Мариса Мейър
Уинтър (3)

Глава трета

Уинтър почти не мигна и няколко часа, преди светлината да огрее купола на изкуственото небе, беше вече будна. Не отиде на бичуването на Хиацинт, защото ако той я видеше, щеше да сдържа виковете си. А тя не би му причинила това. Нека да крещи. Той пак беше по-силен от всички тук.

Тя покорно си гризна от сушените меса и сиренето, които й бяха донесли за закуска. Остави прислужниците да я изкъпят и да я облекат в бледорозова коприна. Изтърпя целия урок с учителя Гъртам, чародей трета степен и неин отдавнашен преподавател, като се преструваше, че се опитва да използва дарбата си и се извиняваше всеки път, когато й беше твърде трудно или пък се чувстваше твърде слаба. Мъжът, изглежда, нямаше нищо против. През повечето време от занятията им той се взираше в лицето й и Уинтър се съмняваше, че ако все пак използва обаянието си върху него, той изобщо ще разбере.

Изкуственият ден дойде и си отиде, една от прислужниците й донесе чаша топло мляко с канела, приготви леглото й за сън и най-сетне Уинтър остана сама.

Сърцето й биеше лудо в очакване.

Нахлузи чифт леки ленени панталони и широка блуза, а сетне навлече халата си, тъй че, ако някой я види, да реши, че отдолу е по пижама. Цял ден само за това бе мислила, а планът се бе оформил в съзнанието й подобно на пъзел, чиито парченца пасват на мястото си една с друга. Твърдата й решителност беше потиснала халюцинациите.

Уинтър разроши косата си, за да изглежда така, сякаш току-що се е събудила от дълбок сън, угаси светлините и се покатери на леглото. Висящият полилей я перна по челото, тя се уплаши, отстъпи назад и едва се задържа да не падне.

Пое дълбоко и решително дъх.

Преброи до три.

И изпищя.

Пищеше тъй, сякаш някой убиец я пробождаше в стомаха с нож.

Пищеше, сякаш хиляди птици кълвяха плътта й.

Пищеше, сякаш дворецът се сриваше на главата й.

Стражът, който стоеше на пост пред вратата й, влетя с извадено оръжие. Уинтър не спираше да пищи. Запрепъва се назад, падна върху възглавниците, опря гръб в дъската на леглото и взе да скубе косите си.

— Принцесо! Какво се е случило? — Мъжът стрелна поглед из тъмната стая, търсейки нарушител, заплаха.

Уинтър замахна с ръка назад, започна да драска по тапета и откъсна едно парче от него. Все по-лесно й ставаше да повярва, че е изпаднала в паника. Отвсякъде я заобикаляха призраци и убийци и прииждаха към нея.

— Принцесо! — Втори страж влетя в стаята. Запали лампата и Уинтър се сви от светлината. — Какво става?

— Не знам. — Първият страж беше прекосил стаята и проверяваше зад завесите.

— Чудовище! — изписка Уинтър, подсилвайки думата с ридание. — Събудих се и той стоеше, надвесен над леглото ми, един от… един от стражите на кралицата!

Мъжете се спогледаха и дори на Уинтър й стана ясен смисълът на безмълвните им погледи.

Всичко е наред. Тя е луда.

— Ваше Височество… — подхвана вторият страж, а в това време на вратата се появи трети.

Добре. В този коридор обикновено имаше само трима стражи между нейната стая и главното стълбище.

— Тръгна натам! — Като се прикриваше с една ръка, Уинтър посочи към дрешника. — Моля ви, моля ви не го оставяйте да се измъкне! Моля ви, намерете го!

— Какво стана? — попита новодошлият.

— Мисли си, че е видяла един от войниците мутанти — измърмори вторият.

— Той беше тук! — изпищя тя, а думите продраха гърлото й. — Защо не ме защитите? Какво стоите? Вървете да го намерите!

Първият страж изглеждаше ядосан, сякаш този цирк бе прекъснал нещо по-важно от висенето в коридора и втренчването в стената. Той прибра пистолета в кобура си, но рече тежко:

— Разбира се, принцесо. Ние ще открием нарушителя и ще се погрижим за сигурността ви. — Той даде мълчалив знак на втория страж и двамата се запътиха към тоалетната.

Уинтър се обърна към третия мъж и се преви на две.

