Мариса Мейър
Уинтър (39)

Глава тридесет и девета

Записът с опровержението на Левана се въртеше за трети път този час. Синдер се стараеше да не му обръща внимание, но всеки път, когато Каи заговореше, гласът му я караше да подскочи само за да си спомни за сетен път, че него го няма. Той беше под контрола на Левана, както самата тя тъй сръчно бе показала.

От мястото си зад семплата маса на третия етаж в реголитното хранилище Синдер можеше да види на един от вградените в купола екрани доволната Левана и спокойният Каи. Колко щастливи бяха заедно! В един миг Каи се обърна към Левана и се усмихна влюбено, а Синдер я полазиха тръпки. За милиарден път си пожела Крес да е с тях. Тя щеше да знае как да спре излъчването на записа.

Синдер отвърна поглед от екрана, за да се съсредоточи. Нямаше начин да разбере как е било посрещнато съобщението на Левана на Луната, нито как е било посрещнато и нейното послание. Затова най-добре беше да продължат напред.

Около масата бяха и нейните съмишленици — Ико, Трън, Вълка и Скарлет. Майката на Вълка също беше тук заедно с няколко жители от сектора, които бяха избрани да представляват останалите. Цяла нощ всички дружно чертаеха планове, твърде възбудени, за да могат да мигнат.

Двама мъже, които се бяха върнали тази сутрин от съседните минни сектори, донесоха добри новини. Стражите са били арестувани, оръжието им — конфискувано, а хората щели да се присъединят към Синдер в похода й към Артемизия. Още няколко пратеници се бяха наели с опасната мисия да прекосят мините, галерите от лава и тунелите, за да потвърдят, че записът на Синдер е истински, и да привлекат колкото може повече сектори към каузата им.

Началото беше обещаващо.

Останалите хора от сектора се разотидоха, след като Синдер ги подкани да се приберат по домовете си и да поспят. В действителност тя имаше нужда да се освободи от любопитството и благоговейния им шепот, за да помисли.

Когато отново се върнеха, тя щеше да ги раздели на групи и всяка група щеше да получи задача. Неколцина доброволци вече бяха завардили пероните на влаковете маглев и следяха за появата на отряди войници, но Синдер скоро трябваше да започне да ги сменя, за да не заспят от умора. Някои от групите трябваше да съберат храна и лекарства, други — да наблюдават къщата на стражите, а трети — да претърсят мините за оръжия и инструменти. Вълка бе обещал от днес следобед да отделя време, за да обучи на основните бойни техники всеки здрав човек.

Намръщена, тя се вгледа в холографската карта на Луната, докато Вълка й посочваше пътищата, по които да се придвижат, за да се доберат до столицата. Бяха единодушни, че трябва да се стекат към града отколкото е възможно повече посоки, за да принудят Левана също да раздели силите си срещу тях.

— По-добре да не минаваме през научноизследователския сектор и през техническите служби — рече Вълка и посочи два от секторите в околностите на Артемизия. — Повечето хора там са поддръжници на Левана.

— Няма да е трудно да заобиколим НИ-1. — Синдер завъртя холографа, за да вижда по-добре. — Но ТС-1 и 2 стоят точно на пътя ни, ако ще нападаме селскостопанските сектори.

— Може и да не ги подминаваме — рече Трън. — Няма ли как да блокираме пероните под тези сектори и така да уловим в капан всеки, който е вътре? Така ще минем безпроблемно и ще им попречим да ни проследят и да ни хванат в капан в тунелите.

Синдер потупа с пръст долната си устна.

— Може би ще стане, но с какво да ги блокираме?

— В този сектор не се ли произвеждат строителни материали? — попита Скарлет и посочи сектора с име ОС-6: Общо строителство. — Може би там ще се намери нещо, което да ни свърши работа.

Синдер се обърна към един от миньорите:

— Ще натоваря вас с тази задача.

Горд, мъжът тупна с ръка сърцето си.

