Мариса Мейър
Уинтър (59)

Глава петдесет и девета

Скарлет изчака воят, повторен от ехото в пещерата, да стихне и изскочи пред Уинтър.

— Нали разбираш — размаха тя пръст в лицето на Стром, — че като давате съгласието си да ни помогнете, няма да ви позволим да нападате друг, освен кралица Левана и нейните хора. Нито гражданите, нито дори онези противни благородници, освен ако не представляват заплаха за нас. Нашата цел е да свалим Левана от трона, а не да изколим целия град. Не ви даваме безплатен талон за обяд. Очакваме от вас да се подчинявате на заповеди и да ни помагате. Това означава, че ще обучите хората от секторите как да се бият и да използват оръжие, а може и да се наложи да пренасяте ранените от фронта… Знам ли и аз. Но не означава, че може да хукнете като побеснели из улиците на Артемизия и да изпотрошите де що видите. Съгласен ли си с това?

Стром я гледаше в очите и за пореден път жестокостта му се преобрази във веселост.

— Сега разбирам защо те е избрал твоят самец.

— Не ти ща личните коментари — рече ядно тя.

Стром кимна.

— Приемаме исканията ти. А когато Левана вече я няма, ние ще получим свобода и ще можем сами да избираме как да живеем.

— Стига да спазвате законите на обществото — да. Точно така.

Стром огледа навалицата. Ако не беше кръвта, човек би казал, че избиването на чародеите никога не се е случвало.

— Алфа Пери? Алфа Ксу?

Един по един той изреди имената на всички алфи и един по един те приеха условията на Скарлет и Уинтър. Когато приключиха, Уинтър се обърна към Скарлет с уморена, но мила усмивка.

— Казах ти, че ще тръгнат с нас.

Скарлет си пое рязко дъх.

— Трябва да разберем какво става на повърхността. Има ли някакъв начин да се свържем с другите сектори? Да им кажем, че се вдигаме на бунт дори ако Синдер…

Тя не можа да довърши. Нямаше представа какво бе станало със Синдер и Вълка.

Вълка. Зеев. Нейният алфа самец.

Мисълта за него прониза гърдите й. Тя щеше да вярва, че е жив, защото той трябваше да е жив.

— И бездруго ще се изкачим на повърхността — рече Стром. — Тези галерии не са свързани с влаковете. Или по-скоро са свързани, но ако вървим през тях, ще се отдалечим много от целта. По-добре да отидем в най-близкия сектор и оттам да проникнем в тунелите.

— Кой е този сектор? — попита Скарлет.

— ПД-12 — обади се някой. — Производство на дървесина. Опасна работа, има много пострадали. Надали симпатизират на Нейно Величество.

— Може да имаме късмет и да успеем да се снабдим с оръжие — добави друг.

— На какво разстояние се намира секторът оттук?

— Това някога е било склада на ПД-12. — Стром посочи тавана. — Точно над главите ни е.

 

 

След по-малко от десет минути, откакто тръгнаха по галерите, един мъж отвори метална врата, водеща към тясно вито стълбище, което сякаш нямаше край, и в затвореното пространство бързо стана душно и горещо.

— Скарлет, дружке?

Немощният глас на Уинтър накара Скарлет да застане нащрек. Тя спря, хвърли поглед назад и видя принцесата да се придвижва нагоре, подпирайки се на стария парапет. Дишаше трудно, но не от изкачването.

— Какво има?

— Аз съм снежно, ледено момиче — прошепна принцесата, а очите й гледаха отнесено.

Скарлет изруга, мина покрай няколко войници и се добра до нея. Всички спряха и тя се почувства странно развълнувана от загрижеността, която прочете в очите на неколцина мъже.

Разчитай на Уинтър да накара отряд жестоки, необуздани хищници да изгубят ума си по нея. Скарлет не вярваше, че чувствата между нея и Вълка се градят на животинските му инстинкти, но не можа да не се запита дали тук не става дума за същото. Дали, след като бяха застанали на тяхна страна, мъжете се променяха от хищници убийци в хищници закрилници? Може би твърде дълго бяха живели в насилие и мрак, та и един-единствен пробив в защитата им стигаше, за да закопнеят за нещо по-смислено.