— Ти трябва да отидеш с тях — подкани го тя с разтреперан, немощен глас. — Онзи войник е чудовище, огромно чудовище с щръкнали зъби и нокти, с които ще ги разкъса на парчета. Сами няма да могат да го надвият, а ако не успеят… — Думите й преминаха в ужасен вой. — Той ще се върне при мен и тогава няма да има кой да го спре. Няма да има кой да ме спаси! — Тя заскуба косите си и цялото й тяло се затресе.

— Добре, добре. Отивам, Ваше Височество. Вие почакайте тук и… опитайте се да се успокоите. — И мъжът побягна след другарите си, благодарен, че оставя лудата принцеса зад гърба си.

Щом изчезна, Уинтър слезе от леглото, изсули халата си и го захвърли на един стол.

— В дрешника е чисто! — извика единият от стражите.

— Търсете! — на свой ред изкрещя принцесата. — Знам, че се спотайва там!

И като грабна обикновената шапка и обувките, които бе оставила до вратата, тя изтича навън.

За разлика от личната й стража, която би й задала куп въпроси и би настояла да я придружи до града, войниците, които пазеха кулите пред двореца, никак не се трогнаха, когато ги помоли да отворят вратата. Без охраната и скъпите си одежди, с бухналата си коса, натикана под шапката, и приведеното си лице, под сенките Уинтър спокойно можеше да мине за прислужница.

Щом напусна двореца, тя хукна.

Благородниците обикаляха по калдъръмените улици на града, смееха се и флиртуваха, надянали своите изящни дрехи и обаянието си. От отворените врати се лееше светлина, музиката танцуваше по первазите на прозорците, навсякъде се носеше мирис на гозби, чуваше се звънтене на чаши, а по тъмните улички сенките се целуваха и въздишаха.

Такъв беше градът. Лекомислен, сластолюбив. Белият град Артемизия — малкият рай, защитен под стъкления купол.

В центъра на града се намираше площадът, издигната кръгла платформа, където играеха театър, провеждаха търгове, а илюминациите и вулгарният хумор често изкарваха семействата от именията им, за да прекарат тук една весела нощ. В списъка със забавления редовно присъстваха публичните унижения и наказания.

Когато площадът изникна пред погледа й, Уинтър едва дишаше, капнала от тичането и същевременно замаяна от успеха си. Щом го зърна, коленете й омекнаха от копнеж. Трябваше да поспре, за да си поеме дъх.

Той седеше в средата на платформата с гръб към огромния слънчев часовник — уред колкото непотребен, толкова и смайващ през дългите нощи. Ръцете му бяха вързани с въжета, главата му бе клюмнала и светлата коса скриваше лицето му. Уинтър приближи и забеляза по гърдите и корема му подутините от камшика, опръскани с вече засъхнала кръв. На гърба му ще има още. Ръцете му ще са разранени от стискането на бича. Самобичуване, беше обявила Левана, но всички знаеха, че Хиацинт ще бъде под контрола на чародей. Това наказание нямаше нищо общо със самобичуването.

Уинтър бе дочула, че Еймъри сам е изявил желание да изпълни задачата. Вероятно е изпитал удоволствие от всяка рана.

Момичето доближи до платформата и Хиацинт вдигна глава. Очите им се срещнаха и Уинтър се взря в човек, бит, връзван, подиграван и измъчван цял ден и за миг си помисли, че са го пречупили. Поредната счупена играчка на кралицата.

Ала единият крайчец на устата му се повдигна, усмивката грейна в поразителните му сини очи и той светна ярко и приветливо като изгряващото слънце.

— Здрасти, беля — поздрави я той и облегна глава на слънчевия часовник.

И с това ужасът от изминалите седмици изчезна, като че те никога не са били. Той беше жив. Беше се завърнал у дома. Все още беше Хиацинт.

Принцесата се покатери на платформата.

— Имаш ли представа колко се тревожех? — рече тя, докато вървеше към него. — Не знаех дали си мъртъв, дали те държат като заложник, или някой от войниците на кралицата те е изял. Тази неизвестност ме докарваше до лудост.

Той вдигна вежди.

Тя се намръщи.

— Не казвай нищо.

— Не бих посмял. — Той разкърши рамене, колкото му позволяваха въжетата. От движението раните му се разтвориха и за миг лицето му се сви от болка.

Уинтър се престори, че не е забелязала, и седна пред него по турски, разглеждайки внимателно белезите. Копнееше да го докосне. Ужасяваше се да го докосне. Това поне не се бе променило.

— Много ли боли?

