Мариса Мейър
Уинтър (41)

Глава четиридесет и първа

— Идват — озъби се Скарлет и се отдръпна от прозореца. Първият й изстрел уцели Еймъри твърде ниско в бедрото, макар да се беше мерила в главата му. Вторият отиде нахалост и удари фонтана, а сетне тълпата се сгъсти и повече не можа да стреля. Чу поне три изстрела от Трън, но не знаеше дали е имал повече успех.

Долу на площада Синдер и Вълка бяха като свине в кланица и двамата с Трън щяха да последват съдбата им, ако не побързаха да си оберат крушите оттук.

Трън грабна шлема, който бе задигнал от стража, и си го нахлупи на главата, превръщайки се от приятел във враг. Скарлет се молеше трансформацията да убеди и лунитяните.

— Дай ми пистолета си! — Тя се поколеба за миг, сетне му го подаде. Трън го пъхна на кръста, стисна я за лакътя и я повлече надолу по стълбите.

Бяха стигнали първата площадка, когато на приземния етаж се чу тропот от стъпки.

— Намерих единия! — извика Трън, а Скарлет подскочи уплашена. Той допря пистолета в главата й и я поведе по стълбите. Четирима стражи ги наобиколиха. — Имаше двама стрелци. Другият сигурно е избягал, но най-добре проверете горните етажи. Аз залових тази.

Скарлет се задърпа, уж да се измъкне, но Трън важно-важно я помъкна към вратата. Мъжете се втурнаха нагоре по стълбите. Щом се скриха, Трън се извърна и я пусна. Двамата изтичаха към задния изход и оттам — на уличката зад фабриката.

Ако се съдеше по мъртвешката тишина, която изпълваше купола, краткото сражение беше свършило.

Трън пое в обратната посока, но Скарлет го хвана за ръката.

— Почакай!

Той се обърна безчувствено назад, но може би това се дължеше на маската.

— Трябва да се опитаме да им помогнем.

Той се намръщи.

— Нали видя колко лесно повалиха Синдер и Вълка? И си мислиш, че ние с теб ще можем да направим нещо, за да им помогнем?

Не мислеше. Честно казано, не мислеше.

Но ако се откажеха, без дори да са опитали…

— Дай ми пистолета — рече тя и протегна ръка.

Трън я зяпна.

– Дай ми пистолета!

Той изсумтя, измъкна пистолета и го тръшна в ръката й. Скарлет му обърна гръб, без да знае дали капитанът ще я последва. Той тръгна след нея. Скарлет понечи да си нахлупи червената качулка, но си спомни, че все още е облечена с бозавите работнически дрехи.

Когато завиха зад първия ъгъл, площадът се откри пред погледа им. Хората, които се бяха надигнали, за да повалят Синдер и Вълка, отново коленичеха, спокойни, сякаш нищо не се бе случило.

Колко ли време, питаше се Скарлет, щеше да трябва на стражите да претърсят фабриката? Дали не беше полудяла, задето стоеше тук, вместо да се обърне и да побегне?

Пистолетът беше топъл, дръжката остави следи по дланта й. Преди оръжието й даваше чувство за сигурност, но вече знаеше колко лесно лунитяните могат да го обърнат срещу нея.

Ако обаче успееше да се промъкне по-близо, колкото да стреля един-два пъти, нямаше да пропусне.

Докъде ли можеше да стигне, преди да я усетят? Дали човешкото множество щеше да я прикрие, или и тя щеше да стане жертва на същата манипулация още щом приближеше? Не знаеше как действа дарбата и колко уязвима е тя самата. Да беше разпитала Синдер по-подробно.

Придвижваха се крадешком. Трън я следваше смълчан.

Скарлет спря, когато успя да различи Вълка и Синдер сред враговете им. Ръцете и на двамата бяха вързани на гърба. Вълка беше отпуснал рамене и гледаше в земята.

Не, осъзна тя и потръпна. Гледаше Маха.

В душата й пламна гняв. Лунитяните бяха отнели всичко на Вълка. Свободата, детството и цялото му семейство, а той не беше сторил нищо, нищо, с което да заслужи тази участ.

Скарлет копнееше да отмъсти за него. Да го отведе далеч от това прашно място. Да го дари с живот със сини небеса, домати и покой.

