Мариса Мейър
Уинтър (33)

Глава тридесет и трета

Вълка помогна на Скарлет да почисти и превърже ранения си пръст, без да пита какво точно се е случило. По израза на лицето му личеше, че е готов да разкъса гърлото на кралица Левана, но движеше ръцете си спокойно и внимателно. Когато приключиха, Скарлет настоя да й даде време да се изкъпе и при все че Вълка бе на ръба на отчаянието, кратката раздяла си струваше. Тясната баня в дома от детството му съвсем не тънеше в разкош, но беше много по-удобна от дупката в менажерията и когато излезе оттам, тя се чувстваше като преродена. Двете с Уинтър получиха нови дрехи от мизерния запас на Маха Кесли, докато техните се изперат, но Скарлет вече нямаше търпение да си вземе обратно якето. То беше станало част от личната й защита.

— Не мога да повярвам, че сте отвлекли принц Каи — рече тя и извади гвоздейчето от завесата на предния прозорец, за да надникне навън. Сините маргаритки в саксията бяха единственото цветно петно наоколо.

— Император Каи — поправи я Вълка. Той се беше облегнал на стената и държеше подгъва на ризата й. Уинтър на свой ред влезе в банята, а през това време останалите се събраха в кухничката и се опитваха да стъкмят нещо за ядене. Някой подметна думата дажби и Скарлет се замисли, че това бедно домакинство не може да храни гости, и то толкова много. Майката на Вълка скоро щеше да се върне със седмичния си порцион, но продуктите, естествено, бяха за сама жена.

Как ли се чувстваше Вълка, питаше се Скарлет, завръщайки се у дома след повече от десет години, вече голям мъж, с белези и остри зъби, и с кръвта на безбройните жертви по ръцете си?

А сега и с… момиче.

Опитваше се да пропъди мисълта за срещата с майка му. Струваше й се необичайно, ужасно.

— Да, император. — Тя отново заби гвоздейчето. — Странно е, след като осемнайсет години наред слушам клюкарските новини, които не спираха да обсъждат „любимия принц на Земята“. — Тя взе една от възглавниците от канапето и я пъхна под краката си. — Имах негова снимка на стената, когато бях на петнайсет. Grand-mere я изряза от една кутия с овесени ядки.

Вълка се намръщи.

— Но сигурно половината момичета на света са имали същата снимка от същата кутия с овесени ядки.

Вълка разкърши раменете си и Скарлет се усмихна шеговито.

— О, не. Нали няма да се сбиеш с него за лидерство в глутницата? Ела тук. — Тя му махна с ръка и за част от секундата той се намери при нея. Смръщеният му поглед се смекчи, щом я притисна до гърдите си.

Тази негова отраканост беше нещо ново за нея, съвсем различна от свенливостта му, с която беше свикнала. На „Рампион“ той вечно прикриваше чувствата си, сякаш не искаше да разруши несигурното доверие помежду им, което започнаха да градят след Париж.

Сега, когато я целуваше или я прегръщаше, Скарлет имаше чувството, че заявява правото си над нея. При нормални обстоятелства тя щеше да изнесе цяла тирада за независимостта в една връзка, само дето й се струваше, че самата тя отдавна е заявила правата си над него. Взе решението и за двама им още когато настояваше да зареже оперативната група заради нея, още когато го завлече на борда на онзи кораб, за да го отведе далеч от всичко, което той познаваше. Сега й принадлежеше, както и тя на него.

Само дето все още се питаше дали онова, което имаше между тях, не се е променило отново. До днес смяташе, че когато всичко свърши, Вълка ще си отиде с нея във фермата, но ето че той се бе завърнал при майка си, а тя беше единствената му роднина. Скарлет вече не можеше да си мисли, че освен нея няма други важни хора в живота му и нямаше да бъде честно да го кара да избира между нея и семейството, от което е бил отделен. Не сега, а може би и никога.