— Все е по-добре, отколкото да се намирам на дъното на езерото. — Усмивката на напуканите му устни се изкриви. — Утре вечер ще ме сложат в суспенсора. Половин ден там и ще бъда като нов. — Той присви очи. — Стига да не си дошла, за да ми донесеш храна. Предпочитам езикът ми да си остане на мястото.

— Не нося храна. Просто да видиш едно приятелско лице.

— Приятелско. — Той я огледа внимателно, все така спокойно усмихнат. — Твърде меко казано.

Уинтър сведе глава и се извърна настрани, за да скрие трите белега на дясната си буза. От години смяташе, че когато хората се взират в нея, то е, защото се отвращават от белезите. Рядък физически недостатък в техния съвършен свят. Но после една прислужница й каза, че никой не я зяпа с отвращение, а с възхищение. Момичето каза още, че белезите привличат интереса на хората към нея и колкото и да е странно, с тях тя изглежда дори по-красива. Красива. Дума, която Уинтър цял живот слушаше да подхвърлят по неин адрес. Красиво дете, красиво момиче, красива млада дама, толкова красива, прекалено красива… а съпровождащите думата погледи винаги я караха да иска и тя като мащехата си да си сложи воал и да се скрие от шушуканията.

Хиацинт беше единственият човек, който можеше да я накара да се почувства красива, без това да й се струва лошо и неприятно. Не си спомняше някога да го е чувала да произнася думата или да я ласкае. Неговите комплименти винаги бяха скрити под небрежни шеги, от които сърцето й се разтуптяваше.

— Не се шегувай — рече тя и се изчерви от начина, по който винаги я гледаше.

— Не се шегувах — рече той равнодушно.

В отговор Уинтър протегна ръка и го удари по рамото.

Той трепна от болка, а тя ахна, спомняйки си раните му. Но Хиацинт се разсмя сърдечно.

— Силите ни не са равни, принцесо.

Уинтър преглътна напиращото на устните й извинение:

— Време беше и аз да имам превес.

Младият мъж погледна край нея към улицата.

— Къде е телохранителят ти?

— Оставих го в двореца. Търси чудовище в дрешника.

Слънчевата усмивка се преобрази в гняв.

— Принцесо, не може да излизаш сама в града. Ако нещо се случи с теб…

— Кой би могъл да ми стори зло тук? Всички ме познават.

— Стига и един идиот, привикнал да получава всичко, което поиска, и твърде пиян, за да се владее.

Уинтър се изчерви и стисна зъби.

Хиацинт се намръщи и на мига съжали.

— Принцесо…

— Ще тичам по целия път обратно. Няма страшно.

Той въздъхна, а тя наклони глава. Щеше й се да бе донесла някакъв мехлем за раните му. Левана не каза, че забранява да му носи лекарства, а като го гледаше така завързан, уязвим, гол до кръста и целият в кръв, пръстите й необяснимо се свиваха конвулсивно.

— Исках да остана насаме с теб — рече тя и се вгледа в лицето му. — Толкова рядко вече ни се случва да оставаме насаме.

— Не е прилично една седемнадесетгодишна принцеса да остава насаме с млади мъже и техните съмнителни намерения.

Тя се разсмя.

— Даже и с млади мъже, които са нейни най-добри приятели, откакто е проходила?

Той поклати глава.

— Тези са най-опасните.

Тя прихна и лицето на Хиацинт отново грейна.

Но шегата беше сладко-горчива. Истината бе, че Хиацинт я докосваше само когато й помагаше да понесе по-леко халюцинациите и с години не я бе докосвал по друг повод. Не и след времето, когато тя беше на четиринадесет, а той на шестнадесет, и тя се бе опитала да го научи да танцува „Валса на слънчевото затъмнение“, но резултатите не бяха особено сполучливи.

Скоро ще трябва да му предложи „Млечния път“ и с този валс да даде тласък на не чак дотам достойните му намерения.

Усмивката й взе да гасне и тя каза:

— Липсваше ми.

Той сведе поглед и се опита да се намести по-удобно върху слънчевия часовник. Стисна зъби, за да скрие от нея, че всяко движение му причинява болка.

— Как е главата ти? — попита, след като думите й обгърнаха и двама им като в плащ.

— Виденията ту се появяват, ту изчезват, но не се влошават.

— Днес имала ли си халюцинации?

Тя изпъна една гънка на ленените панталони и се замисли.

