Мариса Мейър
Уинтър (20)

Глава двадесета

Синдер се беше свряла в ъгъла на една стаичка по поддръжката и сърцето й биеше бясно в мрака. През процепите на вратата се разливаха ивици мъждива светлина, благодарение на които можеше да различи очертанията и светналите очи на приятелите си. Под краката им в товарното се чуваха стъпки и тропане, докато екипажът стоварваше багажа.

Синдер опитваше да гледа на пристигането си на Луната като на завръщане у дома. Тя беше родена тук — на Луната, в този град. Тук хората отпразнуваха появата й на бял свят. Тук тя трябваше да порасне и да стане кралица.

Но колкото и да се насилваше, Синдер не се чувстваше у дома си. Беше се скрила в помещението по поддръжката и имаше съвсем реална опасност да бъде убита на секундата, в която някой я разпознаеше.

Тя хвърли поглед към приятелите си. До нея стоеше Вълка, стиснал зъби и сбърчил съсредоточено чело. На отсрещната стена бе клекнала Ико, закрила с две ръце устата си, като че нуждата да мълчи беше изтезание за нея. В глухото безмълвие Синдер долавяше слабото бучене, което идваше от андроида и издаваше наличието на мотор под синтетичната й кожа. Вратът й вече беше поправен — Каи й донесе точно това, от което тя се нуждаеше.

До Ико стоеше Трън. Едната си ръка бе преметнал през раменете на Крес, а със свободната се почесваше по брадата. Сгушена до него, Крес беше по-бледна от обичайното и страхът й личеше дори в тъмнината.

Петимата представляваха окаяна групичка в бозавите дрехи, които Каи им донесе, включително черна плетена шапка, под която Ико да скрие синята си коса, и тежки ръкавици за киборгската ръка на Синдер. Когато си ги сложи, куп спомени изплуваха в паметта й. Някога Синдер носеше ръкавици навсякъде, защото се срамуваше, че е киборг, и не искаше да показва протезата си. Не можеше да си спомни кога престана да се срамува, но сега ръкавиците й се струваха като лъжа.

Слаба синя светлина привлече погледа й отново към Крес. Момичето беше включило портскрийна си и тъкмо отваряше плана на кралския порт в Артемизия.

— Намираме се на изгодно място — прошепна тя и обърна екрана, за да им покаже. От порта имаше три изхода: единият водеше към двореца над тях, другият се свързваше с доковете за обществените кораби в града, а последният водеше надолу към тунелите на влаковете маглев, които бяха и крайната им цел. Тези тунели съставяха сложна подземна система за придвижване, която свързваше всички сектори на Луната в едно. Синдер беше разглеждала системата толкова пъти, че я бе запомнила даже и без помощта на картата, свалена в мозъчния й интерфейс. Системата й приличаше на паяжина, а столицата Артемизия беше паякът.

Крес имаше право. Пилотите бяха приземили кораба близо до изхода, който щеше да ги отведе до тунелите. Най-доброто, на което можеха да се надяват.

И все пак колко блазнещо беше да се откаже от плана, да забрави търпението и да се опита да приключи с всичко тук и сега. Тя стоеше на Леваниния праг. Беше толкова близо. Тялото й беше изопнато, готово да нападне двореца — армия от един.

Синдер хвърли поглед към Вълка. Юмруците му се свиваха непрестанно. Очите му излъчваха кръвожадност. Той би нападнал двореца редом с нея с надеждата да открие Скарлет вътре. Но те дори не знаеха дали Скарлет е жива.

Ала това, което я подтикваше, беше отчаянието, неувереността. Дори да успееше да премине охраната на Левана и да я убие, тя също щеше да умре. Тогава на трона щеше да се възкачи друг и положението на Луната нямаше да се промени.

Зарови изкушението дълбоко в сърцето си. Тук не ставаше дума за убийството на Левана. Те искаха да дадат глас на жителите на Луната и да направят така, че той да бъде чут.

Синдер опита да се разсее, като отново проследи наум плана им. Тази част беше най-опасната, но тя се надяваше, че Левана и охраната й ще бъдат твърде заети с пристигащите от Земята гости и няма да забележат неколцината работници на дока, които излизаха от кралския порт. Целта им беше да се доберат до сектор РМ-9, където се надяваха да открият родителите на Вълка и те да ги приютят временно. Оттук започваше следващият етап на плана им — да известят хората на Луната, че истинската им кралица се е завърнала.

Успееха ли да стигнат дотам, без да ги заловят, имаха шанс.

