Мариса Мейър
Уинтър (25)

Глава двадесет и пета

Хиацинт чувстваше тежестта на страха си, когато влезе в тронната зала. Местата, запазени за придворните, бяха празни. Само кралицата седеше на трона си с чародея Еймъри. Дори личната им стража не присъстваше, което означаваше, че каквото и да се канеха да обсъждат на срещата, Левана не искаше никой друг да научи за него.

Крес, помисли си младият мъж. Разбрала е за Крес. Той я криеше на сигурно място в апартамента си, както беше обещал на Уинтър, но му беше ясно, че това не може да продължи вечно.

Но как ли бе научила Левана?

В залата бяха внесли екран, голям плосък нетскрийн, подобен на онези, на които гледаха двумерната медия на Земята, само че този беше по-фин и изящен от всичко, което Хиацинт бе виждал там. Екранът беше поставен върху триножник в рамка от полирано сребро, розови храсти с бодли, сякаш беше произведение на изкуството. Както винаги, кралицата не жалеше средства.

Кралица Левана и чародеят Еймъри гледаха намръщени, когато Хиацинт спря и чукна токовете си, като се опитваше да не мисли за последния път, когато стоеше на същото това място. И си мислеше, че със сигурност ще го убият, а Уинтър ще гледа.

— Викали сте ме, кралице?

— Така е — провлече Левана и прокара пръсти по ръкохватката на трона си.

Хиацинт затаи дъх и взе да се чуди как да обясни присъствието на Крес, че да не уличи Уинтър.

— Много мислих по нашия малък въпрос — подхвана кралицата. — Желая отново да ти гласувам доверието си, както по времето, когато беше под грижите на Сибил, но все не мога да убедя себе си, че ти служиш на мен. Твоята кралица. А не на… — Тя размаха пръсти из въздуха и на красивото й лице се изписа зловещо недоволство. — Твоята принцеса.

Хиацинт стисна зъби. Чакаше. Чакаше Левана да го обвини, че е приютил предател. Чакаше да чуе наказанието си.

Но кралицата също чакаше.

Най-сетне той сведе глава.

— При цялото ми уважение, Ваше Величество, решението да стана страж на принцеса Уинтър беше ваше. Не мое.

Тя му хвърли чувствен поглед.

— А ти много се разстрои от това назначение. — Левана въздъхна, стана и мина зад стола, на който обикновено сядаше Уинтър. Постави пръсти върху тапицерията. — След дълъг размисъл да те подложа на нещо като изпитание. Мисия, с която веднъж завинаги да докажеш своята преданост. Ако я изпълниш, няма да имаме опасения да те върнем на служба при главния ми чародей. Еймъри гори от нетърпение да се възползва от уменията ти.

Очите на Еймъри светнаха.

— Точно така.

Хиацинт свъси вежди и постепенно разбра, че тук изобщо не става дума за Крес.

Той би си отдъхнал, само че щом не ставаше дума за Крес…

— Вече ти разказах за обещанието си към моя съпруг, бащата на Уинтър — продължи Левана, — да се грижа за детето според силите си. През всичките тези години аз се придържах към него. Грижих се за нея и я отгледах като свое дете.

Хиацинт се опита да сподави ропота си срещу тези думи. Отгледала Уинтър като своя дъщеря? Нищо подобно. Тя измъчваше Уинтър, принуждавайки я да присъства на всеки процес, на всяка екзекуция, макар че на всички беше известно колко много ги мразеше момичето. Тя беше пъхнала в ръцете й ножа, който бе обезобразил красивото й лице. Неуморно й се беше подигравала заради психическата й „неустойчивост“, без да разбира каква сила се искаше от принцесата, за да издържи на изкушението да използва обаянието си и каква воля трябваше, за да потиска дарбата си през годините.

Иронична усмивка плъзна по кървавочервените устни на Левана.

— На теб не ти харесва, когато говоря за скъпата ти принцеса.

— Кралицата може да говори за когото си поиска. — Отговорът беше механичен и монотонен. Нямаше смисъл да отрича чувствата си към Уинтър, не и когато всички в двореца бяха виждали детските им лудории, игрите и пакостите им.

Той беше отрасъл с Уинтър, защото бащите им бяха приятели, въпреки че не беше прилично една принцеса да се катери по дърветата и да се бие с меч срещу сина на обикновен войник. Хиацинт си спомни как веднъж, само веднъж, се бе опитал да я целуне. Той беше на десет, а тя на осем. Беше се засмяла и като му обърна гръб, го смъмри. Не бъди глупак. Не може да ме целунеш, преди да се оженим.

