Мариса Мейър
Уинтър (6)

Глава шеста

— В тези два репортажа има интервюта на онази келнерка, Емили Монфор. — Крес прекара пръсти по нетскрийна в товарното отделение и отвори снимката на русокосо момиче, което разговаря с новинарския екип. — Казва, че в отсъствието на Скарлет наглежда фермите и градините на Беноа. Тук подмята, че работата вече й идва в повече и се шегува, че ако семейство Беноа скоро не се завърнат, ще трябва да обяви пилетата на търг. — Крес се поколеба. — Но знам ли, може би не беше шега. Не съм сигурна. О, а ето тук говори за пристигането на Трън и Синдер във фермата и колко много са я уплашили.

Тя хвърли поглед през рамо да види дали Вълка я слуша. Той беше вперил поглед в екрана, свъсил вежди, смълчан и умислен, както винаги. Когато той не отвърна, Крес се покашля и отвори нов прозорец.

— Колкото до финансите, Мишел Беноа е притежавала изцяло земята, а тези банкови извлечения показват, че данъците върху нея и търговията и досега се удържат автоматично. Ще уредя също и плащанията за наема на андроидните работници. За миналия месец не е платен, но аз ще го платя, а и по всичко личи, че тя отдавна е била лоялен клиент и пропуснатото плащане не е прекъснало работата им. — Тя увеличи зърнестата снимка. — Тази сателитна фотография е направена преди тридесет и шест часа и на нея се вижда как всички андроиди и двамата надзиратели работят на полето. — Тя прибра кичур коса зад ухото си и се обърна към Вълка. — Сметките се плащат редовно, работниците се грижат за животните и реколтата. Редовните клиенти, които чакат доставките си, сигурно са разгневени в отсъствието на Скарлет, но в момента това е най-лошото. По моите изчисления стопанството може да се поддържа още… около два-три месеца.

Вълка не отмести отчаяния си поглед от сателитната снимка.

— Тя обича фермата.

— И фермата ще я чака, когато я върнем там. — Крес се постара да прозвучи оптимистично. Щеше й се да добави, че Скарлет ще бъде добре, че с всеки нов ден се приближават повече към спасението й, но прехапа език. Думите толкова много се подмятаха насам-натам, че напоследък бяха взели да губят смисъла си даже и за нея.

В действителност никой нямаше понятие нито дали Скарлет още е жива, нито в какво здраве ще е я открият. Вълка знаеше това най-добре от всички.

— Има ли още нещо, което искаш да потърся?

Той понечи да поклати глава, но се спря. Очите му се стрелнаха към нея със зорко любопитство.

Крес преглътна. Макар да беше посвикнала с Вълка, откакто бяха заедно на кораба, той все още донякъде я ужасяваше.

— Можеш ли да откриеш информация за хора на Луната?

Момичето отпусна рамене със съжаление.

— Ако можех да науча нещо за нея досега, аз…

— Не Скарлет — рече той с дрезгав глас, когато произнесе името й. — Чудех се за родителите си.

Крес примигна. Родители? Никога не си беше представяла, че Вълка има родители. Мисълта, че този грамаден мъж някога е бил дете, неспособно само да се грижи за себе си, дете, което някой е обичал, просто не пасваше на вида му. Но нали всички те са били деца някога.

— О, добре — запъна се тя и приглади полата на износената си памучна рокля, която взе от сателита преди цяла вечност, както й се струваше. Макар че изкара цял ден с една от военните униформи, които намери в отделението за екипажа, Крес цял живот ходеше боса и облечена с някоя семпла рокля и затова тази й се стори тежка и неудобна. Освен това всичките панталони й бяха твърде дълги.

— Мислиш ли, че ще ги срещнеш? Когато отидем на Луната?

— Това не е от първостепенно значение. — Вълка изрече думите като генерал, но лицето му издаде чувствата му. — Но не бих имал нищо против да науча дали още са живи. Може би някой ден пак ще ги видя. — Раздвижи челюстта си. — Бях на дванадесет, когато ме отведоха. Сигурно смятат, че съм мъртъв. Или че съм станал чудовище.

Тези думи развълнуваха Крес и тя усети физическа болка в гърдите си. Шестнадесет години баща й мислеше, че и тя е мъртва, а на нея й казаха, че родителите й доброволно са я пожертвали, защото е родена щит. Тя тъкмо се събра с баща си, когато той почина от летумозис — чумата, донесена от лунните хора — в лабораториите на двореца в Ню Бейджин. Крес се опита да скърби за смъртта му, но повече тъгуваше за това, че изобщо е имала баща и за изгубеното време, в което можеха да се опознаят.

