Мариса Мейър
Уинтър (90)

Глава осемдесет и осма

Синдер провери пълнителя на пистолета и преброи патроните, докато тичаше. Задъхваше се, но не чувстваше умора. Адреналинът се изливаше в тялото й, усети го за първи път, не защото мозъчният й интерфейс я предупреди, а защото цялата трепереше.

Ехото от битката идваше отдалеч, глухо и неясно. Много етажи под нея. Но се чуваше, че превземат двореца. Ще има много жертви, помисли си тя.

Може би нейните хора побеждават. Тя можеше да победи.

Всичко щеше да иде по дяволите, ако не довършеше онова, за което бе дошла. Ако не намереше начин да сложи завинаги край на тиранията на Левана, до сутринта хората отново щяха да бъдат в нейно владение.

Изкачваше стълбите по две наведнъж. Когато стигна на четвъртия етаж, настръхна. Огледа пустия коридор с картините, гоблените и искрящо белите плочки и се ослуша. Дали не й готвеха засада?

Не че ако имаше засада, щеше да чуе нещо.

След хаоса на двора тук всичко беше мрачно, зловещо.

Когато стигна безпрепятствено до тронната зала, Синдер не се успокои. Не беше типично за Левана да улеснява враговете си, а това означаваше, че или е съвсем обезумяла и не може да мисли нормално, или — по-вероятно — щеше да й устрои капан.

В едната си ръка Синдер стискаше пистолета, в другата — ножа. Опита да успокои побеснялото си сърце и да реши какво да прави, когато влезе в тронната зала. Сигурно Левана се криеше там, заобиколена от стражи и чародеи.

Ако стражите не бяха под нечий контрол, Синдер щеше да ги овладее и да ги използва като защитна бариера. Щеше да изчака удобен момент и да застреля Левана. Колебанието не влизаше в сметката.

Защото Левана нямаше да се поколебае да я убие.

Стигна вратите на тронната зала с герба на Луната. Преглътна. Искаше й се да почувства колко са хората вътре, но вратите бяха плътно затворени. Беше загадка какво има от другата им страна.

Засада, шепнеше й здравият разум. Капан.

Синдер облиза устни, приготви се, блъсна вратите и се пъхна в залата, преди да се затръшнат в лицето й. Беше готова за удар, за куршум, за всичко друго, но не и за тишината вътре.

Имаше само двама души и помещението изглеждаше много по-голямо, отколкото по време на сватбеното угощение. Столовете още бяха там, някои, прибрани до стените, други — изпочупени на пода в хаоса, който тя бе предизвикала.

Тронът беше на мястото си, а на него седеше Левана както преди. Ала не с обичайния жесток и презрителен израз на лицето; беше отпусната, примирена. Роклята й с цветовете на Източната република бе подигравка с всичко, което Каи и страната му защитаваха. Обаянието й се бе възвърнало. Беше извърнала встрани лицето си, над което се спускаше лъскавата й коса. Виждаше се само върхът на носа й и част от рубиненочервените й устни.

Другият човек в залата беше Трън. Синдер затаи дъх, но слаб лъч надежда я озари. Може би това бе лунитянин, който се беше преобразил на Трън. Тя присви очи подозрително и остана на място.

— Време беше — рече Трън с язвителен глас. — Нямаш представа колко мъчителни бяха последните минути.

Сърцето на Синдер се сви, надеждата й угасна. Това наистина беше Трън. Стоеше опасно близо в края на терасата, откъдето тя беше скочила. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Светещата папийонка беше изчезнала, а от лилавия му костюм бе останала само ризата с разкопчана яка. Имаше дупка на бедрото, а над коляното — засъхнала кръв. Под панталона се виждаше подутина — явно се беше превързал набързо.

Синдер прати мисловната си енергия към него, но Левана го държеше здраво като в железни окови.

Трън огледа окървавените дрехи на Синдер и оръжията в ръцете й. Вдигна вежда.

— Лош ден, а?

Синдер замълча. Тя все още чакаше изненадваща атака. Куршум в сърцето. Страж, който изниква от сенките и я просва на земята.

Нищо не се случи.

Нито звук, освен тежкото й дишане.

— Кракът ти?

Трън сви рамене.

— Боли ужасно, но няма да умра. Освен ако раната се инфектира, което е напълно възможно предвид мръсотията в затвора.

Синдер хвърли поглед през рамо да се увери, че никой не се промъква откъм коридора, и пристъпи плахо напред.