— Разбира се, Ваше Величество. Ще вземем няколко миньорски колички, за да превозим материалите.

— Отлично. — Като се опитваше да скрие смущението си от назоваването на титлата й, Синдер се обърна към групата.

Вълка застина — едва забележима промяна, от която Синдер се разтревожи.

— Какво има?

Той понечи да разтърси глава, но спря и се навъси още повече. Обърна проницателните си очи към прозореца. Екраните върху купола отново се бяха умълчали.

— Стори ми се, че… надушвам нещо.

Космите по врата на Синдер настръхнаха. Ако беше друг, а не Вълка, тя щеше да му се изсмее. Но той имаше неестествени сетива и досега инстинктът му никога не ги бе подвеждал.

— Какво нещо?

— Не мога да определя. Има много тела тук, много миризми. Но усетих нещо… — Той сви юмруци. — Наблизо има човек. Човек, който беше на покрива в Ню Бейджин.

Сърцето на Синдер лудо затуптя. — Каи!

Но как? Вълка със сигурност би познал Каи.

Тогава вероятно е някой от кралските стражи, които ги бяха нападнали.

Ико грабна портскрийна — апарат, който смая хората тук — и изключи холографа.

Остър писък оглуши улиците отвън.

Синдер изтича до прозореца и се долепи до стената, готова да се скрие. Трън застана до нея и прошепна:

— Скрий се.

— Ти се скрий.

Но нито един от двамата не помръдна.

С нарастващ ужас Синдер наблюдаваше разиграващата се сцена навън. По улиците маршируваха безкрайни редици войници, а с тях вървяха поне половин дузина чародеи.

Една бяла роба привлече вниманието й и стомахът й се сви. На ръба на фонтана, там, където неотдавна беше стояла тя, се бе изправил чародеят Еймъри. С красивото си лице и гордата си осанка, той се държеше като принц.

Нови и нови гвардейци се изливаха от тесните улички, които като спици на колело тръгваха от площада. Твърде много войници, за да бъде потушен един нищожен бунт в малък миньорски сектор.

Синдер прехапа устни.

Те знаеха, че тя е тук.

Гвардейците измъкваха хората от домовете им и като говеда ги редяха около фонтана. Синдер позна мъжа, когото стражите бяха пребили. Той още беше в синини и накуцваше. Видя и възрастната жена, която години наред бе заделяла храна от мижавите си дажби и бе предложила да я подари на всеки, който ще участва в боя в Артемизия. Там беше и дванадесетгодишното момче, което цяла сутрин с примряло лице вървеше по дирите на Ико.

— Изкарват всички на площада — прошепна Маха, докато надничаше през съседния прозорец. — Едва ли ще оставят и тези сгради. — Лицето й грееше пламенно, когато отстъпи назад. — Всички трябва да се скриете. Ние ще се предадем. Може и да не претърсят горните етажи, ако решат, че всички са излезли.

— Те няма да спрат претърсването — каза Синдер.

Маха стисна ръката й:

— Тогава се скрийте добре! — И прегърна силно Вълка. Той се приведе и кокалчетата на ръцете му побеляха, когато я притисна до себе си.

Вратата на фабриката на първия етаж се отвори с трясък. Синдер подскочи. Да можеше да грабне Маха и да я накара да остане, но дребната жена се откъсна от прегръдките на сина си и тръгна надолу с вдигната глава. Останалите лунитяни я последваха. Сякаш всички единодушно бяха решили, че най-важното е да не открият Синдер.

Хладни тръпки полазиха по гърба й, докато ги гледаше как слизат надолу.

Не след дълго се чуха стражите, които изкрещяха някакви заповеди, а после Маха заяви със спокоен глас, че не са въоръжени и слизат по своя воля. Малко след това войниците ги подкараха към площада с насочени към гърбовете им оръжия.

— Ами Уинтър? — възкликна Скарлет.

