Мариса Мейър
Уинтър (32)

Глава тридесет и втора

Синдер не издържаше. Дни наред се спотайваха в малката колиба на Маха Кесли. Вълка и майка му, Трън, Ико и тя — всичките, натикани в мъничките стаи, където щом направеха и крачка, вечно се препъваха един в друг. Макар че почти не мърдаха. А и нямаше къде да отидат. Бояха се да не би да ги чуят през малките прозорци без стъкла, затова общуваха предимно чрез знаци и съобщения, които пишеха на единствения им останал портскрийн. Тишината беше ужасяваща. Бездействието ги задушаваше. Всички агонизираха в очакване.

Синдер често си мислеше за Крес и Скарлет и се чудеше дали са живи.

С приближаването на сватбата се безпокоеше и за Каи.

Мъчеше я и чувство за вина. Не стига че с присъствието си излагаха живота на Маха на смъртна опасност, ами ядяха и прекалено много храна, след като набързо бяха омели мизерните си провизии. Маха не отваряше дума за това, но Синдер се досещаше. Храната във външните сектори се раздаваше на строги дажби, а Маха едва смогваше себе си да изхрани.

Дните си прекарваха, опитвайки да измислят нов план, но след всичките кроежи на „Рампион“, Синдер се обезсърчи, когато отново се озоваха в самото начало. Записът, който бяха направили, стоеше неизползван — копия от него бяха свалени не само на портскрийна, но и на вътрешните компютри на Ико и Синдер. Но какво от това. Без Крес, която трябваше да пробие системата за излъчване, той беше безполезен.

Обсъждаха основаването на народно политическо движение. Маха Кесли можеше да разнесе вестта за завръщането на Селена сред работниците в мините, а оттам мълвата щеше да свърши останалото. А можеха да изпратят хора в тунелите, които да напишат послания по стените. Но това бяха мудни стратегии, които криеха риск от недоразумения, и възможността вестта да стигне до повече хора беше нищожна.

Не без причина Левана държеше поданиците си изолирани едни от други. Не без причина досега никой не се беше опитал да вдигне всеобщ бунт, но не защото хората не го желаеха. По правителствената пропаганда си личеше, че Левана и нейните предци се бяха стремили да внушат на лунитяните вярата, че управлението им е справедливо и предопределено. По графитите в тунелите и по сведените, унили погледи на хората обаче си личеше също, че те вече не вярват в това, ако изобщо някога бяха вярвали.

Чрез глад и заплахи искрите на неподчинението бяха угасени, но колкото повече лунитяни срещаше Синдер, толкова по-твърдо вярваше, че може пак да ги запали.

Трябваше само да намери начин да я чуят.

Маха беше отишла до перона на влака маглев, за да се нареди на опашка и да получи седмичната си дажба храна, а останалите стояха и гледаха холографската карта на Луната. Мина повече от час, но нови предложения почти нямаше.

Синдер започна да губи надежда, а през това време часовникът не спираше да тиктака. Към сватбата. Към коронацията. Към неизбежното им залавяне.

Ненадейно се чу хор от звънтежи и Синдер подскочи. Картата угасна и на нейно място се появи задължително съобщение, което се излъчваше от столицата. И без да поглежда навън, Синдер знаеше, че същото съобщение ще бъде излъчено по вградените върху купола екрани, за да са сигурни в двореца, че всички граждани са го видели.

Пред тях, красив и безочлив, се появи чародеят Еймъри. Синдер се отдръпна. От холографа човек оставаше с усещането, че мъжът се намира в стаята.

— Скъпи лунитяни — подхвана той, — моля ви оставете работата си и ме чуйте. Боя се, че имам да ви съобщя една трагична новина. По-рано днес, Нейно Кралско Височество, принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн, доведената дъщеря на Нейно Величество кралицата, беше открита убита в кралската менажерия.

Челото на Синдер се набръчка и тя се спогледа с приятелите си. Друго не знаеше за принцесата, освен че се слави с красотата си и хората я обичат, което значеше, че Левана я мрази. Беше чувала разказите за белязаното й лице — дело на кралицата, или така поне носеше мълвата.

— В момента преглеждаме записите от камерите, за да открием убиеца и да го изправим пред съда и няма да се откажем, докато не отмъстим за живота на обичаната ни принцеса. Нашата предана кралица е съсипана от тази загуба, но при все това желанието й е сватбата да се състои, както беше запланувана, за да можем в това време на скръб и печал да намерим малко утеха и радост. Погребението на Нейно Височество ще бъде през някоя от идните седмици. Принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн ще липсва на всички нас, но ние никога няма да я забравим.