Не, неговата единствена защита беше да се преструва, че пукната пара не дава, задето всички знаят за любовта му. И техните подигравки не го интересуват. И всеки път, когато Левана споменаваше принцесата, кръвта му не се смразяваше. И не го беше страх, че Левана ще използва Уинтър срещу него.

Левана слезе от подиума.

— Уинтър получи най-добрите учители, най-фините дрехи, най-екзотичните животни за менажерията й. Когато ми поискаше нещо, аз се стараех да удовлетворявам желанията й.

Тя замълча, но Хиацинт реши, че не очаква да й отговори.

— Но въпреки всичко нейното място не е тук. Умът й е твърде слаб, за да бъде полезна, а отказът й да скрие противните си белези я превърна в посмешище сред приближените ми. Тя направи за смях короната и кралското семейство. — Кралицата стисна зъби. — Доскоро аз не си давах сметка колко голямо е унижението й. Еймъри предложи на момичето ръката си. На по-добра партия не можех и да се надявам, след като тя няма кралска кръв. — Гласът й се превърна в ръмжене и Хиацинт отново усети изучаващия й поглед върху себе си, но вече се бе овладял. Тя нямаше да го ядоса даже и по този въпрос.

— Но не — най-сетне изрече кралицата. — Момичето отказва дори това щедро предложение. И то не за друго, доколкото разбирам, а за да зареже моя най-ценен съветник и да унизи още повече двора ни. — Тя вирна брадичка. — А сега и този инцидент в АР-2. Сигурна съм, че си спомняш?

Хиацинт сви устни сърдито. Ако не беше тъй бдителен, щеше да изругае.

— Не? — измърка Левана, когато той си замълча. — Позволи ми да опресня спомените ти.

Тя плъзна пръсти по нетскрийна. Той светна в изящната си рамка и показа кадър от няколко старинни малки магазинчета. Хиацинт се видя как се усмихва на Уинтър. Побутна я с рамо и я остави и тя да го побутне. С крайчеца на очите си всеки надзърташе към другия, когато той не гледаше.

Сякаш някой го прободе в гърдите. За всеки страничен наблюдател беше ясно какво изпитват един към друг.

Хиацинт гледаше, макар че не беше нужно. Той си спомняше децата и тяхната ръчно изработена корона от вейки. Помнеше колко красива беше Уинтър, когато безгрижно я сложи на главата си. Помнеше как я дръпна от главата й и я натика в кошницата.

Надяваше се, че цялата работа ще мине незабелязано.

Ама че глупак. Надеждата беше спасението на страхливците.

Премести поглед пак към кралицата, но тя гледаше записа намръщена, а в очите й се четеше ненавист. В началото подхвърли нещо за специална мисия, която да докаже верността му, а засега говореше само за Уинтър и позора, в който се бе превърнала.

— Разочарована съм от теб, сър Глина. — Левана го заобиколи. — Аз си мислех, че може да ти се вярва, че ще я държиш под контрол и няма да й позволиш да направи нищо, с което да посрами мен и двора ми. Но ти не оправда доверието ми. Как мислиш, биваше ли принцесата така да се шляе в града и да се прави на кралица пред верните си поданици?

Примирен със смъртта си, Хиацинт я гледаше, без да трепне. Тя го бе довела тук, за да го екзекутира. А той беше благодарен, че Уинтър е била пощадена.

— Е? Няма ли да кажеш нещо за свое оправдание?

— Не, кралице моя, но се надявам да ми позволите да говоря в нейна защита. Децата й поднесоха подарък в знак на благодарност, задето купи цветя от магазина им. Объркаха се, не са знаели какво означава короната. Принцесата искаше само да ги зарадва, нищо повече.

— Объркали се? — Левана го изгледа ядно. — Децата се объркали? — Изсмя се тя. — И докога трябва да търпя това объркване? Трябва ли да подмина противното им обожание? И как възхваляват красотата и белезите й, сякаш те са почетен орден, когато дори не разбират колко слаба е тя! Болестта й, виденията й! Ако седне на трона, това ще я съсипе, но те са слепи за това. Не, те мислят само за себе си и за хубавата си принцеса, а изобщо не се сещат за всичко, което съм направила, за да им дам сигурност, ред и… — Тя се обърна и раменете й затрепериха. — Трябва ли да чакам да сложат истинска корона на главата й?

Гърдите на Хиацинт се изпълниха с ужас и този път той не можа да го скрие.

Тя беше в умопомрачение.

Това, естествено, му беше известно. Но никога не я беше виждал тъй разпалена от собствената си суета, алчност и завист. Левана се държеше неразумно и гневът й бе насочен срещу Уинтър.

