Мариса Мейър
Уинтър (54)

Глава петдесет и четвърта

Крес и Ико стояха прегърнати на брега на езерото и гледаха как Трън и Хиацинт се гмуркат във водата. Крес трепереше — повече от страх, отколкото от студ — и макар че тялото на Ико не излъчваше естествена топлина, все пак прегръдката й носеше утеха заради общата им участ. Двете чакаха, но от Трън, Хиацинт или Синдер дълго време вече нямаше и следа.

Твърде дълго.

Без да се усети, Крес бе затаила дъх, но дробовете й изнемогваха. Тя пое жадно въздух, но усещането беше болезнено, защото знаеше, че приятелите й стоят под водата, без да дишат също толкова дълго.

Ико стисна ръката й.

— Защо още не са… — Тя направи крачка напред, но спря.

Тялото на Ико не беше предназначено за плуване, а най-дълбокият воден басейн, в който Крес бе потапяла пръсти, беше ваната.

Нямаше с какво да помогнат.

Крес запуши уста с треперещата си ръка. По лицето й се стичаха горещи сълзи, но тя не им обръщаше внимание. Много време мина.

— Ето там! — Извика Ико и посочи. Две, не, три глави се показаха над тъмните, бурни вълни.

Ико направи още една крачка.

— Тя е жива, нали? Но май… май не мърда. Виждаш ли дали мърда?

— Жива е. Не се бой, всички са добре.

Тя хвърли поглед към Ико, но не можа да събере смелост и да зададе въпроса, който се въртеше в ума на всички. Живото предаване на сватбеното пиршество беше показало всичко. Процеса. Масовата сеч. Скока на Синдер в езерото.

Можеше ли Синдер да плува?

Всички това се питаха, но никой не дръзваше да изрече въпроса на глас.

Четиримата се бяха промъкнали през града и за тяхна радост неколцината лунитяни, които срещнаха по пътя си, бяха твърде заети да празнуват сватбата на кралицата, за да им обърнат внимание. Хиацинт, който познаваше града и езерото, ги отведе до мястото, където обикновено изплуваха изхвърлените от тронната зала тела. Без да се двоумят, четиримата дружно решиха, че трябва да намерят Синдер, докато Левана още не се е съвзела от атаката.

Когато зърнаха сред вълните тъмните очертания на тялото й, си отдъхнаха радостно, но все още не знаеха в какво състояние ще я намерят.

Дали беше жива? Дали беше ранена? Можеше ли да плува?

Когато тримата се приближиха достатъчно, Крес пусна Ико и нагази в езерото. Заедно изтеглиха тялото върху белия пясък.

— Жива ли е? — попита Ико почти в истерия. — Диша ли?

— Да я отнесем в помещението за лодките — рече Хиацинт. — Не можем да стоим тук.

Трън, Хиацинт и Ико понесоха безжизненото тяло на Синдер, а в това време Крес изтича напред, за да задържи вратата. На подпорите върху двете стени бяха наредени по три гребни лодки, а в средата имаше седма, покрита с брезент. Тя разчисти греблата и въдиците от брезента, за да сложат там Синдер, но Хиацинт я остави върху твърдия под. Ико затвори вратите и стаята потъна в мрак. Крес измъкна портскрийна си и включи призрачно синята му лампичка.

Без да се бави да проверява пулса и дъха на Синдер, Хиацинт се наведе над нея и сложи една върху друга ръцете си на гърдите й. В очите му проблеснаха и той започна да натиска гръдта й с бързи, силни движения.

— Наясно ли си какво правиш? — попита Трън и клекна от другата страна на Синдер. Закашля се и изтри устата си с ръка. — Искаш ли помощ? Тези неща сме ги учили в тренировъчния център в армията… спомням си… не много…

— Знам какво правя.

И май наистина знаеше. Той наклони главата на Синдер назад и допря устата си до нейната.

Трън не се успокои, но престана да спори.