Лицето на Еймъри се скри.

— Как мислиш, дали Левана я е убила? — попита Ико.

— Няма кой друг — рече Синдер. — Чудно ми е само какво ли е направила принцесата, че да я разгневи.

Трън скръсти ръце.

— Едва ли човек трябва да направи нещо, за да си спечели гнева на Левана.

Небръснат и уморен, капитанът имаше по-занемарен вид и от деня, в който Синдер го срещна в затвора на Ню Бейджин. Досега никой не се бе осмелил да повдигне темата за изоставената Крес, но Синдер знаеше, че от всички той най-тежко понасяше загубата й. Още когато се видяха във Фарафра, тя усети, че Трън се чувства отговорен за Крес, но за първи път се питаше дали пък чувствата му не са по-дълбоки.

Най-неочаквано Вълка вдигна рязко глава и впи поглед в покрития с плат прозорец.

Синдер застина неподвижно, готова според това, което налагаше невидимата заплаха, да зареди куршум в пръста си или да използва лунната си дарба, за да защити себе си и приятелите си. Усети как напрежението наоколо се покачва. Всички се смълчаха и зяпнаха Вълка.

Носът му помръдна. Той свъси още повече вежди. Недоверчиво. Подозрително.

— Вълк? — подкани го Синдер.

Той отново подуши въздуха и очите му грейнаха.

В следващия миг прелетя покрай групичката им, изскочи навън и тръшна входната врата.

Синдер скочи на крака.

— Вълк! Какво…

Твърде късно. Тя изруга. Сега не му беше времето техният съюзник мутиралият вълк да търчи из сектора и да привлича погледите върху себе си.

Тя нахлузи обувките си и хукна след него.

 

 

Скарлет приземи кораба на малък подземен аеродрум, на който имаше само два допотопни кораба за доставки. Щом залата се затвори херметически, две ярки крушки светнаха на тавана, като едната примигваше от време на време. Скарлет първа слезе от капсулата, огледа всеки ъгъл и провери дали някой не се крие под корабите. Празно беше.

Два огромни товарни асансьора и три вити стълбища водеха към повърхността, а над тях имаше надписи РМ-8, РМ-9, РМ-11.

Всичко наоколо беше покрито с прах.

— Идваш ли? — повика тя Уинтър, която едва бе успяла да отвори вратата на капсулата. Косата на принцесата беше рошава, сплетена, а от кръвта роклята й се бе станала на кора. Откраднатата покривка се беше свлякла до раменете й. Бягството бе вдигнало адреналина на Скарлет, но Уинтър беше капнала от умора. Главата й клюмаше, когато се измъкна от кораба.

Скарлет сложи ръце на хълбоците си, а търпението й се изчерпваше.

— На ръце ли чакаш да те нося?

Уинтър поклати глава.

— Дали не са ни проследили?

— Дано още не са открили, че ни няма. — Скарлет отново прочете надписите, които едва личаха под прахоляка. — Но и да ни бяха проследили, пред нас няма кой знае колко възможности.

Скарлет се обърна и завърза покривката около кръста на Уинтър така, че да прилича на по-голяма пола и да скрива кръвта. После разкопча ципа на якето си и помогна на Уинтър да го облече. Приглади гъстата й черна коса и нахлупи качулката на главата й.

— Не е голяма работа, но е по-добре от нищо.

— Дали вече е мъртъв?

Скарлет спря с ципа на средата. Уинтър я погледна. Изглеждаше дребничка и уязвима.

Скарлет въздъхна.

— Той е умен и силен. Ще се оправи. — Закопча ципа догоре. — Хайде, ела.

Когато излязоха на повърхността, защитени от огромния купол, Скарлет спря да се огледа накъде да вървят. Беше проверила адреса на Кесли в бордовия компютър на кораба, но серията цифри и букви не й говореше нищо.

Това беше товарен аеродрум и входът се намираше между два склада, а покрай стената на единия бяха наредени колички, натоварени догоре с късове черна скала. Недалеч зееше големият вход към нещо, което приличаше на мина или кариера. Реголитни мини, беше прочела върху картата на сектора.

