Мариса Мейър
Уинтър (78)

Глава седемдесет и седма

Когато Уинтър изми мазния гел от косата си, Хиацинт беше излязъл отново навън. Тя се преоблече със сухите дрехи, които й донесоха.

Не можеше да спре да се усмихва. Хиацинт се бе завърнал жив и здрав.

Но в същото време сърцето й кървеше. Днес мнозина щяха да загинат.

Прегледа ръцете си. Обривът вече намаляваше. Някои от петната не бяха толкова тъмни и все още имаше по ноктите.

Когато излезе от банята, тя видя, че болницата е претъпкана с народ — единственият лекар и няколко граждани се грижеха за пациентите, които не можеха сами да се наредят на опашка за лекарството. Разбра за седем смъртни случая. За краткото време, откакто Левана я зарази, седем човека бяха намерили смъртта си.

Още много хора щяха да умрат, ако Хиацинт и Синдер не бяха пристигнали. Седем смъртни случая. Седем души, които можеха да бъдат спасени в суспенсора, ако не й го бяха отстъпили.

Уинтър мина бавно покрай пациентите, усмихна се на едни, други стисна окуражително за рамото. Накрая излезе навън и стъпи на малката каменна площадка.

Мощен вик на радост се надигна под купола и я посрещна.

Уинтър не можа да помръдне, после се дръпна под навеса на сградата. Тълпата ревеше, размахвайки импровизираните си оръжия. Войниците започнаха да вият. Уинтър ги зяпна и се почуди дали и тя да не почне да вика. Или да вие. А може би очакваха да изнесе кратка реч, при все че гърлото й още беше пресъхнало, а умът й — размътен.

До нея изникна Скарлет и размаха ръце, за да успокои множеството. Изглеждаше доволна, но и ядосана. Следите от чумата — синьо-червени петна още се виждаха по светлата й кожа. Макар че тук-там мехурите не бяха изчезнали, болестта при Скарлет не се бе развила тъй бързо, както при Уинтър и седмината мъртъвци. Беше късметлийка.

— Какво става? — попита Уинтър.

— Синдер и алфите обсъждат тактиката ни — обясни Скарлет. — Коронацията ще започне всеки миг. Хората стават неспокойни. Освен това всички те обичат, каква изненада, нали, и чакат да видят с очите си, че си добре.

Уинтър се осмели да се усмихне и хората викнаха отново. Някой подсвирна, а един войник нададе вой.

Принцесата зърна с крайчеца на окото си Хиацинт, който се беше подпрял на стената на болницата и я наблюдаваше с многозначителна усмивка.

— Още не са започнали да пишат песни в твоя чест, но това е само въпрос на време.

— Крес е успяла! — извика Синдер и хукна през навалицата, следвана от войници. Хората се отдръпнаха да я пропуснат. — Бариерите във влаковите тунели са свалени! Вече няма какво да ни спре да влезем в Артемизия. Няма какво да ни спре да поискаме Левана да бъде дадена на съд!

Отново радостни възгласи отекнаха в купола.

Уинтър хвърли поглед на тълпата. Сърцето й щеше да се пръсне. Хората гледаха Синдер с възхищение и с ясни очи, в които проблясваше крехка надежда. Принцесата никога не беше виждала надежда в очите на лунитяните. Лицата им винаги бяха мрачни, изпълнени със страх и неувереност. Или още по-зле — бяха замаяни от любов и преклонение пред мащехата й. Любов, която бяха принудени да изпитват против волята си и която само напомняше, че не бяха свободни даже в сърцата и умовете си.

Сега беше различно. Хората не бяха заслепени от обаянието на Синдер, нито принудени да я припознаят като тяхна законна кралица. Те я виждаха такава, каквото беше в действителност.

— Алфа Стром, картата — рече Синдер и, развълнувана, махна с ръка.

Стром й подаде холографа, Синдер извади изображение, което всички да видят, и очерта пътя им към столицата.

— Ще се разделим на две групи, за да се придвижим по-бързо през тунелите — рече тя и посочи двата маршрута. — Когато стигнем до АР-4 и АР-6, ще се разделим пак така, че да влезем едновременно през всичките осем входа към града. Ще ни трябват доброволци, които да привличат бунтовници от всеки сектор, покрай който минаваме. А също да набавят оръжия и храна, а после да продължат напред. Помнете, животът ни зависи от многочислеността. Левана неслучайно държи секторите разделени. Тя знае, че е безсилна, ако се обединим, а ние точно това ще направим!