Трополенето на краката я сепна. Беше прекалено силно — сякаш някой ходеше на същото ниво, където бяха те, а не отдолу в товарното. Петимата си размениха погледи, свъсили вежди. Някъде се затръшна врата и се чу как някой крещи заповеди. Последва ново движение.

— На мен ли ми се струва — прошепна Трън, — или някой наистина претърсва кораба?

Думите му бяха точно отражение на мислите на Синдер. Щом веднъж осъзна какво става, ужасът бързо я обзе.

— Тя знае, че сме тук. Нас търсят.

Огледа лицата на спътниците си — върху тях се четяха всякакви изражения, от ужас до нетърпение, но всички, осъзна уплашена Синдер, гледаха в нея. И чакаха указания.

Отвън гласовете се усилиха. Нещо падна с трясък на пода.

Синдер сви юмруци в ръкавиците си.

— Вълк, Трън, в мига, в който ви види чародеят, ще се опита да ви контролира. — Тя облиза устните си. — Позволете ми аз първа да ви овладея. Само телата ви, без умовете.

— Откога чакам да си признаеш, че желаеш тялото ми — отвърна Трън. Той сложи ръка на пистолета на кръста му. — Твой съм, действай.

Вълка не беше толкова въодушевен, но й кимна рязко.

Синдер вмъкна волята си в Трън с лекотата, с която човек разрязва бучка тофу. Енергията на Вълка беше по-хаотична, но двамата бяха тренирали твърде дълго на борда на „Рампион“ и тя не оказа никаква съпротива. Синдер усещаше крайниците им като продължение на нейните собствени. Тя правеше това за тяхна сигурност, за да не ги превърне врагът им в свои оръдия, но чувството, че ги манипулира и по този начин предава доверието им, не я напускаше. Несправедлив превес на силата — техният живот сега тежеше на нейните плещи.

Спомни си Левана, която бе заставила стража си да поеме куршума вместо нея на кралския бал, и се почуди дали някога би взела същото решение със свой приятел.

Надяваше се никога да не й се налага.

В съседния коридор отекна глас:

— Нищо в помещението с двигателя. Вие — разделете се! Претърсете коридорите и ми докладвайте!

Наближаваха и ако с тях имаше чародей, не след дълго щяха да са достатъчно близо, че да доловят биоелектричеството, което се излъчваше от стаята по поддръжката. Тя си представи разположението на кораба и се опита да измисли някакъв план, но вече нямаше никаква надежда да се измъкнат, без да ги забележат.

Щеше да се наложи да си пробият път навън с бой. Щеше да се наложи да се бият по целия път до тунелите.

— Синдер — прошепна Трън. Той стоеше като истукан и чакаше командите на Синдер. — Пусни ме навън.

Крес рязко вдигна глава, но той не отвърна на погледа й.

— Какво? — намръщи се Синдер.

— Прати ме като примамка навън през главната рампа, далеч от вратите към тунелите. Ще отвлека вниманието им, докато успеете да се измъкнете през товарното.

— Трън…

— Направи го! — Очите му светнаха. Той все така не поглеждаше към Крес. — Успяхме да кацнем на Луната. Тук не ви трябва нито пилот, нито капитан.

Пулсът на Синдер биеше гръмовно.

— Не е необходимо…

Отвън някой изрева:

— Залата за пресконференции е чиста!

— Не губи повече време! — процеди Трън през зъби. — Ще ги пратя за зелен хайвер, а после ще направя кръг и ще се върна при вас.

Синдер разбираше, че Трън се държи крайно нахакано, но се улови, че кима в същи миг, в който Крес поклати глава.

— Контролът ми върху теб в кораба ще прекъсва от време на време, но ако мога да те намеря, щом се измъкнем навън, веднага ще те поема отново.

— Ясно. — Трън стисна зъби.

— Пази се — гласът на Крес прозвуча повече като писукане, отколкото като шепот, и Трън спря погледа си върху нея само за миг…

А след това Синдер отвори вратата с ритник и Трън полетя по коридора. Блъсна се в стената, но се оттласна и залитна наляво. Хукна към главната палуба, размахал бясно крака и ръце. Не след дълго Синдер вече не можеше да го стигне. Делеше ги твърде много метал. Синдер изгуби контрол и Трън остана сам.

Секунди след това се чу трясък. Трън беше счупил нещо.

Синдер се помоли това да не е някое безценно произведение на изкуството, собственост на Източната република.

От съседната стая след него се впуснаха десетки крака. Синдер насочи мислите си, но не усети друго биоелектричество, освен това на Вълка. Тази част на кораба беше чиста.

Тя подаде глава в коридора. Отвън нямаше жива душа. От другия край на кораба се чуха викове.