Трън отстъпи назад. Една крачка по-близо до ръба.

Синдер спря.

— Не се приближавай — рече Левана. Гласът й беше кротък, уморен и нямаше нищо общо с високомерната радост, с която нареди екзекуцията й. Не повдигна глава. — И не те съветвам да вдигаш оръжие. Освен ако вярваш, че е късметлия като теб.

— Дори по-голям.

Трън кимна, но не каза нищо, а Синдер остана на мястото си. Погледна го и изрече безгласно една-единствена дума: Крес?

Безразличието му изчезна и той поклати леко глава. Синдер не разбра какво означава това — че не знае къде е Крес, или нещо лошо се е случило и той предпочита да не говори сега.

Изведнъж ръката й помръдна и вдигна пистолета към главата й.

В същия миг тя стисна зъби и я принуди да спре. Отдъхна си, когато ръката й я послуша.

Синдер изръмжа и свали пистолета.

Левана се разсмя, но смехът й беше горчив.

— Предполагах, че така ще стане — тя потърка челото си. — Днес не съм… на себе си. Но май и ти не си.

Синдер се намръщи. Защо Левана успя да я контролира навън, а сега не можеше? Дали защото силата й е била твърде крехка в онзи миг, докато се опитваше да контролира толкова много хора, или кралицата отмаляваше? Може би записът с истинското й лице бе разрушил способностите й.

Това обаче не й пречеше да контролира Трън, но пък, ако трябваше да бъде честна, и едно дете би успяло да го контролира.

Левана въздъхна.

— Защо, Селена? Защо искаш да ми отнемеш всичко?

Синдер присви очи.

— Ти се опита да ме убиеш, забрави ли? Ти седиш на моя трон. Ти се омъжи за приятеля ми! — Думата изскочи от устата й, преди да помисли. За първи път я изричаше гласно. Дори не беше сигурна дали е вярно. Но така поне й се струваше, нищо че Каи бе женен за леля й.

Но Левана не слушаше.

— Ти не разбираш колко се трудих. Колко години планирах, поставях основите. Болестта, щитовете, лекарството, войниците, специалните части, внимателно обмислените нападения. — Тя допря бялата си ръка до слепоочието си. Изглеждаше нещастна. — Всичко беше готово. Беше съвършено. Той щеше да обяви годежа ни на бала, но не — ти трябваше да се появиш там. Завърнала се от мъртвите, за да ме преследваш. А сега идваш тук, караш народа ми да ме мрази, показваш този… този ужасен запис и пълниш главите им с твоите лъжи.

— Моите лъжи! Ти си тази, която ги манипулира! Аз само им показах истината.

Левана трепна и изви още повече глава, сякаш не можеше да понесе да й напомнят какво се крие под илюзорната й красота.

Синдер въздъхна и пристъпи напред.

Трън пак отстъпи назад.

Лицето й посърна. Край на надеждата, че увлечена в своите илюзии, Левана е забравила Трън.

— Не разбирам — рече Синдер по-спокойно — как си могла да ми причиниш това. Та аз съм била дете, а ти… — Сърцето й се сви. — Знам, че белезите ти са от изгаряния. Аз имам същите по крака. Как си могла да причиниш тази болка на друг, когато знаеш какво е?

— Ти трябваше да умреш! — кресна Левана, сякаш това обясняваше нещата. — Аз поне имах милостта да те убия, да свърша с теб.

— Но аз не съм мъртва.

— Да, забелязах. Не съм виновна, че някой е решил да те спаси. Не съм виновна, че са те превърнали в… в това. — Тя махна вяло с ръка към Синдер.

Синдер стисна зъби. Искаше й се да отвърне, но замълча. Левана от години живееше със своите извинения.

Погледна крадешком към Трън. Той бе зяпнал в тавана. Изглеждаше отегчен.

Синдер отстъпи крачка назад в знак на мир, но Трън остана на мястото си.

— И кой ти причини това? — попита тя внимателно. — Кой те е обезобразил така?

Левана подсмръкна и най-сетне се осмели да погледне Синдер. Красотата й отново сияеше, но Синдер знаеше как изглежда в действителност и вече я възприемаше по различен начин. Дали заради киборгския й софтуер, или заради слабостта на Левана, тя виждаше само белезите и деформациите.

За миг изпита съчувствие.

— Не знаеш ли?

— Че откъде да знам?

— Глупаво дете. — Кичур коса падна върху лицето на Левана. — Майка ти.