— След процеса вчера не съм. Там се превърнах в ледено момиче, а Еймъри изгуби главата си. Буквално.

— Да можеше последното да се сбъдне.

Тя му направи знак да мълчи.

— Никак не ми харесва как те гледа напоследък.

Уинтър хвърли поглед през рамо, но на площада не се мяркаше жива душа. Единствено музиката и смехът, които се носеха отдалеч, й напомняха, че се намират насред столицата.

— Сега, когато се завърна, трябва да си мериш приказките.

— Ти ли ще ми даваш акъл как да не се набивам на очи?

— Хиацинт…

— На площада има три камери. Две върху уличните лампи зад гърба ти, една, скрита на дъба зад слънчевия часовник. Нито една от трите не разполага с устройство за улавяне на звука. Освен ако не е наела хора, които да четат по устните?

— Откъде знаеш със сигурност? — Уинтър го изгледа ядно.

— Наблюдението беше един от специалитетите на Сибил.

— Дори така да е, кралицата можеше да те убие вчера. Трябва да внимаваш.

— Знам, принцесо. Нямам никакъв интерес да се върна в тронната зала като нещо друго, освен като верен кралски страж.

Грохотът над главите им привлече вниманието на Уинтър. Светлините на няколко космически кораба, които прекосиха осеяното със звезди небе, чезнеха оттатък купола. Бяха тръгнали към Земята.

— Войници — измърмори Хиацинт. Момичето не разбра дали това е съобщение, или въпрос. — Как върви войната?

— Никой дума не обелва пред мен. Но Нейно Величество ми се вижда доволна от победите… макар че още е бясна заради изчезването на императора и отмяната на сватбата.

— Тя не е отменена. Само временно е отложена.

— Опитай се да й го кажеш.

Той изсумтя.

Уинтър се подпря на лакти и обгърна лицето си с длани.

— Киборгът наистина ли е имал такова устройство, което предпазва хората от манипулация?

В очите му блесна искра, сякаш тя току-що му бе напомнила нещо важно, но щом понечи да се приведе към нея, въжетата го дръпнаха назад. Той изкриви лице и тихо изруга.

Уинтър се премести по-наблизо.

— Това не е всичко — обясни Хиацинт. — Ако се вярва на киборга, устройството преди всичко пречи на лунитяните да използват дарбата си.

— Да, ти спомена това и в тронната зала.

Той впи очи в нейните.

— А това ще предпази умовете им от…

Полудяване.

Нямаше нужда да довършва на глас, не и когато по лицето му се четеше толкова много надежда, като че бе решил най-сложния проблем на света. Неизречените думи увиснаха помежду им.

Това устройства би могло да я спаси.

Уинтър сплете пръсти под брадичката си.

— Но нали каза, че то е единственото.

— Да, но ако успеем да намерим патента за изобретението… дори мисълта, че е възможно…

— Кралицата ще даде мило и драго да спре подобно начинание.

Хиацинт се навъси.

— Знам, но все нещо трябваше да й кажа. Ако Сибил не ме бе арестувала. Неблагодарна кучка! — Уинтър се усмихна. Хиацинт улови погледа й и гневът му се стопи. — Все едно. След като вече знам, че това е възможно, ще намеря начин да направя устройството.

— Когато ти си край мен, виденията ми не са чак толкова непоносими. Скоро ще се оправят.

Той стисна зъби.

— Съжалявам, че заминах. Съжалих още щом разбрах какво съм сторил. Всичко стана толкова бързо и преди да се усетя, вече не можех да се върна при теб. Аз просто те… изоставих тук. С нея. С тях.

— Не си ме изоставил. Взели са те за заложник. Не си имал избор.

Той извърна поглед встрани.

Уинтър се изпъна.

— Тя не те е манипулирала, нали?

— Не през цялото време — прошепна той като на изповед. — Когато със Сибил се качихме на кораба им, аз реших да мина на тяхна страна. — Лицето му посърна от чувство за вина, което беше тъй странно, че Уинтър никак не беше сигурна как да го разбира. — А след това пък аз ги предадох. — И той блъсна ненужно силно главата си в слънчевия часовник. — Ама че съм кретен. Сигурно ме мразиш.

— Може и да си кретен, но бъди сигурен, че си много симпатичен кретен.

Той поклати глава.

— Ти си единственият човек в галактиката, на когото би му хрумнало да ме нарече симпатичен.

— Аз съм единственият човек в галактиката, който е достатъчно луд, че да вярва в това. А сега ми разкажи какво достойно за омраза дело си сторил.

