Мариса Мейър
Уинтър (97)

Глава деветдесет и пета

Сестрата не спираше да се извинява, докато придружаваше Крес от болницата към двореца. Крес още не се бе възстановила, затова трябваше да я придвижат върху кресло маглев. Това беше най-чудноватото летящо чудо, което беше виждала. Не приличаше на носилка, но не беше и инвалидна количка. Въображението на Крес литна и тя си представи, че е екзотична принцеса от първата ера, седнала на пищен трон, който носят на рамене силни мъже.

Тогава сестрата отново се впусна в извинения и разби всичко на пух и прах. Болницата е толкова претъпкана, обясняваше тя, лекарите не стигат и след като животът на Крес вече е вън от опасност…

Крес нямаше нищо против тази промяна. Радваше, че напуска стерилната клиника.

Беше излязла от суспенсора преди четири часа, но вече бе успяла да се види с Ико, Скарлет, Вълка и дори с уморения Хиацинт, който й беше разказал как са победили Левана, как Синдер е подписала договора на Бремен, как щитовете са извадени от кома, а учените търсят най-добрия начин да ги приспособят към живота на Луната, като в същото време приготвят нужното количество от лекарството за Земята. Крес беше като замаяна.

Ала в мислите й винаги, винаги най-напред присъстваше Трън.

Той не дойде да я види.

Никой дори не спомена името му, а Крес усети, че всички някак стоят със затаен дъх. Сякаш искаха да й кажат нещо, но чакаха неуверено.

Тя бе простреляла два от пръстите му. Драскотина в сравнение с нейните рани и тези на Синдер, но все пак — го простреля. По своя воля.

Сестрата я въведе в познатото крило за гости. Тук бе налетяла на Каи.

— Стигнахме. — И сестрата отвори една врата. — Ако имате нужда от нещо…

— Добре съм. — Крес използва управлението на стола, за да влезе в стаята. Леглото с балдахин беше покрито с искрящи коприни, каменният под беше лъснат. Прозорецът гледаше към една от цветните градини на двореца с беседки и статуи. — Благодаря ви.

— Постарахме се да ви настаним близо до приятелите ви — рече сестрата. — Господин Кесли и госпожица Беноа са през две врати отляво, а стаята на император Каито е точно зад ъгъла. Господин Трън е отсреща.

Крес се обърна. Вратата още бе широко отворена, но тази на Трън беше затворена.

— Така ли?

— Искате ли да проверя дали е в стаята си?

Крес пламна.

— О, недейте. Благодаря ви.

— Тогава да се връщам в болницата. Да ви помогна ли да си легнете?

— Не, ще постоя тук и ще се порадвам на гледката. Благодаря.

Сестрата излезе и затвори вратата.

Крес си пое дълбоко въздух. В стаята миришеше на препарат за почистване с мирис на лимон, а на писалището имаше букет бял люляк. Вече беше повехнал и Крес се почуди откога ли е там. Може би стаята е била приготвена за някого другиго, някой от дипломатите, които вече бяха заминали за Земята.

Господин Трън е отсреща.

Тя отправи взор към вратата и се помоли Трън да се появи.

Стомахът я болеше там, където той я бе промушил. Притисна превръзката върху шевовете, за да успокои болката. Дали не трябваше да поиска нещо обезболяващо от сестрата?

Отново вдиша дълбоко и усети болка в ребрата. Ще бъде храбра. Ще се държи геройски. Ще изкове сама съдбата си.

Тя избута стола до вратата и я отвори.

Трън стоеше в коридора.

Той подскочи сепнат и прибра ръце зад гърба си, заемайки официална поза. Беше гладко избръснат, косата му беше прилежно вчесана и носеше чисто нови дрехи: синя риза с навити до лакътя ръкави и панталони в цвят каки, пъхнати в кафяви ботуши.

Крес опря гръб в облегалката. Чувстваше се неловко. Беше измила лепкавата пихтия от суспенсора, но още беше с тънкия болничен халат и дори не се бе сресала.

— Капитане — рече тя едва чуто.

— Съжалявам — рече той и чукна токовете си. — Тръгваш ли си?

— Не… мислех да дойда да те видя.

Трън я погледна малко учуден, но после си отдъхна и леко се усмихна. Наведе се и сложи ръце на ръкохватките на креслото. Дясната му ръка беше в гипс.

— Трябва да си почиваш! — рече и я избута навътре, затваряйки вратата с крак. Отведе я до прозореца и се огледа наоколо. — Какво да ти донеса? Портскрийн? Масажистка? Уиски с лед?