Синдер хукна в обратната посока на онази, в която беше пратила Трън. Другите се втурнаха след нея две нива надолу по тясното, спираловидно стълбище, през кухня с промишлени размери, пред която кухнята на „Рампион“ приличаше на детски комплект за игра, и по малкия коридор, който разделяше доковете за капсулите. Над капака, през който щяха да се спуснат в товарното, спряха. Синдер чуваше отдолу местене и тропане на машини, но нямаше как да разбере дали това са земни работници, стоварващи багажа, или лунитяни, които го инспектират.

Който и да беше, те нямаха време да го чакат да си тръгне.

Синдер зареди куршум в пръста си. На борда на „Рампион“ бяха открили изобилие от амуниции, но за съжаление Каи не успя да й набави нови упоителни стрелички от Земята.

Твърде късно. Нямаше време за размисъл.

Вълка отвори капака и пръв скочи вътре. Синдер отново пое контрол върху тялото му, в случай че долу имаше лунитяни, но тя нямаше нищо общо с ръмженето и озъбването.

Синдер скочи до него. Подът издрънча и следващата беше Ико, а най-накрая по стълбата се чуха плахите стъпки на Крес.

Три фигури, които преглеждаха сандъците, се извърнаха с лице към тях. Синдер регистрира униформите на един облечен в черно чародей и двама лунни стражи. В този момент изтрещя пистолет.

Левият й крак изхвърча напред. Ударната вълна премина през таза й и отекна в гръбнака. Куршумът беше уцелил металното й бедро.

Крес извика и замръзна на стълбата. Раздвижи се едва когато Ико я хвана и я издърпа оттам. Синдер накара краката на Вълка да се размърдат. Те изтичаха зад едно пале, натоварено със стоки от Източната република, и в този миг нов куршум изсвистя върху стената над тях. Трети удари сандъка и разтроши дървото от другата страна.

Стрелбата секна.

Синдер притисна гръб в сандъка и се опита отново да се ориентира. Насочи мислите си, откри пращящото биоелектричество на лунитяните, но, естествено, стражите вече бяха под контрола на чародея.

Рампата, по която можеха да избягат от кораба, се намираше в другия край на товарното помещение.

Настана мрачна тишина. Синдер стоеше на тръни и се ослушваше за приближаващи стъпки. Очакваше лунитяните да опитат да ги обградят и знаеше, че оръжието им няма да остане безмълвно задълго.

За първи път ръцете на Вълка стояха неподвижни и на Синдер й хрумна, че тя го държи в това положение. Само лицето му беше живо. Диво, свирепо. Той беше най-доброто й оръжие, но под нейната власт ставаше муден, тромав и не беше и наполовина тъй жесток, както когато беше сам. Тренировките на „Рампион“ се ограничаваха върху това как да спира врага. Да го обезоръжава. Да премахва заплахата.

Сега й се искаше да бяха се упражнявали повече как да превръща хората в оръжие. Умение, в което Левана и нейните раболепни слуги бяха виртуози.

Вълка я погледна в очите и на Синдер й хрумна идея. Тя контролираше тялото, но не ума и чувствата му. Ами ако промени тактиката си? Така пак щеше да го предпази от силата на чародея, но нямаше да му пречи да прави онова, което умееше най-добре.

— Хвани чародея — прошепна тя, сетне освободи тялото на Вълка и сграбчи мислите му. Показа му картина от първото ужасно нещо, което й дойде наум: битката на борда на „Рампион“ между тях и Сибил Мира. Денят, в който отвлякоха Скарлет.

Вълка прескочи сандъка. Пистолетите загърмяха, куршумите засвистяха, стените се разтресоха.

Ико нададе писък, хвърли се покрай Синдер върху един страж, който се появи в крайчеца на зрителния й обхват, и го повали. Пистолетът му гръмна, куршумът уцели тавана. Ико го удари с юмрук и главата на мъжа се удари в металния под. Тялото му се отпусна безжизнено, беше изгубил съзнание.

Синдер скочи на крака, изпънала киборгската си ръка напред като пистолет, и зърна втория страж, който се промъкваше от другата страна. Лицето му беше безизразно, без следа от страх. Но докато тя го наблюдаваше, то се проясни. Той спря очи върху Синдер смутен.

Чародеят беше изгубил контрол върху него.

Мигът отлиташе. Стражът изръмжа и насочи пистолета си към Синдер, но беше закъснял. Тя вече стискаше здраво биоелектричеството му. С една мисъл завихри ума му като спирала и го прати в безсъзнание. Мъжът падна на колене и се свлече по очи на пода. Чу се хрущене, от носа му шурна кръв и Синдер се отдръпна.