Дали родителите на Вълка бяха миньори? И Вълка ли щеше да стане като тях, ако не го бяха взели в армията? Невъзможно беше да си представи реалност, в която той живееше на Луната, под този купол, без никога да слезе на Земята. Никога да не се срещне с нея.

— Това не ми прилича на жилищен район — измърмори тя.

— Обикновено те са разположени по външния периметър — обясни Уинтър.

— Външния периметър. Така. — Скарлет огледа ниските складове. — Накъде трябва да тръгнем?

Уинтър посочи нагоре към купола, който ги обгръщаше. Въпреки сградите наоколо най-високата му точка ясно се виждаше.

Скарлет сведе глава.

Тръгнаха и по пътя тя се опита да скалъпи някакъв план. Първо, да намерят къде живеят лунитяните. Второ, да разбере как вървят номерата и да открие дома на майката и бащата на Вълка. Трето, да издържи на неловкия разговор, в който щеше да се опита да им обясни коя е и защо трябва да подслонят нея и Уинтър.

Когато на мястото на индустриалните сгради се заредиха паянтови колиби, Скарлет с облекчение видя, че на всяка постройка има номер, макар и поизбледнял от праха, който години наред бяха вдигали хорските крака.

— А-49, А-50 — каза тя на себе си и ускори крачка. Следващите няколко къщи бяха обозначени с B-та. — Лесна работа. Къщата на Кесли беше номер D-313, нали така? Значи ще тръгнем към редицата с D-та и…

Скарлет хвърли поглед назад.

Уинтър беше изчезнала.

Тя изруга, завъртя се в кръг, но от принцесата нямаше и помен.

— Стига де — изръмжа тя и пое обратно. Тъй се беше унесла в усилието си да открие къщата, че откакто тръгнаха от складовете, не помнеше да е чула Уинтър до себе си. Сигурно се беше отклонила от пътя, подмамена от халюцинациите си…

Скарлет зърна принцесата по-надолу по една уличка и спря. Уинтър стоеше между две фабрики и унесено гледаше металната тръба, която стърчеше от една от сградите. От нея в количката отдолу падаха натрошени парчета бял камък.

Принцесата още беше с качулката на главата. Наоколо се вдигаха облаци прах, но тя като че ли не забелязваше.

Скарлет изсумтя, изпъна рамене и закрачи ядно към нея, решена да откъсне лудото момиче оттам, та ако ще да я влачи за косата. Но не беше стигнала на средата на пътя, когато Уинтър извърна рязко глава назад.

Скарлет забави крачка. Обзе я ужас. Тя също чу тропота от стъпките. Сякаш някой тичаше с всичка сила към тях.

Напипа ножа, който й даде Хиацинт.

— Уинтър — изсъска тя, но или принцесата беше твърде далеч, или шумът от падащите парчета камък и машините беше твърде силен. — Уинтър!

Иззад ъгъла изхвърча мъж и хукна право към принцесата. Уинтър се уплаши. В следващия миг той я улови за лакътя и с рязко движение свали червената качулка.

Скарлет ахна. Коленете й се подкосиха. Мъжът се взираше в Уинтър със смесица от смут, разочарование и може би дори гняв, и всичко това в едни тъй ярко, тъй искрящо зелени очи, че дори оттук Скарлет виждаше как светят.

Сега тя халюцинираше.

Направи неуверена, колеблива крачка напред. Копнееше да се затича към него, но се боеше да не би да е капан. Стисна здраво дръжката на ножа, а в това време Вълка, без да го е грижа, че Уинтър се опитва да се отскубне от него, я улови за ръката и подуши мърлявия, окървавен червен ръкав на якето на Скарлет.

Изръмжа. Беше готов да разкъса принцесата.

— Откъде взе това?

Отчаян, непреклонен Вълк. Ножът се изплъзна от ръката на Скарлет.

Вълкът обърна поглед към нея.

— Вълк? — прошепна тя.

Очите му засияха, диви, пълни с надежда.

Той пусна Уинтър и с големи крачки тръгна към нея. Огледа я от глава до пети. Сякаш щеше да я погълне.

Когато доближи на една ръка разстояние, Скарлет едва не се свлече в обятията му, но в последния миг запази присъствие на духа и отстъпи назад. Сложи ръка на гърдите му.

Вълка замръзна, а на лицето му се изписа болка.