Крес не можеше да откъсне очи от него. Макар да знаеше, че е жив, тя тъй и не беше повярвала напълно до този миг.

— Изглеждаш… — Не можа да довърши. Очите й се напълниха със сълзи.

Усмивката в очакване на комплимента бързо се превърна в паника.

— Ей, защо плачеш? — Той клекна пред нея. — Не бива в твоето състояние.

Тя прехапа устни. Трън беше прав. От хълцанията коремът вече я болеше. Опита да се успокои.

Трън пое ръцете й. До нейните, неговите ръце изглеждаха матови и груби.

— Съжалявам. Исках да бъда до теб, когато те извадят от суспенсора, но бях на среща, когато Скарлет ми прати съобщение, за да ми каже, и не можех да си тръгна. Помислих… не знам… — Той въздъхна и погледна ядно.

— Среща? — попита Крес, без да е сигурна дали от това обяснение й олекна, или тъкмо обратното.

Лицето му се проясни.

— Никога няма да повярваш! Самият президент Варгас поискал да се срещне с мен! Президентът на Американската република! Познай какво ми каза.

Тя се замисли.

— Ще ти връчи медал за храброст.

— Топло. — Сините очи на Трън сияеха. — Дава ми „Рампион“!

Очите й се разшириха.

Трън скочи и взе да крачи из стаята.

— Е, по-скоро ми го дава под наем, но мога да започна да правя вноски, за да го купя от армията. Синдер го помоли да ми прости, ако обещая повече да не крада, дрън-дрън и прочие, и препоръча аз и екипажът ми да оглавим раздаването на лекарството в Републиката. Но за тази работа ми трябва кораб и затова Варгас сключи сделка с мен. Трябваше да го видиш колко нещастен беше. Не че ми е голям почитател, но пак се съгласи.

Крес плесна с ръце.

— Толкова се радвам за теб.

— Можеш ли да си представиш — да имам нормална работа!

— Работа, с която ще помагаш на хората. — Тя засия. — Мога да си представя.

— Сигурен съм, че си единствената. — Той спря, колкото да й намигне.

Топлина заля лицето й, тя сведе поглед и пак забеляза гипса. Той трябваше да се научи да управлява кораба с една ръка.

— Аз… съжалявам за ръката ти — заекна Крес.

— Недей — побърза да каже Трън, сякаш бе очаквал извинението й. — Със Скарлет ще основем клуб на хора с липсващи пръсти. Ще поканим Синдер за почетен член. — Той седна на края на леглото, загледа се в гипса, завъртя го на светлината. — Освен това мисля да си сложа протези. Нали знаеш триковете, които прави ръката на Синдер? Може би ще е добре да имам подръка клечка за зъби. Или гребен. — Говореше разсеяно, сякаш мислеше за друго. Когато пак се осмели да я погледне, в очите му се четеше тревога. — Аз също съжалявам, Крес. Аз… едва не те убих и…

— Левана едва не ме уби.

Той раздвижи челюст.

— Аз държах ножа. Усетих всичко. Усетих как те пронизвам, но не можех нищо да направя…

— Точно така — съгласи се тя.

Той коленичи, приведе се напред и склони глава.

— Разбирам. — Той прекара пръсти през косата си. — Разбирам, че беше тя, а не аз, но… Крес. — Въздъхна. — Ще сънувам кошмари до края на дните си.

— Вината не беше твоя.

— Крес, не е там… — Той разтри врата си, погледна я, но погледът му беше тъй напрегнат, че тя не можа да издържи. Лицето й пламна отново. — Аз… — Той сложи ръце на коленете си и се стегна. — Ще останеш ли в екипажа ми?

Мислите й се разпиляха.

— В… екипажа ти?

— Знам. — Трън се покашля. — Цял живот си прекарала в космоса, далеч от цивилизацията. Ще те разбера, ако не се съгласиш. Ако решиш да останеш на Луната или ако… поискаш да те заведа на Земята. Можеш да останеш за известно време при Каи, който, както знаеш, живее в дворец. — Лицето му посърна. — Това сигурно е за предпочитане пред товарния кораб, който ти предлагам.

Той отново закрачи.

— Но Вълка и Скарлет ще останат известно време тук, докато болестта бъде овладяна. И на мен ми хрумна нещо. С тази работа ще се наложи да пътуваме из цялата Американска република. Надали ще имаме много време да разглеждаме забележителности, но там ще има… Гори. И планини. И всякакви други неща. А когато свършим, ако искаш да отидеш някъде, ще те заведа. Ще те заведа… където пожелаеш.

