Мариса Мейър
Уинтър (10)

Глава десета

Гледаха новините в мълчание. Камерите подскачаха, докато ховърите, управлявани от андроиди, кръжаха ниско около двореца. Почти във всички градини се носеше дим от огньове, подпалени от войниците на кралицата, имаше повалени статуи, а огромната порта беше разбита на парчета. Самият дворец обаче стоеше непокътнат. Засега самотният полк от армията на Източната република бе удържал врага и очакваше пристигането на подкрепления.

Обсадата на двореца в Ню Бейджин беше в пълно противоречие с досегашната стратегия на вълците във войната. Партизанските нападения и тактиките за всяване на страх им бяха спечелили лоша слава. Войниците на кралицата се стремяха да всеят ужас у земните жители, а не да печелят битки. До този ден истинска битка така и не се бе състояла — единствено кратки престрелки и изненадващи нападения, които завършваха с ужасни кръвопролития и кошмари.

Вълците се движеха на групи, действаха безшумно и бързо. Откъдето минеха, сееха хаос и разруха, а сетне се изпаряваха преди армията да успее да ги залови. Мнозина смятаха, че се придвижват през канализацията или изчезват в пущинаците, оставяйки след себе си кървави дири и откъснати крайници. Обичаха да оставят поне един жив свидетел, който да разкаже за тяхната жестокост и безпощадност.

За пореден път посланието им беше от ясно по-ясно. За никого нямаше гаранция.

Земята беше унищожила своя дял от лунни войници, а също и няколко чародеи, които предвождаха групите им. Те не бяха непобедими, както не спираха да повтарят земните водачи. Но след 126-годишен мир, Земният съюз не беше готов да воюва, особено в една толкова непредсказуема война. Поколения наред техните войници се превръщаха в социални работници с красиви униформи, които осигуряваха работна ръка в бедняшките райони и доставяха храна и вода в случай на природни бедствия. А сега всяка страна се бореше със зъби и нокти да набере повече войници за армията си, да ги обучи, да произведе оръжие.

А в това време лунните войници избиваха цели селища, а след себе си оставяха ехото на кръвожадния си вой.

До днес.

За първи път, доколкото някому беше известно, в нападението срещу двореца в Ню Бейджин няколко групи вълци се бяха обединили, за да нападнат организирано, и то посред бял ден. Синдер се чудеше дали стават твърде самонадеяни, или се опитват да им кажат нещо. Тя реши да потърси утеха във факта, че върху земите на двореца лежаха повече тела на мутирали вълци, отколкото й се бе случвало да види на едно място досега. Ако не друго, тази битка беше поразредила редиците им, поне в Ню Бейджин. Но каква утеха беше това, когато кръвта им бе смесена с тази на земните войници, а огънят в една от дворцовите кули още тлееше.

— Дворецът беше евакуиран — обясняваше журналистът зад кадър, — а всички министри и прислужници бяха отведени в безопасност. В речта си отпреди двадесет минути министърът на отбраната заяви, че към настоящия момент не могат да предвидят колко време ще продължи обсадата и до какви разрушения ще доведе тя. Военните експерти изчисляват, че досега в атаката са убити над триста войници от Републиката и близо петдесет лунитяни.

— Чувствам се тъй безполезна — рече Ико с дълбок глас и тъга, която само един андроид можеше да проумее. Ико в никакъв случай не беше обикновен андроид, но дори и тя криеше една отличителна черта, с която всички андроиди бяха програмирани — вградената нужда да бъде полезна.

От другата страна на Синдер стоеше смаяният Каи, който също като Ико преживяваше своята безпомощност. И това несъмнено го раздираше отвътре.

— Армията ще удържи нападението им — обади се Синдер.

Той кимна, но бе смръщил чело.

Синдер въздъхна и огледа поред Каи, Вълка, Трън, Крес и Ико. Всички гледаха екрана с решителност, гняв и страх. После отново погледна Каи. Императорът добре прикриваше чувствата си, но гледката на горящия му дом го съсипваше. Синдер никога не бе имала дом, който да обича. Поне не и преди да се качи на борда на „Рампион“, и не можеше да си представи болката му.

Тя стисна юмруци и се замисли за всичките им сметки и планове.

Каи имаше право. Тя никога нямаше да се почувства готова, но те не можеха вечно да стоят със скръстени ръце и да чакат.

Зрението на Трън се възвърна.

Вълка й каза, че ако родителите му са живи, ще се съгласят да ги подслонят на Луната. Може би щяха да станат съюзници.

От началото на войната това беше най-дръзкият ход на кралицата, което означаваше, че или самоувереността й расте, или се потапя в отчаяние. Каквото и да беше обяснението, Синдер не искаше Луната да спечели тази битка. Не желаеше те да контролират двореца в Ню Бейджин дори само символично. Това беше домът на кралската фамилия на Републиката. Той принадлежеше на Каи, не на Левана. И никога нямаше да бъде на Левана.

— Научихме — говореше журналистът, — че радикалната политическа групировка, наричаща себе си Асоциация за сигурността на Републиката, е направила ново изявление, в което призовава към принудителната абдикация на император Каито и отново подчертава, че той не е владетелят, от който се нуждаем в тези смутни времена. Докато той се намира в ръцете на терористите, няма да може да се грижи за благото на страната си. Досега идеологията на АСР беше пренебрегвана от водещата политическа класа, но скорошно проучване по нета показа, че популярността на вижданията им расте сред обществото.

— Терористи ли? — Ико огледа групичката им. — За нас ли говори?

Синдер ядно прекара ръка по лицето си. От Каи би станал велик управник, той беше велик управник, но така и не получи възможност да се докаже. Стомахът я сви, когато си помисли, че може преждевременно да бъде свален от трона, и то заради нея.

Прииска й се да прегърне Каи и да му каже, че онези хора са кретени и нямат никаква представа колко много той обича страната си.

Но Каи имаше нужда да чуе други думи.

Ретина-дисплеят й превъртя най-гледаните новини. Преброяване на ранените, убитите, репортаж от болниците с чума, младежи, които се редят пред поделенията, мнозина от тях, замаяни от радост, че ще влязат в битка и ще защитят планетата си от нападението. Левана с чисто белия си воал.

Тя затвори новините.

Каи я наблюдаваше.

— Време е, Синдер.

Време беше да се сбогуват. Време беше да действат. Време беше да изоставят малката утопия, в която се бяха увили като в пашкул.

— Знам — рече тя с натъжен, прочувствен глас. — Трън, приготви се да отведем Каи у дома.