Тя стисна здраво пистолета и усети познатия допир на спусъка.

Но разстоянието беше значително. Имаше голяма вероятност да уцели свой оттук.

С разтуптяно сърце Скарлет огледа тясната уличка, като се опитваше да съобрази колко крачки още ще направи, без да я видят. На една от стените на фабриката имаше врата, където можеше да се прикрие. Но най-много се страхуваше, че лунитяните ще я усетят, преди да са я видели.

Скарлет въздъхна леко, вдигна пистолета и се прицели в сърцето на Еймъри. Задържа го на прицел три секунди, сетне изсумтя и свали дулото. Права беше. Разстоянието беше голямо.

Отново си помисли да се придвижи напред. И отново се поколеба.

И тогава забеляза промяната в стойката на Вълка. Той извърна глава към нея.

Промяната беше почти незабележима. Изобщо не я погледна. С нито едно движение не издаде, че е доловил мириса й сред всичките тези хора. Но Скарлет знаеше, че е така. В раменете му се чувстваше напрежение, което допреди миг липсваше.

Сърцето й подскочи. Представи си как я залавят. Вълка вижда как опират пистолет в главата й. Вълка е безпомощен, когато й подават секирата. Вълка, чиято майка току-що бе убита пред очите му, а той с нищо не можа да й помогне.

Скарлет се разтресе при спомена за смъртта на баба си, сякаш върху нея се бе стоварил чук. Спомни си отчаянието, което я бе погълнало. Яростта и омразата. Безконечното самоизтезание, че е трябвало да предотврати смъртта й.

И фаталната невъзможност да стори това.

Точно както Вълка не бе успял да защити Маха. Точно както нямаше да успее да защити и нея.

Не можеше да му причини тази болка.

Скарлет стисна очи и преглътна напиращия вик.

Сдържай се, Скарлет, каза си тя. Сдържай се.

Свали пистолета и отстъпи назад. Вдигна очи към Трън и видя болката, която се бе впила в чертите на лицето му. Той й кимна с разбиране.

Спокойният глас на Еймъри се понесе към тях:

— Лин Синдер, ти ще бъдеш съдена и екзекутирана за престъпления срещу короната. Единствено по милостта на кралицата ще пощадя живота на останалите. Но помнете, че всеки, който бъде заловен да обсъжда киборга и предателските й кроежи или пък се заеме с подривна дейност, ще получи бързо наказание.

Скарлет хвърли поглед назад точно навреме, за да види как един страж блъсна грубо Вълка в гърба, а сетне двамата със Синдер бяха отведени. — Принцесо! — извика Ико толкова силно, колкото се престраши, макар че като се замислеше, никак не беше силно. — Принцесо, къде си? — И за трети път претършува всяка стая в къщата. Уинтър я нямаше нито в шкафовете, нито в гардеробите. Нямаше я под леглото на Маха. Нямаше я в малката баня, нито в…

Е, това беше. Другаде човек нямаше къде да се скрие.

Къщата наистина беше малка, а Уинтър я нямаше.

Ико се върна в дневната. Вентилаторът в гърдите й бучеше, а въздухът излизаше през порестата тъкан на врата й. Беше тичала насам, като се мушваше ту тук, ту там в изоставените къщи и сега беше прегряла.

Дали войниците са открили Уинтър? Дали беше закъсняла?

Ико не знаеше. Застави се да поспре и да систематизира информацията, с която разполагаше.

Копоите на Левана се намираха в РМ-9. Бяха изкарали от домовете им всички хора и андроидът беше относително сигурен, че едва ли се канят да им организират забава.

Доколкото й беше известно, Синдер и останалите бяха във фабриката, но нямаше как да разбере дали са живи, преди да ги види отново.

Нямаше представа къде е принцеса Уинтър.

Ико обмисли възможностите си. Най-логичната стъпка беше да се върне крадешком при Синдер във фабриката, но така щеше да се изложи на опасност. Това не я плашеше толкова, колкото страха да не попадне в ръцете на врага. Лунитяните не знаеха много за андроидните системи, но ако успееха да изследват софтуера й, щяха да открият куп конфиденциална информация за Синдер и стратегията й.