Тя все така мислеше за него като за доктор Ърланд, странното, темерутесто старче, започнало лотарията с киборгите в Източната република. Което търгуваше незаконно с щитове в Африка.

Но той беше и мъжът, който помогна на Синдер да избяга от затвора.

Беше извършил толкова много неща — едни добри, други ужасни. И всичко, каза й Синдер, защото бе решен да сложи край на царуването на Левана.

Да отмъсти за дъщеря си. Да отмъсти за нея.

— Крес?

Крес подскочи.

— Извинявай. Аз не… не мога да вляза оттук в компютрите на Луната. Но веднъж да кацнем там…

— Все едно. Това няма значение. — Вълка се подпря на пилотската кабина и зарови пръсти в рошавата си коса. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята, но това беше обичайният му вид през последните дни. — Скарлет стои на първо място. Нищо друго.

Крес си помисли да каже, че свалянето на Левана и възкачването на Синдер на трона също са неща от прилична важност, но не посмя да отвори уста.

— Ти споменавал ли си за родителите си на Синдер?

Вълка наклони глава.

— Защо?

— Не знам. Нали тя каза, че на Луната нямаме никакви съюзници… и че би било добре да имаме повече връзки там. Може би те биха ни помогнали…

Погледът му стана мрачен — замислен, но и ядосан.

— Това ще ги изложи на опасност.

Крес прехапа долната си устна.

— Струва ми се, че Синдер се кани да изложи на опасност доста хора. — Портскрийнът й звънна и тя изключи автоматичната аларма. — Време е за капките за очи на капитана. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Засега само да се движим по-бързо.

Крес клюмна.

— Говорех по-скоро за… храна. Кога за последен път си ял?

Раменете на Вълка се свиха към ушите му и виновният му вид стигаше на Крес да разбере отговора. Тя беше чувала слухове за ненаситния му апетит и ускорения му метаболизъм, който не му даваше покой и вечно го караше да се движи насам-натам. Но откакто се качи на кораба, в поведението му нямаше нищо подобно и Крес знаеше, че Синдер много се тревожи за него. Вълка възвръщаше радостта си единствено когато обсъждаха стратегията за революцията на Синдер и тогава юмруците му се свиваха като на боеца, който се очакваше да бъде.

— Добре. Отивам да помогна на капитана. — Крес се изправи, събра кураж и като сложи ръка на хълбока си, заговори с най-настойчивия си тон. — А ти ще отидеш в корабната кухня и ще си направиш сандвич. Трябва да пазиш силите си, ако искаш да си полезен на нас и на Скарлет.

Вълка вдигна вежди при нейната проява на здрав разум.

Крес се изчерви.

— Или поне… хапни малко консервирани плодове.

Изражението му се смекчи.

— Добре.

— Добре. — Тя си пое дълбоко въздух, грабна портскрийна и тръгна към каютите на екипажа.

— Крес?

Тя спря и се обърна, но скръстил ръце, Вълка се бе втренчил в пода. Явно се чувстваше толкова неловко, колкото и Крес обикновено.

— Благодаря ти.

Сърцето й се преизпълни от съчувствие. Утешителните думи напираха на езика й — Тя ще се оправи. Всичко ще бъде наред със Скарлет. – Но Крес, вместо да ги изрече, ги преглътна.

— За нищо — каза, обърна се и тръгна по коридора.

Кабината на Трън беше последната вляво, точно преди кухнята. Беше най-голяма, тъй като беше предназначена за капитана, и единствената, в която нямаше двойно легло. Крес беше влизала тук много пъти, за да помага на Трън да си сложи капките за очи, които доктор Ърланд приготви за увредения му оптичен нерв, но никога не се задържаше задълго. Дори при широко отворена врата, пространството й се струваше твърде интимно, твърде лично. На едната стена се мъдреше карта на Земята, осеяна с бележки на ръка и знаменца, които показваха местата, на които Трън е бил, и онези, които искаше да посети, а по писалището му бяха пръснати дузина макети на различни космически кораби, в това число и един на „Рампион 214“. Леглото никога не беше оправено.

При първото си посещение в кабината, Крес попита Трън за картата и, очарована, го слуша да й разказва за местата, които й показа: от древни руини до процъфтяващи метрополиси, от тропически гори до бели плажове. Описанията му изпълниха Крес с копнеж. Тя беше щастлива тук — корабът беше по-просторен, отколкото на сателита, а връзките, които създаваше с останалия екипаж, й приличаха на приятелство. Но тя не видя почти нищо от Земята, а мисълта да зърне всичко това, докато стои до Трън и пръстите им са преплетени… фантазията всеки път караше сърцето й да тупти като побесняло.