На Крес й се зави свят. Трън не спираше да снове.

— Ти ми предлагаш… работа.

— Да… Не. — Трън се поколеба. — Нещо такова. Знаеш ли, тирадата ми мина далеч по-гладко, когато се упражнявах снощи.

Тя присви едното си око.

— Капитане, все още пия доста лекарства и не разбирам накъде биеш.

Той погледна болничния халат и летящото кресло, сякаш съвсем беше забравил за тях.

— Спатии, ама и аз съм един! Искаш ли да си легнеш? Трябва да си легнеш.

И без да дочака отговор, той я взе на ръце тъй, сякаш носеше безценна кукла на сънищата. Крес потисна болката и той я отнесе на леглото.

— По-добре ли е така? — попита и я положи върху завивките.

— По-добре — призна тя.

Но той не я пусна. Беше съвсем близо до нея, когато тя го погледна в очите.

— Крес, виж. Явно не ме бива за тази работа. Поне когато съм пред теб. — Изглеждаше ядосан. Стисна тънкия болничен халат. — Но съм добър в това.

Наведе се още и устните му се притиснаха в нейните, а тя потъна в меката възглавница. Крес ахна, впи пръсти в ризата му, уплашена, че той може да се отдръпне, преди да е запомнила мига. Но Трън не се отдръпна и постепенно Крес набра смелост да го целуне. Матракът хлътна — Трън се бе подпрял с коляно, за да не я притисне. Гипсът докосна бедрото й, отначало неумело, но сетне той докосна с палец лицето й. Устните му го последваха. Към брадичката. Към врата. И по-надолу.

Тялото й се втечни и тя си помисли, че ако можеха да го бутилират, от Трън би излязло най-доброто болкоуспокоително.

Трън се отдръпна, но тя все още усещаше докосването на косата му по лицето си, топлината на дъха му по рамото.

— Двадесет и три — обяви той.

— Мм? — Тя отвори замъглените си очи. Трън се изправи с виновно и тревожно лице и блаженството й се изпари.

— Веднъж ме попита колко пъти съм казвал на момичетата, че ги обичам. Опитах се да си спомня и съм сигурен, че отговорът е двадесет и три.

Тя примигна бавно. Устните й се свиха и постепенно оформиха въпрос:

— Включително и лунното момиче, което целуна?

Той се навъси.

— И нея ли да броим?

— Нали й каза, че я обичаш?

Той отвърна поглед встрани.

— Двадесет и четири.

Крес зяпна. Двадесет и четири момичета! Та тя дори не познаваше двадесет и четирима човека!

— Защо ми казваш това?

— Защото искам да знаеш, че не съм бил искрен с тях. Казал съм го, защото това се очаква да кажеш, а не защото съм го мислел. А с теб е различно. За първи път съм уплашен. Уплашен, че можеш да размислиш. Уплашен, че всичко ще объркам. Спатии, Крес, страх ме е от теб!

Сърцето й се развълнува. Той не изглеждаше никак уплашен.

— Ето каква е работата. — Трън се плъзна до Крес на леглото. — Ти заслужаваш нещо по-добро от някакъв си крадец, който след време пак ще пъхнат в затвора. Това е ясно на всички. Дори и на мен. Но, изглежда, си решила да повярваш, че аз съм приличен, достоен за теб човек. Тъй че най-много ме плаши… — Той завъртя между пръстите си кичур от косата й. — … това, че един ден даже ти ще разбереш, че мога повече.

— Трън…

— Не се бой. — Той целуна кичура. — Аз съм криминален мозък, имам план. Той се покашля и започна да изрежда: — Първо, да си намеря свястна работа — махна във въздуха — и готово. — Да си купя законно кораба. Да докажа, че от мен става герой, като помогна на Синдер да спаси света. О, почакай, това вече го направих. — Смигна й. — А, трябва да спра да крада. И да ти покажа света, и да сбъдна мечтите, но това се подразбира от само себе си. Тъй че, докато разбереш, че не те заслужавам… току-виж съм те заслужил. — Той се усмихна самодоволно. — Ето така трябваше да мине речта ми.

— Хубава реч — прошепна Крес.

— Да, знам. — Той се примъкна до нея и я целуна по рамото. Цялата й ръка настръхна.

— Капитане?

— Крес.

Не можа да го каже. Трън беше прав — страшно си беше. Много по-страшно от първия път в пустинята. Сега беше различно. Беше истинско.

— Влюбена съм в теб.

Той се засмя.

— Можеше да се очаква след всичко това. — Наведе се и я целуна по челото. — И аз те обичам.