Можеше да изчака приятелите й да се завърнат живи и здрави, но тази възможност противоречеше на базисното й програмиране. Тя мразеше да бъде непотребна.

Ико още разсъждаваше, когато чу тежките стъпки пред външната врата и се стресна. Хукна към кухнята и се скри в един шкаф.

Вратата се отвори шумно. Някой влезе и Ико долови малките разлики в стъпките. Трима души се вмъкнаха в къщата.

В дневната спряха.

Мъжки глас рече:

— Базата данни потвърждава, че това е домът на Маха Кесли.

Краткото мълчание се наруши от женски глас:

— Усещам някой, но енергията е много слаба. Може би я приглушава някаква бариера.

Ико се намръщи. Но как така са я усетили? Синдер винаги твърдеше, че не може да бъде открита с лунната дарба, защото не произвеждаше биоелектричество.

— Моят опит с киборга показва — чу се трети глас, пак мъжки, — че тя невинаги реагира на манипулацията, както се очаква. Възможно е да умее да прикрива енергията си?

— Възможно е — рече жената, но си пролича, че се съмнява. — Кини, претърси периметъра и съседните къщи. Джерико, погледни в спалните.

— Тъй вярно, господарке Перейра.

Стъпките тръгнаха в различни посоки. Входната врата отново се затвори.

Едва бяха минали няколко секунди и жената влезе в тясната кухничка. Ико зърна потрепващите ръкави на червената й роба. Тя застана в средата така близо до нея, че андроидът можеше да я пипне. Но изобщо не погледна надолу, дори не си направи труда да отвори шкафовете.

Както беше клекнала, Ико се взря в профила на жената. Сивата й коса беше подстригана късо, на черта, и при все че беше една от най-възрастните чародейки, които бе виждала, беше запазила хубостта си с изпъкналите скули и плътните си устни. Беше прибрала ръцете си в ръкавите.

Жената остана дълго неподвижна, сбърчила чело. Сигурно търсеше следи от биоелектричество, но така и не забеляза Ико.

А Ико не смееше да мръдне и се радваше, че не се налага да приглушава дишането си — мили звезди на небосклона, когато се бе скрила в стаичката на кораба със Синдер и останалите, шумът от общото им дишане направо й проби тъпанчетата.

Но точно тогава се включи вентилаторът й.

Жената сведе поглед и се стресна.

Ико вдигна ръка за поздрав:

— Здравей!

Чародейката дълго-дълго я зяпа, а най-сетне запелтечи:

– Щит?

— Топло. — Ико грабна една кърпа от шкафа и се нахвърли върху жената. Тя успя да извика, преди Ико да затисне устата й. Чародейката се замята, но Ико я притисна здраво до стената. Лицето на жената побледня, очите й се разшириха от обзелата я паника и андроидът трябваше да преглътне инстинктивното си извинение.

— Хайде, изгуби съзнание — рече мило Ико — и аз ще те пусна.

— Хей!

Ико извърна глава и в този миг един кралски гвардеец ги забеляза през кухненския прозорец. Мъжът хукна към задната врата, отвори я широко и…

Свещени, всемогъщи звезди!

Открай време тя смяташе, че Каи е най-големият красавец в галактиката, но този мъж с мускулесто тяло, загоряла кожа, дяволито вълниста коса и тъжни очи беше…

Той беше…

Насочил пистолет към нея.

Ико избута чародейката пред себе си точно когато мъжът дръпна спусъка. Куршумът уцели жената в гърдите и тя се свлече и бездруго отмаляла от задушаването с кърпата.

Ико я пусна, прескочи тялото й и сграбчи пистолета на мъжа. Той я завъртя и я блъсна в шкафа. Ударът отекна в цялото й тяло. Стражът измъкна пистолета и с другия юмрук замахна право в лицето на андроида. Главата й отскочи назад, тя залитна две, три стъпки и се блъсна в печката. Стражът изруга и разтърси ръка.

Ико тъкмо си мислеше, че е трябвало да си инсталира една-две програми за бойни изкуства, когато втори изстрел раздра аудиорецепторите й. Тя се сви, запуши ушите си и намали звука, макар че вече беше късно.

Когато главата й отново се избистри, видя, че мъжът я зяпа с отворена уста и облещени като понички очи.

— Ама ти_… какво_ си?