В товарното отекна вик.

Синдер вече не виждаше Вълка и страхът я сграбчи. Поемайки контрола върху стража, съвсем бе забравила да пази съзнанието на Вълка от…

Писъците секнаха, а след тях се чу глухо падане.

Миг по-късно Вълка изникна иззад рафт, натъпкан с куфари, изръмжа и разтърси дясната си ръка.

С туптящо сърце Синдер се обърна и видя Ико, увила ръката си около още по-бледата Крес.

Затичаха се към рампата и Синдер се благодари, че тя е спусната в обратната посока на входа към двореца. Примъкнаха се надолу и Синдер изследва обстановката както с очи, така и с лунната си дарба. На това широко, открито пространство тя успя да долови в далечината хора и разбра, че между тях има както земляни, тъй и лунитяни.

Но поне пътят им към вратите на тунелите не беше блокиран. Ако внимаваха, можеха да останат скрити зад редиците от кораби.

Поне докато някой от лунитяните не уловеше неспокойната енергия на Вълка и не се запиташе какво търси тук един модифициран войник.

Тя им даде сигнал с ръка и те заобиколиха предпазливо рампата. Мина кратък миг, в който Синдер чакаше да долови знак, че са ги забелязали. Но тъй като знак не последва, те хукнаха към следващия кораб, и към следващия. Всяко тропане на краката им отекваше оглушително в ушите й. Всеки дъх й се струваше като ураганен вятър.

Нечий вик я сепна и всички заедно се скриха зад изящно изрисуван кораб от Африканския съюз. Синдер държеше ръката си в готовност с все още заредения патрон.

— Насам! — изкрещя отново някой.

Синдер надникна иззад разтягащите се крака на космическия кораб и забеляза една фигура, която се стрелкаше между корабите. Трън бягаше от лунитяните с пълна газ.

Все още никой не го бе овладял.

Сърцето на Синдер подскочи, тя насочи съзнанието си с надеждата да стигне до него, преди някой от лунитяните в другия край на дока…

Успях.

Точно както и с Вълка, тя вкара мисълта в главата му.

Върни се тук.

Изненадан, Трън се препъна и падна. Превъртя се два-три пъти и пак скочи на крака. Синдер се сви виновно, но си отдъхна, когато Трън смени посоката. Той заобиколи две капсули, изплъзвайки се от куршумния залп на няколко стражи, които изскочиха от главната рампа на кораба на Каи.

— Държа го — рече Синдер. — Давайте.

Синдер се съсредоточи наполовина върху Трън, наполовина върху собствените си предпазливи движения, и без да се отделя от Вълка, се запромъкваха от един кораб към друг, криволичейки към широката платформа, която обикаляше доковете на височината на раменете. Изходът се появи пред тях. Огромни двойни врати с издълбани върху тях загадъчни лунни руни. Един знак отгоре указваше пътя към перона на влака маглев.

Стигнаха последния кораб. Вече нямаше къде да се скрият. Стъпеха ли веднъж на платформата, щяха да излязат на издигната открита територия.

Синдер хвърли поглед назад. Трън беше легнал по корем под опашката на еднопилотна капсула. Той им махна да продължат, да побързат.

— Ико, ти върви напред с Крес — рече Синдер. Ако някой ги видеше, поне нямаше да може да ги манипулира. — Ние ще ви покрием.

Ико застана между Крес и вратите на двореца и двете хукнаха към стъпалата. Синдер завъртя вградения си пистолет ту наляво, ту надясно, търсейки някаква заплаха, но стражите бяха твърде заети с издирването на Трън, за да ги забележат.

От платформата се чу съскане и привлече вниманието й. Ико и Крес стояха пред вратите, но те не се отваряха.

Стомахът на Синдер се обърна.

Вратите трябваше да се отварят автоматично.

Но не. Левана ги е очаквала. И, естествено, беше взела мерки да не избягат.

Лицето й се сгърчи, връхлетя я отчаяние. Помъчи се да измисли друг изход. Дали силата на Вълка щеше да му стигне да отвори вратите с голи ръце? Дали можеха да ги пробият с куршуми?

Докато тя се напрягаше да измисли нещо, върху лицето на Крес се изписа нова решимост, която измести ужаса в ококорените й очи. Синдер проследи погледа й до една кръгла контролна кабина, която стоеше между входовете за тунела и двореца. Преди Синдер да отгатне плана й, Крес запълзя покрай стената.

Изгърмя изстрел, който прониза ушите на Синдер. Крес трепна, но не спря.