А може би всичко се дължеше на Уинтър, която можеше с една усмивка да накара и скала да се влюби в нея.

— Халюцинации ли имаш? — Скарлет допря ръка до челото на Уинтър, без да е много наясно какво очакваше. — Не си студена. Можеш ли да вървиш? Дишаш ли?

Уинтър сведе очи.

— Краката ми са станали на ледени кубчета.

— Краката ти са си наред. Опитай се да вървиш.

Уинтър се изтегли на следващото стъпало с огромно усилие. Спря отново запъхтяна, за да си поеме въздух.

Скарлет въздъхна.

— Добре. Ти си снежно, ледено момиче. Някой от вас може ли да й помогне?

Войникът до тях взе ръката на Уинтър и я преметна през раменете си, но не след дълго вече я носеше.

Стигнаха на върха и се озоваха в стоманен резервоар, в който някога бяха държали изкуствената атмосфера, докато строяха куполите. След това излязоха навън.

Доколкото изобщо можеше да се излезе навън на Луната, помисли си тъжно Скарлет.

— Това гора ли е? — измърмори тя и огледа ниските, хилави дръвчета, засадени в безупречно прави линии. През стволовете в далечината се виждаше огромно залесено пространство, наскоро изсечено за дървесина, а от другата страна пред погледа се простираше обширна площ с фиданки.

Право напред в самия център на купола, в една просека между дърветата, се виждаше силуетът на фонтан, досущ като онзи в миньорския сектор. Тревата около него беше избуяла.

Алфа Стром поведе групата в посока, обратна на фонтана, към къщите. До слуха им стигнаха гласове на хора. Многобройни гласове. Когато излязоха на главната улица в сектора, срещнаха неколцина мъже, строени в редици. Носеха различни оръжия, но най-вече дървени прътове. Те се упражняваха в бойни техники. Един брадат мъж с широки гърди вървеше между редиците и подвикваше:

— Пари! Мушкай! Зад гърба ти!

Макар и неопитна в тези дела, Скарлет видя, че движенията им са неумели, некоординирани, а повечето мъже представляваха тъжна гледка с изпитите си лица — също като миньорите. И все пак хората бяха откликнали на призива на Синдер.

Нерадостната мисъл, че ги пращат на сигурна смърт, се загнезди в ума й, но тя побърза да се отърси от нея.

Вик на уплаха прекъсна тренировката. Бяха ги забелязали.

Скарлет и стотината мутанти излязоха от сенките. Разнесоха се още викове, редиците се разпаднаха, отдръпнаха се. Ала хората не побягнаха, а когато Скарлет и грамадните войници наближиха, вдигнаха оръжията си и скриха обзелия ги ужас под престорена смелост. А кой знае — може би това беше най-истинската смелост на света.

Хората може би бяха предугаждали нещо подобно. Нищо чудно, че Левана ги наказваше за наглостта им да се разбунтуват. Но появата на сто войници сигурно надхвърляше очакванията им.

Верни на дадената дума, те не нападнаха, само се приближиха на двадесетина крачки от първите редици.

Скарлет вървеше напред.

— Знам, че изглеждат страховито, но те не са дошли тук, за да ви убият. Ние сме приятели на принцеса Селена. А може би сами ще разпознаете Нейно Величество, принцеса Уинтър.

Уинтър завъртя глава на рамото на мъжа, който я придържаше.

— За мен е огромно удоволствие да се запознаем — рече тя едва, сякаш беше пияна. Скарлет изпита гордост от усилието й.

Хората стиснаха по-здраво прътовете.

Брадатият излезе най-отпред. Изглеждаше решителен, но и уплашен.

— Принцеса Уинтър е мъртва.