Когато Крес стигна края на коридора, завари вратата отворена, а Трън седеше в средата на пода и държеше портскрийн на една ръка разстояние.

— Капитане?

На лицето му изгря усмивка. Видът му бе тъй палаво доволен, че Крес се препъна и едва се задържа на рамката на вратата.

— Крес! Влизай! — Той протегна ръка, като че можеше да я привлече с вакуум.

Когато стигна до него, Трън взе да опипва въздуха, докато я улови за китката, и я дръпна да седне до него.

— Най-сетне има резултат. — Със свободната си ръка той пак повдигна порта.

Крес примигна към малкия екран. По него вървеше някаква драма, но звукът беше спрян.

— Счупен ли е?

— Не, разтворът! Действа. Мога да виждам… — Той пусна ръката й и размаха пръст по посока на екрана. — … някаква синкава светлина. И лампите на тавана. — Той отметна глава назад с широко отворени очи. Зениците му се бяха разширили, опитвайки да поемат колкото може повече информация. — По-жълти са от екрана. Това е. Светлина и тъмнина. И размазани сенки.

— Чудесно! — Според доктор Ърланд зрението на Трън трябваше да се възвърне след седмица, седмица и нещо, но тя беше дошла и отминала без никакво подобрение. Сега наближаваше третата седмица, откакто използваха разтвора, и Крес знаеше, че чакането е изхабило дори неуморния оптимизъм на Трън.

— Знам. — Трън стисна очи и отново сведе глава. — Само дето получавам главоболие.

— Не бива да прекаляваш. Ще ги пренатовариш.

Той кимна и притисна очите си с ръка.

— Дали пак да не си сложа превръзката за очи. Докато нещата започнат да идват на фокус.

— Тя е горе. — Крес стана и откри превръзката и шишенцето с капките — почти празно — сгушени сред макетите. Когато се обърна, Трън се взираше в нея, или през нея, с напрегнато чело. Тя застина.

Много време мина, откакто той я погледна, а в онзи миг и двамата се бореха за живота си. Това се случи, преди той да отреже косата й. Понякога Крес се чудеше какво ли помни Трън за външния й вид и какво ли щеше да си помисли, когато отново я видеше… на практика за първи път.

— Виждам сянката ти — рече той и наклони глава. — Нещо като размазан силует.

Крес преглътна и сгъна превръзката в ръката си.

— Почакай, не бързай — каза му, като се престори, че мисълта той да я огледа отвсякъде, да прочете по лицето й всяко неизречено признание изобщо не я плаши. Тя засмука течността с капкомера. — Разтворът почти свършва. До утре сутринта няма да остане, но според бележките на лекаря оптичният ти нерв ще се лекува без капки още няколко седмици.

— Да се надяваме, че това е било достатъчно. — Трън наклони главата си назад, за да може Крес да му сложи разтвора в очите. — Аз и бездруго си мислех, че трябва сам да почна да си слагам.

Стомахът й се сви и тя спря, а капката увисна на връхчето на капкомера.

— Защо?

— Не ми харесва да виждам размазани сенки. — Той огъна превръзката между пръстите си. — Иска ми се в някой от идните дни просто да отворя очи и да те видя.

Руменина заля страните й, но тя осъзна дълбочината на думите му чак когато той се разсмя и се почеса по ухото.

— И останалите също де.

Тя заглуши напиращата радостна усмивка и се прокле, че отново, за стотен път, даде простор на надеждите си, и то когато Трън ясно показа, че гледа на нея като на добър приятел, верен член на екипажа му, и нищо повече. След битката на покрива на двореца той не се опита да я целуне повече нито веднъж. Понякога Крес си мислеше, че флиртува с нея, но тогава капитанът започваше флирт със Синдер или с Ико и тя си спомняше, че едно докосване тук и една усмивка там не значеха нищо за него.

— Разбира се — рече тя и обгърна с длан лицето му, за да не мърда, докато изстиска капкомера. — Разбира се, че искаш да видиш всички.

Тя потисна въздишката си. Трябваше да се научи да не се взира толкова често в него, както беше свикнала, иначе нямаше да може да скрие факта, че въпреки всичките опити на Трън да я убеди в обратното, тя още беше отчаяно влюбена в него.