Коленичила в краката на Синдер, Крес наблюдаваше мълчаливо как Хиацинт поднови натиска. Спомни си романтичните драми, в които героят връщаше героинята към живота с дишане уста в уста. Крес дори си бе фантазирала, че се дави и в тези мечти допирът на мъжките устни вдъхваше отново живот на безжизненото й тяло.

Драмите лъжеха. Тук имаше жестокост, която не показваха. Тя сгърчи лице, когато Хиацинт натисна за трети път гърдите на Синдер. Почти усети синините върху своята гръд.

И сякаш увисна във времето. Трън застана на пост до вратата, надничайки през малък прашен прозорец. Ико обви ръце около тялото си и сякаш всеки миг щеше да заплаче с невъзможни сълзи.

Крес тъкмо се канеше да вземе ръката на Синдер, когато тя помръдна и започна да повръща.

Хиацинт обърна главата й настрани и водата избълбука навън. Държа я така, докато спря да се дави. Тя пак дишаше — слабо, задъхано, но дишаше.

Когато отвори очи, Хиацинт й помогна да седне. Тя тежко вдигна дясната си ръка, напипа неговата и я стисна. Изплю вода още два-три пъти и каза дрезгаво:

— Точно навреме.

Водата блестеше по устните и брадичката й, затова Ико я избърса с ръкава си. Синдер я погледна и очите й светнаха въпреки изтощението.

— Ико? А аз си мислех… — Тя изстена и се отпусна по гръб.

Ико изпищя и понечи да се хвърли върху нея, но размисли. Вместо това заобиколи Хиацинт, положи главата й в скута си. Синдер се усмихна уморено и потупа плитките й. Единият от пръстите на киборгската й ръка липсваше.

— Не можем да останем тук. — Хиацинт изтръска водата от късо подстриганата си коса. — Ще започнат търсенето от двореца и не след дълго ще блокират цялото езеро. Трябва да намерим място, където да се възстанови.

— Идеи? — попита Трън. — На вражеска територия сме.

— Имам нужда от медикаменти — произнесе Синдер със затворени очи. — Един от войниците ме ухапа. Раната трябва да се почисти, преди да се е инфектирала. — Тя въздъхна уморено и замълча.

— Като ще си казваме желанията, на мен една топла вечеря и сухи дрехи ще ми дойдат добре. — Трън се наведе напред и свали подгизналата си риза.

Крес ококори очи и впи поглед в него. Той изстиска ризата и водата се разплиска по цимента.

Хиацинт каза нещо, но тя не го разбра.

Трън пак навлече ризата си, която беше смачкана, но вече не толкова мокра, а Крес отново можа да си поеме въздух.

— Това ще ни свърши работа — рече Трън и кимна към Синдер. — Ще се справиш ли?

— Не, не мога да вървя.

— Не е далеч — каза Хиацинт. — А аз си мислех, че си издръжлива.

Синдер свъси вежди.

— Не мога да вървя. Водата повреди нещо на интерфейса ми. — Замълча. Изхриптя. — Кракът и ръката ми не функционират. Нямам и връзка с нета.

Четири чифта очи се преместиха върху лъскавия метален крак. Крес нямаше навика да мисли за Синдер като за киборг, като за нещо друго, различно. Като за човек, който вече не… функционира.

— Добре. — Хиацинт се обърна към Трън. — Ти ли ще я носиш пръв, или аз?

Трън вдигна вежди.

— Знаеш ли колко тежи?

Синдер го срита.

Той изпухтя.

— Добре де. Ти си пръв.

 

 

— Сигурни ли сме какво правим? — прошепна Крес. Тя се бе свила заедно със Синдер зад една дървена решетка, покрита с цъфнал бръшлян. Всички наблюдаваха Ико, която вдигна лъскавото златно чукче и почука трети път.

— Нали ви казах — не са си у дома — рече Хиацинт ядосан, че преди да се вмъкнат в голямата къща с колоните, за всеки случай пратиха Ико на разузнаване. — Това семейство е на почит в двореца. Ще останат там през цялата седмица.

След като никой не отговори и на четвъртото почукване, Ико се обърна към тях и сви рамене.