— Съжалявам — рече Скарлет с уморен глас. — Просто… мириша толкова ужасно, че точно сега едва се понасям и дори не мога да си представя какво ти е на теб с твоето обо…

Вълка отблъсна ръката й, зарови пръсти в косата й и притисна силно устата си в нейната. Протестът й потъна в приглушено възклицание.

Този път краката й, изгубили силата си, се подкосиха и тя се свлече. Вълка падна на колене с нея, за да я предпази, сгушил тялото й в своето.

Той е тук. Той е тук.

Когато се отдръпна от него, тя плачеше. Мразеше се заради тази слабост, но от друга страна й се струваше, че сълзите отдавна са закъснели.

— Надуших те. — Вълка се усмихна толкова широко, че се оголиха острите му зъби, които обикновено се опитваше да скрие. Отдавна не го беше виждала толкова щастлив.

Всъщност… не беше много сигурна, че някога го е виждала тъй щастлив.

Тя се засмя бурно като в изстъпление.

— Ами да, имам нужда от баня.

Той махна кичур мръсна коса от лицето й, проследявайки движението на ръката си с грейнали очи. Погали я с палец по рамото, надолу по ръката, повдигна дланта й, онази с превързания пръст. Само за миг усмивката му беше помрачена от ярост, сетне той отново огледа лицето й.

— Скарлет — прошепна. — Скарлет.

Тя се разрида и скри лицето си във врата му.

— Ако това е лунен трик, много ще се ядосам.

Той я погали с палец по ухото.

— Ти им каза, че са свине.

Тя сбърчи вежди.

— Какво?

Все така грейнал, Вълкът се отдръпна и обгърна лицето й с гигантските си ръце.

— В таверната в Рийо, когато всички онези мъже подхвърляха закачки по адрес на Синдер. Ти им каза, че са свине, после скочи на бара и я защити, макар тя да беше лунитянка. В този миг се влюбих в теб.

Руменина заля страните й.

— Защо?

— Лунитяните няма как да знаят тази история. — Той се усмихваше дяволито. — Значи не съм лунен трик.

Проумяла какво има предвид, тя разтвори устни и поредното подсмърчане се превърна в смях.

— Прав си. — Върна се мислено към онези дни, когато не беше чувала нищо за войниците мутанти и изчезналите лунни принцеси. — А когато ти се върна във фермата, си помислих, че ще трябва да те застрелям. Каза ми да се целя в гърдите ти, защото мишената е по-голяма, а после се засмя, когато ти отвърнах, че и главата ти ми се вижда достатъчно голяма. — Тя стисна ризата му. — Тогава беше, когато…

Той пак я целуна и телата им сякаш се сляха.

Над оглушителния шум от камъните се чу пронизително изсвирване, което я сепна. Тя се отдръпна и видя Синдер и Трън, който беше свирнал, а с тях и едно тъмнокожо момиче със синя коса, стиснало замечтано лицето си с две ръце.

Скарлет тъй дълго беше жадувала тази среща, че при тази гледка отново заплака. Измъкна се от ръцете на Вълка и се изправи немощно на крака. Той бързо я настигна и я прегърна през раменете.

— Не мога да повярвам. Вие сте тук. На Луната.

— Тук сме — съгласи се Трън. — А ако си беше направила труда да ни отговориш, щяхме да ти донесем и нещо за ядене. — Той огледа тялото й. — Кога за последен път си яла?

Скарлет се погледна. Дрехите висяха на тялото й, а мускулите й се бяха стопили, докато беше затворена в малката клетка. Но дори така да беше, Трън не биваше да й го казва.

— Изглеждаш прекрасно — обади се синекосото момиче. — Малко по-груба, но това ти придава повече темперамент.

— Ами благодаря — рече Скарлет и изтри сълзите си. — А ти си…?

Момичето се повдигна на пръсти.

— Аз съм Ико! Капитанът ми намери истинско тяло!

Скарлет вирна вежди. Това е Ико? Техният космически кораб?

Преди да си върне дар словото, по уличката се понесе приятен, мелодичен глас:

– Папагалчетата пеят кресливите си песни, а звездите примигват в нощта…

Четири чифта очи се обърнаха към количката, която се бе напълнила с блестящо белия камък. Тръбата от сградата беше замлъкнала. По някое време Уинтър бе изпълзяла между количката и стената и се беше свряла там. Скарлет виждаше качулката на главата й.

