.

— Умната е бащиното ми име. След Изискан и Дързък.

— Ама ти чуваш ли се какви ги говориш през цялото време? — попита Синдер.

Трън взе чипа, върху който бяха прехвърлили записа на Синдер, и го подаде на Крес:

— Скрий го някъде.

Тя го изгледа, но не знаеше къде да го сложи. Нямаше джобове, нямаше чанта, облеклото й бе оскъдно, тъй че нищо не можеше да скрие. Най-сетне го мушна в корсета си.

Трън взе портскрийна й от тоалетната масичка и го мушна във вътрешния джоб на сакото си, където се забелязваха очертанията на пистолета му. Един малък нож, който беше взел от кухнята, изчезна в ръцете му тъй бързо, че Крес не разбра къде го сложи.

— Май това е всичко — рече Синдер и отново огледа Трън и Крес от глава до пети. — Готови ли сме?

— Ако някой каже „не“ — чу се гласът на Хиацинт, който се появи намръщен от коридора и взе да барабани с пръсти, — тръгвам без вас.

Крес хвърли поглед на приятелите си и си даде сметка, че всеки миг ще се разделят. Отново. Страх се загнезди в сърцето й.

Тя и Трън отиваха в двореца, докато Синдер, Ико и Хиацинт щяха да се опитат да спасят Уинтър и Скарлет и да организират хората, които скоро щяха да нахлуят в Артемизия.

Тя не искаше да ги оставя. Не искаше да се сбогува.

Но Трън я стискаше през раменете здраво и утешително. И когато той подръпна ревера си и заяви, че са готови, Крес не възрази.

 

 

— Ето там е задният вход. — Хиацинт посочи една почти невидима врата от задната страна на клиниката за медицински и научни изследвания, почти скрита зад храсти. Ико надигна глава, за да погледне, но той я спря и я принуди да залегне. В този миг двама мъже в бели престилки минаха край тях, но се бяха втренчили в портскрийновете си.

Хиацинт огледа двора още веднъж, сетне изхвърча от прикритието си и се скри в сенките на сградата. През стената на купола се виждаше безлюдния лунен пейзаж, който се простираше в далечината.

Той махна с ръка и Синдер и Ико го последваха.

Вратата се отвори лесно — нямаше смисъл да се заключва вратата на сграда, която беше отворена за всички, — но това не успокои Хиацинт. Той нямаше да намери покой, докато не спаси живота на Уинтър.

Тримата забързаха по слабо осветения коридор. Стените се нуждаеха от боядисване. Хиацинт се ослуша, но чу само скърцането на колела и тракането на количка в някакъв далечен коридор.

— Натам е стаята за поддръжка — посочи той, — а на всеки етаж има и стая за портиера. Тази врата отвежда в централната част на сградата.

— Откъде знаеш? — прошепна Синдер.

— Бях стажант тук за месец-два, преди кралицата да реши, че от мен ще излезе порядъчен гвардеец за стражата й.

Той усети погледа й, но не се обърна.

— Да, вярно — измърмори тя. — Нали си искал да станеш лекар.

— Както и да е. — Той отиде до екрана пред стаята за поддръжка и извади диаграма на клиниката. Няколко червени удивителни светеха на различни места и към тях имаше обяснителни бележки. Пациент стая 8: нетоксичен разлив по пода. Лаборатория 13: дефектен ключ за лампата.

— Ето. — Синдер посочи четвъртия етаж на диаграмата. Научноизследователски център по заразите.

В другия край на сградата имаше задно стълбище, което щеше да ги отведе до етажа, който им трябваше. Хиацинт се надяваше, че екипът от учени си беше взел свободен ден, за да присъства на празненствата по случай коронацията. Не искаше нови усложнения и предпочиташе по възможност да не убива никого.

Но това не му попречи да зареди пистолета си.

Качиха се на четвъртия етаж безпрепятствено. Хиацинт открехна вратата и огледа ярко осветения коридор. Чу бълбукането на контейнери с вода, бученето на компютри и постоянния шум на машините. Но нито един човешки звук.