Крес хвана Синдер през кръста — ръстът й беше идеален, за да й служи като патерица — и двете закуцукаха през градината. Мъртвият метален крак на Синдер изрови диря в пътеката от кръгли сини стъкълца.

— Ами ако е заключено? — обади се Крес и хвърли поглед надолу по улицата, макар че не бяха срещнали жива душа. Може би в целия квартал живееха все семейства, харесвани от двора. Може би целият град празнуваше буйно в двореца.

— Аз ще я отворя — рече Трън.

Вратата беше отключена и те се озоваха в помпозно антре с вито стълбище и море от златни и бели плочки.

Трън подсвирна тихо.

— Това място е само за крадене.

— Аз може ли да плячкосам гардероба? — попита Ико.

Хиацинт намери една огромна ваза с цветя и я сложи зад вратата тъй, че ако някой отвори, да я събори и тя да се счупи на безброй парченца. Добро предупреждение, че е дошло време да се омитат.

Бързо намериха кухнята, която беше по-голяма от сателита на Крес. Тя и Ико наместиха Синдер на един стол и й помогнаха да качи крака си. В това време Хиацинт прерови килера и се върна с ядки и сушени плодове.

— Какво се е повредило според теб? — попита Ико.

Синдер се удари по главата, сякаш се надяваше да намести някой чарк в нея.

— Проблемът не е в захранването. Очите ми поне работят. Сигурно е нещо във връзката между мозъчната ми машина и протезите. И двете спряха да работят по едно и също време, значи засегната е главна връзка. Вероятно контролният ми панел е плувнал във вода. Може би има и няколко изгорели жици. — Тя въздъхна. — И все пак имах късмет. Ако батерията ми беше свършила, аз щях да свърша с нея.

Те се замислиха мълчаливо върху думите й, докато хапваха.

Трън хвърли поглед към килера.

— Видя ли ориз там? Може да напълним с него главата на Синдер.

Всички го зяпнаха.

— Нали знаете… да попие водата или нещо такова. Чудесна идея, нали?

— Никой няма да сипва ориз в главата ми!

— Но аз съм съвсем сигурен, че помня как някой си беше изпрал портскрийна в пералнята, после го пъхнал в торба ориз и…

— Трън!

— Опитвам се да ти помогна.

— Какво ще ти трябва, за да отстраниш повредата? — попита Крес и мигом се притесни, щом всички очи се обърнаха към нея.

Синдер се намръщи и Крес разбра, че обмисля различни варианти. Сетне се засмя и прекара здравата си ръка през рошавата си, мокра коса.

— Механик, ама наистина добър механик.

Ико грейна.

— Имаме механик. Освен това се намираме в голяма къща. Обикновено разполагат с тонове технологии. Просто трябва да намерим нужните части и инструменти и аз ще те поправя под твоите напътствия.

Синдер сви устни. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й бледнееше нездраво. Крес никога не я бе виждала тъй паднала духом.

Ико наклони глава. Тя също забеляза, защото огледа внимателно Синдер за миг, а сетне и всички в групата.

— Изглеждате ужасно. Може би трябва да си починете. Аз ще остана на пост.

Те се замислиха, докато накрая Трън рече:

— Предложението ти не е никак лошо.

Ико сви рамене.

— Все някой трябва да остане с бистър ум в критична ситуация. — И като подръпна една от плитките си, добави: — Макар че никога не съм мислила, че това ще бъда аз.

Трън се обърна към Синдер.

— Ще мислиш по-ясно, като се наспиш.

Тя не му обърна внимание, взирайки се в шкафа. Беше отпуснала рамене обезсърчена.

— Сънят няма да поправи това. — И тя повдигна киборгската си ръка, китката увисна. Там, където бяха премахнали пръста й, зееше дупка. — Не мога да повярвам, че това се случва. Не мога да се боря така. Не мога да вдигна революция. Не мога да бъда кралица. Нищо не мога да направя така. Разнебитена съм. Напълно.

Ико сложи ръка на рамото й.

— Да, но разнебитена не означава непоправяема.