Хиацинт преглътна с мъка.

— Онзи киборг, който Нейно Величество издирва под дърво и камък?

— Лин Синдер.

— Така. Е, отначало я взех за някое откачено момиче, тръгнало на самоубийствена мисия, нали разбираш? Казах си, че всички ни ще затрие с тези нейни бълнувания да отвлече императора и да свали кралицата от трона… и какво друго да си помисли човек, като я слуша какви ги дрънка? Затова си рекох, че ще рискувам и ако успея, ще се върна при теб. Пък тя нека погубва живота си.

— Само че Лин Синдер успя да отвлече императора. И се измъкна.

— Знам. — Той отново погледна Уинтър. — Сибил плени една от приятелките си, момиче, което се казва Скарлет. Едва ли си чувала за…

Уинтър грейна.

— О, да! Кралицата ми я подари и сега я държим в менажерията при другите животни. Много я обичам. — Челото й се сбърчи. — Макар че не мога да кажа дали й допадам, или още не.

Хиацинт се присви от внезапна и неясна болка и отново се намести.

— Можеш ли да й предадеш две думи от мен?

— Естествено.

— Трябва да внимаваш. Няма нищо да ти кажа, ако не можеш да пазиш тайна… заради теб самата.

— Мога да пазя тайна.

Хиацинт я изгледа скептично.

— Мога. Ще бъда потайна като шпионин. Като теб. — Уинтър се премести още по-наблизо.

Хиацинт зашепна, сякаш вече не беше сигурен, че трите камери не улавят и звука.

— Предай й, че те ще дойдат да я освободят.

Уинтър го зяпна.

— Ще дойдат… ще дойдат тук?

Той кимна едва-едва с глава.

— Дори смятат, че вероятно ще успеят.

Уинтър се смръщи. Протегна ръка и прибра зад ухото му кичурите потна, мръсна коса. Тялото му се изопна от допира й, но той не се отдръпна.

— Хиацинт Глина, говориш със загадки.

— Лин Синдер. — Гласът му се бе превърнал в едва доловим полъх и момичето наведе глава, за да го чува. Една от къдриците й го докосна по рамото. Той облиза устни. — Тя е Селена.

Всеки мускул в тялото на Уинтър се изопна. Тя се отдръпна.

— Ако Нейно Величество те чуе…

— На никого другиго няма да казвам. Но ти трябваше да знаеш. — Очите му се набраздиха по ъгълчетата, изпълниха се със съчувствие. — Знам, че я обичаше.

Сърцето й биеше бясно.

— Моята Селена?

— Да. И… принцесо, съжалявам, но тя не те помни.

Уинтър примигна и остави мечтата за един главозамайващ миг да изпълни ума й. Селена, жива! Нейната братовчедка, нейната приятелка. Жива!

После сви рамене и отхвърли надеждата.

— Не. Тя е мъртва. Аз бях там, Хиацинт. Видях погрома след пожара.

— Но не си видяла нея.

— Те намериха…

— Овъглено тяло. Знам.

— Купчина пепел с очертанията на момиче.

— Било е просто пепел. Виж, отначало и аз не й повярвах. — Той се усмихна леко и онова, което се изписа на лицето му, бе гордост. — Това е нашата изчезнала принцеса. И тя скоро ще се завърне у дома.

Някой се покашля зад Уинтър и тя едва не подскочи от страх. Извърна се назад, залитна и падна на лакът.

До платформата навъсен стоеше личният й телохранител.

— А! — Сърцето на Уинтър пърхаше като на уплашено птиче. Тя си отдъхна и се усмихна. — Залови ли чудовището?

Но стражът не отвърна на усмивката й, дори страните му не поруменяха, както се случваше обикновено, щом го погледнеше точно по този начин. Вместо това дясната му вежда се вдигна нагоре.

— Ваше Височество, дойдох да ви прибера в двореца.

Уинтър стана и сключи ръце пред гърдите си.

— Разбира се. Колко мило, че се тревожиш за мен. — Хвърли поглед през рамо и видя, че Хиацинт недоверчиво оглежда стража. Нищо чудно. Той оглеждаше всички с недоверие. — Боя се, че утрешният ден ще е още по-тежък за вас, сър Глина. Мъчете се да мислите за мен, когато можете.

— Да се мъча ли, принцесо? — Той се изсмя. — Та аз за друго не мога да мисля.