– А маймуните весело врещят и ракетите летят нататък…

Свъсила вежди, Синдер приближи и избута количката. Уинтър се беше свила на една страна с лице към стената и рисуваше фигури в прахоляка. Покривката се беше развързала и отдолу се бе показала окървавената й рокля.

– А Земята тази вечер е пълна, пълна и вълците до един вият ааууууууу…

Нежният вой заглъхна.

Скарлет усещаше любопитните погледи ту към нея, ту към принцесата. Покашля се.

— Безобидна е. Сигурна съм.

Уинтър се претърколи по гръб и сега се взираше в Синдер.

Синдер ококори очи. Другите се приближиха бавно.

Уинтър примигна три пъти, извъртя се по корем и се надигна на колене. Свали качулката си и гъстата й коса се разпиля по раменете й.

— Здравейте.

Скарлет отново се засмя. Спомни си какво е човек да види за първи път принцесата. Пълните й устни, деликатните й рамене, огромните очи със сиви стружки в тях и всичко това в комплект с изненадващите белези по дясната й страна, които, вместо да помрачават красотата й, сякаш я подсилваха.

Хрумна й обаче, че Вълка дори не я забелязва. И това я накара да изпита мъничко гордост.

— Звезди — прошепна Ико. — Колко си хубава!

По уличката отекна силно щракване.

— Свали обаянието — настоя Трън и се прицели в принцесата.

Сърцето на Скарлет подскочи.

— Почакай — подхвана тя, но Синдер вече бе сложила ръка на китката му и свали пистолета надолу.

— Това не е обаяние.

— Стига бе! — Трън се приведе към Синдер и прошепна: — Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Отговорът й беше последван от продължителна, главозамайваща тишина, по време на която Уинтър поглеждаше с най-прекрасната си усмивка всеки от тях.

Трън сложи предпазителя и прибра пистолета в кобура.

— Света спатийо, вие лунитяните имате хубави гени. — Последва неловко мълчание, а сетне той добави: — Коя е тази?

— Това е Уинтър — представи я Скарлет. — Принцеса Уинтър.

Трън избухна в смях и прекара ръка през косата си.

— Ние да не сме отворили пансион за прокудени кралски особи, а?

— Принцеса Уинтър ли? — повтори Синдер. — Но те току-що обявиха, че си била убита.

— Хиацинт инсценира убийството и ни помогна да избягаме — обясни Скарлет.

Синдер я погледна с изненада.

— Хиацинт?

Скарлет кимна.

— Стражът, който ни нападна на борда на „Рампион“.

Сянка премина по лицето на Синдер. Тя извърна поглед встрани.

— Колко е красива — въздъхна Ико и опипа собственото си лице за сравнение.

Скарлет я изгледа ядно.

— Тя те чува.

Уинтър наклони глава и подаде ръка на Трън. Ококори се и механично й помогна да стане.

Когато Уинтър отдръпна ръка и намести полата си, той се беше изчервил.

— Всички сте много мили — рече тя, но отправи очи към Синдер и я огледа с любопитство. Синдер изпъна рамене.

— А ти си моята отдавна изчезнала братовчедка и скъпа приятелка. Досега не можех да повярвам, но това е истината. — Уинтър взе ръцете на Синдер в своите. — Помниш ли ме?

Синдер поклати бавно глава.

— Няма нищо — рече Уинтър и го потвърди с изражението на лицето си. — Моите спомени също са смътни, а аз съм с една година по-голяма от теб. Но се надявам, че пак ще можем да бъдем приятелки. — Тя сплете пръсти с нейните. — Тази ръка е странна — тя повдигна ръката с титановото покритие. — От пепел ли е?

— Дали е от… Съжалявам, ще повториш ли?

— Недей. — Скарлет махна с ръка. — От опит знам, че е по-добре да не питаш.

Принцесата отново се усмихна.

— Прости ми. Ти вече не си само моя приятелка и братовчедка и аз би трябвало да те поздравя подобаващо. — Тя направи грациозен реверанс и целуна металната ръка на Синдер. — Кралице моя, за мен е чест да ви служа.

— Ъъ… благодаря? — Синдер дръпна ръката си и я скри зад гърба си. — Много мило, но не го прави. Никога. Никога повече.

Трън се покашля.

— По-добре да се връщаме в къщата. Вече рискувахме да привлечем достатъчно погледи, а тя… — Той отправи взор към Уинтър. На лицето му се беше изписала мнителност, сякаш не вярваше на никого, по-красив от него. — … определено ще привлече погледите.