Последва нов изстрел и още един, и всеки следващ принуждаваше Синдер да заляга все по-надолу и по-надолу. На третия някакво стъкло се пръсна.

С разтуптяно сърце Синдер се извърна назад и потърси Трън. Той не беше мръднал, но държеше пистолет, с който бе прострелял прозореца на кораба на Каи.

Капитанът се опитваше да предизвика суматоха и така да привлече вниманието върху себе си далеч от Крес.

С пресъхнало като пустинен пясък гърло, Синдер се обърна напред и видя, че Крес е успяла да се добере до кабината. Момичето стискаше портскрийна си, а пръстите на другата й ръка танцуваха по невидимия екран. Ико още стоеше пред вратите, свита на топка, готова да скочи и да побегне при най-малкия повод.

До Синдер Вълка не изпускаше от очи Трън и беше готов да се хвърли, ако избухнеше ръкопашен бой.

По рампата на кораба на Каи затропаха крака и нови лунни стражи заляха пътеките между корабите. Но не те тревожеха Синдер. Те не притежаваха уменията да открият Трън сред тях. Техните чародеи я тревожеха, но тя така и не ги откриваше.

Вратите изсвистяха. Вълка сграбчи Синдер за лакътя и преди тя да успее да се обърне, той вече я теглеше нагоре към платформата.

Крес беше отворила вратите.

Ико вече беше минала от другата страна и опряла гръб в стената на коридора, им махаше. Беше извадила пистолета си за първи път и си търсеше цел.

— Натам!

Вълка и Синдер изкачиха шумно стъпалата. Един куршум изсвистя и се заби в стената. Синдер се приведе и се мушна през вратите. Двамата се блъснаха в стената до Ико.

Задъхана, Синдер се обърна назад. Преследвачите им се бяха отказали да ги сварят изневиделица и сега тичаха с пълна сила към тях. Но Трън, който също се бе отказал да се прикрива, имаше преднина. Синдер започна да му изпраща образи — той беше бърз като газела, краката му едва докосваха земята. Тя се опасяваше, че ако го превърне в марионетка, само ще го забави, но образите го окуражиха. Скоростта му се увеличи. Той взе стъпалата по две наведнъж.

Синдер хвърли поглед през рамо и най-сетне видя чародея — жена с къса черна коса и червена роба.

Тя скръцна със зъби, вдигна ръка и стреля. Не разбра дали уцели, но жената извика и се строполи.

Трън се хвърли през вратите тъкмо когато стражите стигнаха най-долното стъпало на платформата. Вратите зад него се хлопнаха с трясък.

Той се свлече до стената, притиснал гърдите си. Страните му бяха зачервени, но очите му искряха от адреналина. Огледа групата им. Синдер, Ико, Вълка.

Усмивката му угасна.

— Крес?

Синдер, която все още се бореше да си поеме дъх, поклати глава.

Трън зяпна от страх. Отблъсна се от стената и се хвърли към вратата, но Вълка скочи пред него и затисна ръцете до тялото му.

— Пусни ме — изръмжа Трън.

— Не можем да се върнем — отговори Вълка. — Това е самоубийство.

За да подчертае думите му, град от куршуми се изсипа по вратите, а оглушителният им звън отекна по коридора, в който бяха затворени.

— Няма да я зарежем там!

— Трън… — подхвана Синдер.

— Не! — Той отскубна едната си ръка и замахна, но Вълка избегна удара; за част от секундата се завъртя и с огромната си ръка притисна през гърлото Трън към стената.

— Тя ни даде този шанс — рече Вълка. — Не го пилей.

Трън раздвижи челюстта си. Тялото му беше изопнато като струна, готово за бой, макар сам да знаеше, че не е в категорията на Вълка. Страхът се бе врязал във всяка линия на лицето му, но постепенно дишането му се успокои.

— Трябва да тръгваме — рече почти уплашена от думите си Синдер.

Трън премести поглед върху затворените врати.

— Аз мога да остана — предложи Ико с неуверен глас. — Мога да се върна да я взема.

— Не — отсече Синдер. — Няма да се делим.

Трън трепна, а Синдер осъзна жестокостта на думите си твърде късно. Групата им вече беше разделена.

Тя се приближи, понечи да сложи ръка върху ръката на Трън, но размисли.

— Ако не беше Крес, сега още щяхме да стоим отвън. Щяха всички ни да заловят, но благодарение на нея, ние се измъкнахме. Тя ни спаси. А сега трябва да вървим.

Трън стисна очи. Раменете му се отпуснаха.

Цялото му тяло се разтресе, но той кимна.

Вълка го пусна и те се понесоха в бяг.