Като даде знак на другите да не се отделят от него, той тръгна по коридора. Обувките им скърцаха и тропаха по твърдия под. Щом минеха покрай някоя врата, екранът светваше и посочваше за какво е предназначена стаята.

Земеделие: Генно модифициране

Биоелектрически манипулации: Изследване №17 (контролна и експериментална група 1–)

Генно инженерство: Canis Lupus пациенти № 16–20

Генно инженерство: Canis Lupus пациенти № 21–23

Генно инженерство: Хирургически изменения

— … повишено производ…

Хиацинт замръзна. Женският глас идваше от дъното на коридора, после се чу затръшването на врата или шкаф.

— … ще може да поддържа… ресурсите…

Друга врата се отвори, след това се чуха стъпки.

Хиацинт блъсна първата врата, която му се изпречи пред очите, но тя беше заключена. Зад него Синдер опита друга и се изсмя, когато и тя не се отвори.

— Ето тук — прошепна Ико и отвори една врата. Хиацинт и Синдер се шмугнаха вътре след нея и затвориха безшумно.

В лабораторията нямаше никого — или поне нямаше хора. Хора в съзнание. Лавици със суспенсори се издигаха от пода до тавана край стените. Те бучаха, клокочеха, а отвътре бяха осветени от слаба зелена светлина, от която телата приличаха на замръзнали трупове. На отсрещната стена бяха още повече и приличаха на затворени чекмеджета, а стената изглеждаше като шахматна дъска от екрани, статистически данни, светлини и стъпала.

Синдер и Ико се скриха зад два от суспенсорите. Хиацинт допря гръб в стената, тъй че ако някой отвореше вратата, той щеше да остане скрит и да го нападне в гръб.

На женския глас отговори друг, този път мъжки:

— … колкото искаш, но щеше да е хубаво да ни дадат знак, че това ще…

Хиацинт си пое въздух. Гласът се усили и стъпките се чуха точно пред вратата, но скоро заглъхнаха в другата посока.

Ико надникна иззад суспенсора, но той вдигна пръст до устните си. Миг след това се показа и озадаченото лице на Синдер.

Хиацинт хвърли бегъл поглед на помещението. От всеки суспенсор излизаше малка тръбичка, свързана с контейнери. Повечето тръбички бяха прозрачни, но имаше и оцветени в тъмночервено от бавно течащата кръв.

— Що за място е това? — прошепна Синдер. Лицето й се бе сгърчило от ужас. Тя се взираше в безжизненото тяло на едно дете, което беше на три-четири години.

— Това са щитове. Левана ги държи тук заради безкрайните запаси от кръв. Използват я за производството на лекарството.

Когато щитовете се раждаха и ги отделяха от семействата им, казваха на близките, че децата са убити съгласно закона за убийство на новородените. Преди години ги държаха в изолирани пансиони, където се отнасяха с тях като с обикновени затворници. Но един ден щитовете се разбунтуваха и излязоха от контрол. Успяха да убият петима чародеи и осем стражи, преди да потушат бунта.

Оттогава на тях се гледаше като на нещо полезно, но и опасно и затова ги държаха в постоянна кома. Така те не представляваха заплаха, а лунитяните започнаха да извличат тромбоцитите от кръвта им за приготвянето на лекарство срещу летумозиса.

Малцина знаеха, че законът за убийство на новородените е блъф и изчезналите им деца са живи, макар и не съвсем.

Хиацинт никога не беше влизал в тази стая, въпреки че знаеше за съществуването й. Реалността беше по-отблъскваща, отколкото си бе представял. Хрумна му, че ако бе успял да стане лекар, може би щеше да работи точно в тази лаборатория. Само че вместо да лекува хората, щеше да ги използва.

Ико се бе върнала при вратата.

— Не чувам нищо в коридора.

— Добре. Да вървим. — Синдер прекара пръсти по суспенсора на едно малко дете. Очите й се навлажниха от тъга, но ако Хиацинт я познаваше добре, щеше да види, че в тях блесна и решителност. Беше сигурен, че тя замисля да се върне и да пусне децата на свобода.