Тълпата нададе рев, но Синдер — с разширени, възбудени очи, вече се бе обърнала.

Уинтър изправи гръб и за първи път усети гордост, че стои пред кралицата си.

— Имаме доказателства, че поне още осемдесет и седем сектора са на наша страна, а аз имам основания да вярвам, че броят им расте. След като тунелите не работят, най-добрият начин да разпространим новината и да съберем повече хора за похода към Артемизия е спийдърът. Хиацинт, направих списък на секторите, които вече са се разбунтували и разполагат с оръжие. Искам да отидеш там, а също и до съседните на Артемизия, тъй като те са най-близо и хората най-бързо ще пристигнат. Иди в колкото може повече сектори през следващите два часа, после ще се срещнем в тунелите под АР-4 в…

— Не.

Синдер примигна. Понечи да отговори, но не можа.

— Моля?

— Няма да оставя Уинтър.

Уинтър усети как я полазват тръпки. Хиацинт дори не я погледна.

С все тъй отворена уста, Синдер отправи взор към Уинтър, после към Скарлет, сетне пак към Хиацинт. Затвори уста, намръщи се и се обърна отново към Скарлет.

— Ти можеш ли да управляваш спийдъра?

— Та аз никога не съм виждала такова нещо. Прилича ли на кораб?

Синдер отправи изпепеляващият поглед към Хиацинт.

— Нуждая се от теб. Имам ти вяра и…

— Казах не.

Тя поклати глава невярващо. Сетне се ядоса.

— Ти какво мислиш, че ще се случи с Уинтър и с всеки един от нас, ако изгубим?

Хиацинт скръсти ръце, готов да откаже, но тогава Уинтър сложи ръка на рамото му.

— Аз ще отида с него — рече тя весело, тъй че думите й да разсеят напрежението.

Но не сполучи. Хиацинт обърна гневния си поглед към нея.

— Не, ти ще останеш тук и ще се възстановиш напълно. Та ти едва не умря! Левана има достатъчно възможности да те убие. Няма да припарваш до Артемизия.

Уинтър го погледна в очите и усети как в нея се надига същата решимост, която я изпълни, когато се зае да намери войниците на мащехата си и да ги привлече на своя страна.

— Аз не мога да се бия, но от мен също има полза. Ще дойда с теб, ще разговарям с хората. Те ще ме чуят.

— Принцесо, не сме длъжни да…

— Вече взех решението си. Аз също имам какво да губя — точно като тях.

— Уинтър говори разумно — обади се Синдер.

— Учудващо — добави Скарлет.

Хиацинт дръпна Уинтър настрани.

— Виж — прошепна той и я улови за лактите. Мазолите по ръцете му се усещаха много по-отчетливо отпреди. Сърцето й се разтуптя лудешки от неочакваната близост. — Ако искаш да свърша тази работа за Синдер, аз ще я свърша. Заради теб. Но няма, не мога пак да те загубя.

Уинтър се усмихна и допря длани до лицето му.

— Най-сигурното място на света е до теб.

Той стисна зъби. Тя виждаше вътрешната му борба, но беше непреклонна.

— Откакто се помня, живея в страх — продължи Уинтър. — Ако това е единственият ми шанс да се изправя срещу нея, ще рискувам. Не искам да се крия. Не искам да се страхувам. И искам никога повече да не се разделяме.

Раменете му се отпуснаха — първият знак, че тя беше спечелила. Но Хиацинт вдигна пръст.

— Добре. Ще тръгнем заедно. Но няма да докосваш оръжие, ясно ли е?

— Че какво да правя с него?

— Именно.

— Хиацинт, Уинтър. — Синдер потропваше с крак, а очите й хвърляха мълнии от нетърпение. — Нямаме много време…

Сякаш самото небе слушаше. Куполът над тях потъмня и трите огромни екрана светнаха на черния фон.

— Лунитяни — обади се женски глас, — моля ви вижте внимателно това излъчване на живо от Артемизия. То е задължително за всички. Започва коронацията.

Устните на Уинтър се разтегнаха в злорада усмивка. Тя се дръпна от Хиацинт, обърна се към хората и вдигна ръце.

— Лунитяни — извика тя, имитирайки говорителката и отвличайки вниманието на хората от купола, — моля ви, вижте внимателно истинската наследница на лунния трон, принцеса Селена, на живо от вашия сектор. — Очите й грееха, когато с широк жест посочи Синдер. — Започва революцията. Нашата революция!