Мариса Мейър
Уинтър (81)

Глава седемдесет и девета

Синдер предвождаше малката армия заедно с алфа Стром. Тунелите бяха достатъчно широки, за да вървят в редица по петима и Стром ясно им даде да разберат, че не бива да развалят строя — всяко нарушение в затворените пространства можеше да доведе до паника и смут. Стараеха се да бъдат тихи, но това беше невъзможно. Стъпките им отекваха гръмовно по каменистия под.

Мутантите вървяха най-отпред като първа защитна линия, а след тях се нареждаха хората от секторите.

Спечелването на играта зависеше от броя им, а той непрестанно растеше. Нови и нови доброволци прииждаха на помощ от всеки сектор, покрай който минаваха, а мнозина се бяха готвили за този миг още след първото послание на Синдер.

Синдер се опитваше да изчисли точния им брой, но имаше много неясни въпроси. Нужни им бяха достатъчно хора, за да свалят кралицата и чародеите, но и още толкова, за да се справят със стражите и вълците на Левана. Тя разчиташе на Хиацинт и Уинтър да разнесат новината, и то бързо. Ако те не успееха, щеше да настане клане в редиците им. Ако пък успееха…

В тунелите беше тъмно като в рог и само тук-там някой голям фенер, откраднат от хората от външните сектори, и няколко джобни фенерчета осветяваха пътя им. На Синдер й се искаше да има карта в главата си, която да я ориентира колко път са извървели и колко им остава. Толкова беше свикнала да разполага с безкраен запас от информация, че се чувстваше уязвима. Пет години бе мечтала да прилича на хората, а сега й липсваха предимствата на киборга.

Четири пъти се натъкнаха на спрели влакове, които изпълваха тунелите и които отначало им се сториха непреодолими препятствия. Но войниците бяха унищожителна, свръхспособна машина и с жар разкъсаха металните панели и седалките и продължиха напред.

Въпреки че влаковете бяха спрени, осветлението на гарите работеше, на холографа вървеше задължителното излъчване на коронацията. Самата церемония не се предаваше, тъй като кралицата нямаше да носи воала си, затова репортер разказваше как протича събитието. Когато влязоха в АР-4, Синдер чу гласа на Каи и спря. Той повтаряше клетвата, преди да бъде провъзгласен за крал на Луната.

Армията се раздели на четири отряда и всеки щеше да влезе в Централна Артемизия през отделен тунел. Половината от алфите отведоха глутниците и хората в обратната посока. Синдер забеляза, че Стром я наблюдава.

— Да не се мотаем, а да тръгваме — рече той. — Войниците ми са гладни и неспокойни, а ти ни вкара в затворено пространство, в което ухае на вкусна плът.

Синдер вдигна вежди.

— Ако имат нужда от лека закуска, кажи им да си хапнат един от друг. Искам да съм сигурна, че Хиацинт е имал време да стигне до максимален брой сектори.

Стром се подсмихна, впечатлен от самоувереността на Синдер.

— Време е да вървим — повтори той. — Всички са на позиция. Кралицата и целият й антураж се намират на едно място. Може да си стоим тук седмици наред и да чакаме доброволци, които никога да не дойдат.

Синдер вярваше, че ще пристигнат още хора. Трябваше да пристигнат. Но също така знаеше, че алфата има право.

Коронацията вървеше към своя край.

Отново вървяха през тунелите. Стискаха здраво оръжията си. Тревогата им нарасна и те забавиха крачка. Не бяха стигнали далеч, когато фенерчето на Синдер освети желязна решетка в далечината. Стром вдигна ръка и всички спряха.

— Барикадата. — Синдер огледа стената до желязната решетка. Трябваха им две седмици, за да я прокопаят.

— Няма как да продължим — рече Стром и изгледа мрачно Синдер, сякаш вината беше нейна. — Ако това е капан, добре е замислен. Само за секунда могат да избият всички ни, както сме натъпкани в тунела като наденички.

— Крес трябваше да ги свали досега. Освен ако… — Освен ако Крес и Трън са били заловени. — Колко е часът?

Тя погледна Стром, но и той не знаеше. И той си нямаше часовник в главата.

Крес трябваше да програмира решетките към града така, че всички да се отворят едновременно, за да не би въодушевените бунтовници да нахлуят в града твърде рано и да провалят ефекта на изненадата или пък да бъдат избити. Дали Крес не бе успяла, или те бяха подранили? Каи все още повтаряше клетвата. Синдер потисна обземащата я паника.

Стром заръмжа.

— Надушвам нещо.

Войниците край тях вирнаха носове и взеха да душат.

— Нещо синтетично. От Земята. Машина.

Синдер се хвана за решетките, но войниците я дръпнаха назад и направиха стена между нея и барикадата. Сякаш си струваше да я защитят.

Тя се опита да запази спокойствие.

Нечии стъпки се чуха отвъд вратата. По-силно и по-силно. Едно камъче се търкулна по земята. Появи се лъч на фенерче, но онзи, който го държеше, остана в сянка.

Лъчът пробяга по насъбраните войници и фигурата застина.

Войниците изръмжаха.

— Еха — рече тя, — ама че сте страховити!

Сърцето на Синдер силно затуптя.

— Ико! — провикна се тя и се опита да си пробие път, но телата бяха непробиваеми.

Ико се приближи. Синдер я освети с фенерчето си и успя да я разгледа. Тя възкликна и спря да се съпротивлява. Дясната ръка на Ико висеше, безжизнена, беше надупчена от куршуми, изкуствената кожа бе разкъсана и от цялото й тяло стърчаха изгорели жички. Лявото й ухо липсваше.

— О, Ико… какво е станало?

— Срещнах още загубени лунни стражи, това стана. Единият ме приклещи в мазето на клиниката. Трябваше да се престоря на умряла, за да ме остави на мира. Добре че тук не знаят как да убиват андроиди.

— Ико, много съжалявам.

Ико махна със здравата си ръка.

— Не ми се говори за това. Ти арестувана ли си, или тези мъжаги са на наша страна?

— На наша страна са.

Ико пак погледна към вълците.

— Сигурна ли си?

— Не съвсем — отвърна Синдер. — Но това е армията, която събраха Скарлет и Уинтър и по-добра нямаме. Все още не са изяли никого.

Стром се подсмихна през стърчащите си зъби.

— Ико, колко е часът? Не трябваше ли решетките да са свалени досега?

— В график сме. Остават седемнайсет секунди по моя…

Механизмът застена и заскърца в стените. Решетката започна да се прибира в каменистия под.

Ико стисна устни.

— Крес е подранила.

Синдер си отдъхна.

Докато решетката се прибираше, вълците се строиха, сключиха ръце зад гърбовете си и вирнаха брадички. Така приличаха повече на войници, на хора, а не на чудовища.

Щом решетката се спусна достатъчно, Ико прекрачи през нея и се хвърли в ръцете на Синдер, а осакатената й ръка я шляпна по гърба.

— Нали пак ще ме поправиш?

Синдер я прегърна силно.

— Разбира се. Няма нищо непоправимо.

Ико се отдръпна и се усмихна; една искра изхвръкна от дупката, където бе стояло ухото й, и озари усмивката й.

— Обичам те, Синдер!

— И аз те обичам! — ухили се Синдер.

— Какво чакаме, та не вървим? — гласът на Стром отекна в тунела. — Горим от нетърпение да разкъсаме Левана и слугите й на късчета месо. Ще изсмучем костния им мозък и ще пийнем от кръвта им, сякаш е най-хубавото вино!

Ико погледна Синдер притеснено.

— Добре че са на наша страна.