— Не, не е. Кралицата се опита да я убие, но не успя. Всичко, което ви е казала, е лъжа.

Мъжът дълго се взира в Уинтър с подозрение.

— Това не е обаяние — рече Скарлет. — Наистина е принцесата. — Тя се подвоуми, сетне завъртя очи. — А точно това би казала Левана. Но ако искахме да ви убием, защо ни е да разиграваме този цирк? Вижте, дошли сме да поемем към обсадата на Артемизия заедно с вас. Тези войници се съгласиха да се бият на наша страна.

Мъжът я огледа внимателно.

— А ти коя си?

— Казвам се Скарлет Беноа. Аз съм… — Запъна се. Пилотът? Женската алфа?

— Тя е землянка — рече някой и тя се подразни, че толкова лесно я познаха, сякаш беше дамгосана.

— Аз съм приятелка на принцеса Селена и на принцеса Уинтър. До неотдавна бях затворничка на кралица Левана. Тя ми отряза пръста… — Скарлет вдигна ръка. — … освен това уби баба ми и сега аз искам да помогна на Селена да й отнеме всичко. — Посочи войниците. — Тези мъже избраха нас пред Левана, точно както и вие, и са най-силното ни оръжие. Те ще ви помогнат с бойната подготовка. — Обърна се към Стром. — Нали така?

Но когато застана до нея, лицето на Стром беше сурово.

— Обещахме да помогнем и няма да се отметнем, но няма да стоим тук цяла нощ и да слушаме преговорите ти с няколко дървосекачи. Ако не ни искат, ще намерим друг сектор, в който ще ни посрещнат подобаващо.

Скарлет изсумтя:

— На добър час!

Той изръмжа насреща й. Тя изръмжа в отговор.

Стиснал устни, брадатият погледна уплашените цивилни с подострените им прътове, после и яките войници с козина.

— Изпратихме куриери до най-близките сектори, но е трудно да се координира атаката. Влаковете са спрени. А ние не сме войници.

— Вижда се с просто око — изсумтя, недоволен, един от войниците.

Някой в тълпата изсъска:

— Кажи им за стражите.

Скарлет вдигна вежди. Страхът изчезна от лицата на хората, те изпъчиха гърди, изпънаха гърбове.

— Стражите ли?

— От години тук има отряд въоръжени стражи. И преди сме обсъждали да им видим сметката, дори планове правихме, но все нямаше смисъл да се захващаме, защото Левана щеше просто да ни прати други. Но щом видяхме посланието на Селена… — Той се ухили на другарите си. — Планът ни сполучи. Само за минути ги обезоръжихме и сега са затворени в един от складовете на фабриката. — Той скръсти ръце. — Имаше и жертви, но няма как без жертви. Готови сме да направим каквото трябва — също като хората от РМ-9. Това може би е единствената ни възможност.

Скарлет примигна.

— Какво за хората в РМ-9?

— Казаха, че Селена е там и една жена я е подслонила. Обикновена миньорка, но жената доказала смелостта си.

— Маха Кесли — прошепна Скарлет.

Мъжът погледна учудено.

— Точно така. — Той хвърли поглед към множеството зад него и стисна зъби. — Тя е била убита, задето е предложила дома си на нашата истинска кралица, но смъртта й не е била напразна като смъртта на онези, които са дръзвали да се изправят срещу Левана в миналото.

Скарлет кимна замаяна. С убийството на Маха Еймъри бе пожелала да сплаши всеки, който се осмели да застане на страната на Синдер, но бе станало обратното.

Маха Кесли се бе превърнал в мъченик.

— Прав си. Не е нужно да бъдете воини. Маха Кесли беше обикновена жена, но притежаваше смелост и вярваше в каузата ни. Ето такава решимост е нужна на революцията ни.

— Няколко войници в повече няма да ви навредят — измърмори Стром и грабна пръта от мъжа наблизо, който се отдръпна, уплашен. — Обратно в строя! Да видим дали ще можем да направим нещо от вас, че да не изглеждате тъй жалки!