Синдер се обърна с ококорени очи към нея. Бяха оставили принцесата в къщата на Маха, смятайки, че това е най-скришното място за нея, а сега…

— Аз мога да отида — предложи Ико. — За разлика от вас мен не могат да ме усетят.

Синдер стисна устни и се замисли. Искаше Ико да бъде до нея, защото тя единствена от сподвижниците й не можеше да бъде манипулирана. Но точно поради тази причина беше единствената, която можеше да стигне невредима до принцесата.

— Внимавай — съгласи се накрая. — Измъкни се през товарната рампа.

Ико кимна отсечено, а след това изчезна.

Разтреперана, Синдер се огледа. Бяха останали тя, Трън, Вълка и Скарлет. От толкова далеч не можеше да усети биоелектричеството на чародеите сред тълпата, затова беше сигурна, че и те не могат да уловят нито нея, нито приятелите й тук, но това никак не я утешаваше.

Лунитяните бяха дошли за нея. Тя нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие.

Нещо повече, никак не беше сигурна, че иска да се крие. Хората на площада й бяха гласували доверие. Как да ги изостави?

Гласът на Еймъри стигна до ушите й. Говореше спокойно, без да вика, но звукът отекваше в каменните стени на фабриката и се издигаше нагоре. Синдер нагласи аудиоинтерфейса си, за да не изпусне нито дума:

— Жители на сектор „Реголитни мини девет“, събрани сте тук, за да понесете последствията от незаконните си действия. С укриването и помощта на известни престъпници ние ви признаваме за виновни в тежко предателство срещу короната. — Той замълча, за да може въздействието на думите му да бъде почувствано с пълна сила. — Присъдата за това престъпление е смърт.

С изопнато до краен предел тяло, Синдер пак надникна през прозореца. Събраните в спретнати групи хора бяха принудени да коленичат. На площада имаше над две хиляди души, без ония, които изпратиха до съседните сектори. Коленичилите им фигури изпълваха улиците, докъдето поглед стигаше.

Еймъри нямаше да убие всички. Не би посмял да намали производителната сила на Луната тъй драстично.

Дали?

Еймъри огледа насъбралото се множество, а в това време статуята на Левана бдеше над тях като горда майка. От двете страни на фонтана стояха двама стражи. Синдер позна червенокосия и се запита дали точно него беше надушил Вълка. Останалите гвардейци с брони и шлемове бяха пръснати и мушкаха хората със заредените си автомати. Чародеите, прибрали ръце в ръкавите си, се бяха смесили с тълпата.

Синдер изпрати мисълта си, докъдето можа. Опита се да стигне до енергията на Еймъри. Ако успееше да го овладее, можеше да го принуди да помилва хората, да ги остави на мира.

Но, уви, той беше твърде надалеч.

Ядоса се, като си помисли, че Левана ще успее да стигне с дарбата си толкова далече. Щеше да контролира Еймъри оттук, и не само него, а и всички останали. Синдер не я беше грижа, че цял живот леля й бе упражнявала обаянието си. Тя трябваше да стигне нейната сила. Трябваше да може да защити хората, които я защитиха.

Задъхана, насочи вниманието си към стражите, които стояха под прозореца. Тях поне успя да усети, но те вече бяха под контрола на един от чародеите.

Страхът плъзна в жилите й. Трябваше да помисли.

В ръката си все още държеше пет куршума. Трън и Скарлет също имаха оръжие. Тя щеше да улучи най-близките стражи, а може би дори и някой чародей, но така щяха да издадат скривалището си.

А и щом Еймъри осъзнаеше, че е под нападение, щеше да направи щит от хората.

Дали да рискува?

Дали имаше друг избор?

— Но Нейно Величество е готова да ви предложи амнистия — продължи Еймъри, съсредоточил черните си очи в тълпата. — Животът на всички ви ще бъде пощаден. — Устните му се извиха нагоре в мила усмивка. — Трябва само да ни кажете къде сте скрили киборга.