Не — срещу Уинтър и Селена. Ето откъде идваше всичко. Онова момиче твърдеше, че е изчезналата й племенница, и Левана се чувстваше застрашена. Боеше се, че тронът се изплъзва от ръцете й и компенсираше това със свръхпараноя и още по-силен контрол.

Хиацинт допря юмрук в гърдите си.

— Кралице моя, уверявам ви, че принцесата не е заплаха за короната ви.

— Ти няма ли да склониш глава пред нея? — Левана се извърна към него, а в очите й се таеше злоба. — Ти, който я обичаш тъй предано? Ти, който си тъй предан на кралската фамилия?

Той преглътна мъчително.

— В нейните жили не тече кралска кръв. Тя не може да стане кралица.

— Не! Тя никога няма да стане кралица! — Левана се наклони към него и Хиацинт се почувства така, сякаш около него се увива питон, души го, задавя го до смърт. — Защото ти си мой верен слуга, както разпалено оповести. И ще я убиеш.

Езикът на младия мъж пресъхна като лунен камък.

— Не — прошепна той.

Левана вдигна вежди.

— Простете, кралице моя. — Той се покашля. — Вие не можете… — Извърна поглед към Еймъри, който, доволен от това решение, се усмихваше с половин усмивка. — Моля ви. Предложете й още веднъж да се ожени за вас. Аз ще говоря с нея. Ще я накарам да приеме. От нея все ще има полза — добра партия е. Просто е напрегната…

— Ти дръзваш да оспорваш решението ми? — изрева Левана.

Сърцето му гръмко заби.

— Моля ви.

— Предложих ръката си на принцесата от доброта, за да я защитя от предложенията на други, не чак дотам подходящи ухажори. Нейният отказ показа колко е неблагодарна. Не бих я взел сега дори да ме моли на колене.

Хиацинт стисна зъби. Сърцето му биеше бясно, а той не можеше да го спре.

Погледът на кралицата се смекчи, изпълни се с мед и захар. Тя стоеше близо до него. Толкова близо, че би могъл да грабне ножа и да пререже гърлото й.

Но дали ръката му щеше да изпревари мисълта й? Дали щеше да изпревари мисълта на Еймъри?

— Скъпи мой сър Глина — рече замислено кралицата и Хиацинт се почуди дали е доловила отчаянието му. — Не си мисли, че не съм наясно какво искам от теб и колко трудно ще ти бъде. Но това е знак за моето милосърдие. Ти ще го направиш бързо. В твоите ръце тя няма да страда. Нима не разбираш? По този начин ще изпълня и обещанието си към баща й.

Тя беше луда. Напълно луда.

Най-лошото беше, че си вярваше.

Той сви пръсти. По врата му се плъзна капка пот.

— Не мога. Отказвам. Моля ви… моля ви пощадете я. Направете я ваша слугиня. Изгонете я в крайните сектори и повече няма да чуете за нея, имате думата ми…

Левана го изгледа унищожително, обърна се и въздъхна.

— Колко живота си готов да пожертваш за нейния?

Той я зяпна изумен, а Левана бавно тръгна към екрана. Записът беше спрян и показваше трите деца на прага.

— Нима вместо нея предпочиташ да наредя да убият тези деца?

Сърцето му затуптя учестено. Щеше да изхвръкне от гърдите му.

— А какво ще кажеш… — Тя отново се обърна към него и потупа с пръст ъгълчето на устата си. — За родителите ти? Ако правилно съм запомнила, сър Гарисън Глина беше преместен на служба в един от външните сектори. Кажи ми, кога за последен път говори с него?

Хиацинт стисна устни от страх, че всяко признание може да се обърне срещу него. Той от години нито беше виждал, нито беше говорил с родителите си. Точно като Уинтър и той вярваше, че най-добрият начин да предпази любимите си хора е да се престори, че не ги обича, за да не могат да ги използват срещу него. Както правеше в момента Левана.

Как се беше стигнало дотук? Та той никого не можеше да предпази. Никого не можеше да спаси…

Хиацинт съзнаваше, че лицето му се е изкривило от страх, но не можеше да сподави чувствата си. Идеше му да падне на колене и да я помоли да промени решението си. Всичко, всичко би направил, само не и това.

— Ако отново ми откажеш — продължи Левана, — ще разбера, че предаността ти е неискрена. Ще бъдеш екзекутиран за предателство, а след теб и родителите ти. След това ще изпратя Джерико да свърши с принцесата, само че той според мен няма да бъде тъй мил с нея, както ти.

Хиацинт преглътна страданието си. То нямаше да му помогне.

— Ще изпълниш ли това поръчение, сър Глина?

Той сведе глава, за да скрие отчаянието си, макар че уважението, което й засвидетелства, едва не го погуби.

— Ще го изпълня, кралице.