Тя сведе поглед. В гърдите й имаше дупка, синтетичната кожа по края й беше обгоряла, а жиците вътре пукаха и светваха. Ико изстена:

— Едва-що го сменихме!

— Ти си… — Мъжът направи крачка назад. — Чувал съм за земните машини, които могат… които са… но ти… — Лицето му се изкриви. Ико достатъчно дълго се бе занимавала с анализ на лицевите мускули, за да познае, че това изражение показва пълна, невъздържана погнуса.

В гърдите й пламна възмущение и се изля навън вероятно през новата дупка в гърдите й.

— Не е учтиво да зяпаш така!

На вратата към дневната се появи силует. Още един страж, в чието лице Ико разпозна човек от личния антураж на Левана. Той беше част от отряда, който ги нападна на покрива в Ню Бейджин.

— Какво стана? — излая мъжът, обхващайки с поглед падналата чародейка, сваления пистолет на хубавия страж и Ико.

Очите му блеснаха, когато я позна, и той се ухили широко:

— Добър улов, Кини. Пътуването не се оказа толкова безсмислено, колкото си смятах. — Той прекрачи тялото на чародейката.

Ико вдигна юмруци и се опита да си спомни всички бойни съвети, които Вълка даваше на Синдер.

— Къде е киборгът? — попита Джерико.

Ико му се озъби.

— Целуни ме отзад!

Той повдигна вежди.

— Някой друг път.

— Сър Джерико — обади се Кини, — тя не е… не е човешко същество.

— Очевидно — провлече той и хвърли поглед към дупката в кухината на гърдите й. — Ще трябва да проявим въображение как да измъкнем информация от нея.

Той замахна. Ико се сви и също замахна, но мъжът лесно я улови. Преди процесорът й да се опомни какво става, Джерико бе стиснал здраво ръцете на гърба й. Ико взе да се боричка, опита се да го настъпи, но той реагираше бързо. Завърза ръцете й, ухилен, и я завъртя с лице към него.

— Чудото на земната технология — рече той и като отмести ризата й, хвана между пръстите си прогорената изкуствена кожа — и въпреки това ти си оставаш напълно непотребна.

Огнена ярост пламна пред погледа й:

— Ще ти покажа аз на теб кой е непотребен!

Но преди Ико да му покаже каквото и да било, ужасяващ писък изпълни кухничката и един нож полетя към рамото на Джерико. Той извика и се отдръпна. Острието сряза ръкава му и остави дълбока, червена рана. Ико политна назад.

Джерико се извъртя, блъсна нападателката в стената, притисна я в гърлото с една ръка, а с другата улови след кратка борба ръката с ножа.

Но Уинтър го стискаше с дива омраза в очите и не го даваше. Тя ритна мъжа с коляно право в слабините. Джерико изрева, дръпна я от стената и пак я запрати там. Този път Уинтър изхриптя и остана без въздух.

— Кини, дръж андроида под око! — процеди през зъби Джерико.

Ико отмести поглед от принцеса Уинтър към стража, който беше твърде красив, за да бъде такъв глупак, но Кини вече не се интересуваше от нея. На лицето му се изписа ужас, когато Джерико стисна принцесата за гърлото.

— Това е принцеса Уинтър! Пусни я!

Джерико се изсмя сухо.

— Знам коя е, идиот такъв! А знам също, че отдавна трябваше да е мъртва!

— Аз също чух, че е мъртва, но явно е било лъжа. Пусни я.

Джерико подбели очи, обърна се и дръпна Уинтър от стената.

— Тя трябваше вече да е мъртва! Кралицата нареди да я убият, но май някой не е намерил сили за това. — Уинтър политна напред, но той я вдигна здраво до гърдите си. — Каква хубава плячка! От години чакам да те спипам насаме, но онзи досадник сър Глина вечно се въртеше като лешояд над мърша. — Джерико прекара палеца си по лицето на Уинтър. — Но сега май го няма тук, а, принцесо?

Уинтър отвори едва-едва очи. Погледна Кини замаяна.

— Ти…

— Хей! — Джерико завъртя брадичката й и я насили да го погледне. — Ти си моята награда, принцесо. Е, каква отплата според теб ще получа от кралицата, задето ще й занеса мъртвото ти тяло? Не вярвам да я е грижа в какво състояние ще бъде то, а и като бонус, ще докажа, че гаджето ти все пак е предател.

Ико задърпа ръцете си, опита се да измъкне палците от гнездата им и така да се освободи от въжетата, но китките й бяха здраво вързани.

Тя тъкмо се канеше да се хвърли с главата напред върху Джерико и да стовари върху гърба му цялата тежест на металния си череп, но в този момент Уинтър припадна и тялото й увисна като парцалена кукла в ръцете му.

Джерико се сепна и едва не я изтърва. В този миг Уинтър заби забравения нож в тялото му.

Джерико изрева и я пусна. Уинтър залитна назад, но мъжът я хвана за ръката, дръпна я и удари през лицето с опакото на дланта си. Уинтър политна. Удари главата си в ръба на шкафа и се свлече на пода.

Ико изпищя.

Сред поток от ругатни Джерико хвана ножа, но не го издърпа. С почервеняло като косата му лице, той изръмжа на принцесата:

— Ама че тъпа, луда…

Той замахна с крак да я ритне, но Кини вдигна пистолета си и стреля. Куршумът запрати Джерико в стената.

Ико се сви. В колкото и свади и престрелки да се озоваваше, все я учудваше колко по-страшна беше действителността от филмите по нета. Даже смъртта на този презрян, жалък страж я накара да потръпне.

Последвалата тишина сякаш обгърна целия сектор и Ико си каза, че последният изстрел сигурно трайно е увредил аудиото й.

Кини се взираше в пистолета си, сякаш го виждаше за първи път.

— Никога досега не съм стрелял. — Той си пое дълбоко въздух, остави пистолета на шкафа и клекна до принцеса Уинтър. Опипа главата й и по пръстите му останаха кървави следи.

— Диша, но сигурно е получила сътресение.

Процесорът на Ико се задави:

— Ти на чия страна си?

Той вдигна очи. Носът му потръпна, когато отново зърна зеещата дупка от куршума, но този път побърза да отмести поглед.

— Научихме, че принцесата е мъртва. Мислех, че друг я е убил.

Ико закри с ризата раната на гърдите си.

— Страж на име Хиацинт е получил заповед от кралицата да я убие, но вместо това й е помогнал да избяга.

— Хиацинт Глина.

Тя присви очи:

— Защо ни помогна?

С навъсено чело Кини отпусна принцесата на пода. Цялата кухня беше в кръв. От чародейката. От Джерико. От Уинтър.

— Аз помагам на нея — рече Кини, сякаш беше важно да го подчертае. Намери кърпата, с която Ико се бе опитала да удуши господарката Перейра и превърза с нея, както можа, раната на Уинтър. Когато свърши, стана и взе окървавения нож.

Ико отстъпи назад.

Мъжът спря.

— Искаш ли да срежа вървите?

Тя огледа лицето му. Не можеше да спре да го зяпа.

— Да, моля те?

Обърна се с гръб и той набързо ги преряза. Когато вдигна ръце, Ико очакваше да види резки по кожата си, но острието не я бе докоснало дори.

— Ето каква е историята — рече Кини и посочи пистолета върху шкафа. Ико разбра, че мъжът предпочита да не поглежда към нея и все си намира начин да гледа встрани. — Ще скалъпя в доклада, че ти си отнела пистолета ми и си убила господарката Перейра и сър Джерико, а сетне си успяла да избягаш. За принцесата и дума няма да отворя. Те дори не знаят, че е жива. — Той посочи носа й, дръзвайки да задържи погледа си повече от половин секунда. — А ти ще я отведеш някъде далеч оттук. И хубаво ще я скриеш.

Ико скръсти ръце.

— А ето че ние сме я тикнали в тази къщурка в напълно случайно избран миньорски сектор. И защо ли досега и през ум дори не ни е минало хубаво да я скрием?

Кини дълго я гледа с непроницаемо изражение и накрая попита:

— Ти май разбираш от сарказъм.

— Естествено, че разбирам от сарказъм — сопна се тя. — Това да не ти е теоретична физика?

За миг мъжът раздвижи челюстта си, сетне поклати глава и се обърна да си върви.

— Погрижи се за нея. — Погледна още веднъж принцесата и си тръгна.