В кухнята се чу затръшване на шкаф и звукът я избави от мислите, за които не беше готова. Та тя току-що го бе намерила отново. Чу Трън да говори за замразен картон, а Ико го обвини в липса на такт към онези, които нямат вкусови рецептори.

Скарлет облегна главата си върху рамото на Вълка.

— Толкова се тревожех за теб.

— Тя се тревожела за мен? — Вълка я дръпна, за да я погледне. — Скарлет… те те отвлякоха, а аз стоях безпомощен. Не знаех жива ли си и дали не са те… — Той потръпна. — Бях готов да убия всеки, за да те измъкна. На всичко бях готов, за да те върна. Единствено мисълта, че ще кацнем на Луната, ме спаси от лудост. — Челото му се сбърчи. — Макар че един-два пъти леко откачих.

Скарлет го сръчка с лакът.

— Това не би трябвало да звучи романтично, но така звучи.

— Вечерята е сервирана. — Трън се появи от кухнята с чиния във всяка ръка. — И под вечеря имам предвид воднист кафяв ориз и пресолено месо върху стари солени бисквити. Вие, лунитяните, наистина знаете как да живеете.

— Вземахме продукти само от килера — каза Синдер, когато двете с Ико влязоха във всекидневната, която едва ги побра. — Пресни зеленчуци няма, а Маха и бездруго ни даде предостатъчно.

Скарлет хвърли поглед към Вълка.

— Преди си мислех, че не си опитвал домати и моркови, защото на Луната не растат зеленчуци, но не е това причината, нали? Просто не стигат до външните сектори.

Той сви рамене, без намек от самосъжаление.

— И аз не знам какво могат да отглеждат в селскостопанските сектори. Но каквото и да е, главата си залагам, че не може да се сравнява с „Ферми и градини Беноа“. — Очите му просветнаха и за своя изненада Скарлет отново се изчерви.

— От вас ме заболя коремът — измърмори недоволно Трън.

— Не, от месото е — рече Синдер, докато теглеше със зъби едно мистериозно парче сушено месо.

Храната не беше вкусна, но не беше и по-лоша от онази, която й даваха в менажерията, и Скарлет с апетит изяде малката си порция. Уинтър излезе от банята. От черните й къдрици още капеше вода, панталоните й бяха доста къси, блузата не й беше по мярка, но тези неща с нищо не разваляха хубостта й. Когато влезе при останалите, всички внезапно се умълчаха. Принцесата коленичи на пода до масичката и огледа храната с тъжни, унесени очи.

Първа се обади Скарлет.

— Не е това, с което си свикнала — рече тя и побутна две-три бисквити към нея, — но все нещо трябва да ядеш.

Уинтър се засегна.

— Не съм придирчива. — Но лицето й се смекчи, когато пак погледна бисквитите. — Просто не бях помисляла колко задоволена съм била с всичко. Знаех, че във външните сектори условията на живот са тежки, но не чак толкова. Хората са гладували, за да може моят стомах да се засища всеки ден. — Тя въздъхна, седна на пети и скръсти ръце в скута си. — Не съм гладна. Някой друг може да изяде моя пай.

— Уинтър…

— Не съм гладна. — Скарлет не я бе чувала да говори с такава непреклонност. — Не бих могла да ям дори и да опитам.

Скарлет се намръщи, но отстъпи. В крайна сметка Вълка омете бисквитите с известно чувство за вина.

— От Хиацинт си научила къде да ни откриеш, нали така каза? — подхвана Синдер. Раменете й бяха напрегнати. От мига, в който Скарлет обясни каквото можа за бягството им, стана ясно, че Хиацинт не е любимец на приятелите й. — А той откъде е научил?

— Сигурно от вашата миниатюрна приятелка — отвърна Уинтър.

— Нашата миниатюрна приятелка? — повтори Синдер.

Уинтър кимна:

— Крес, нали така беше?

Обгърна ги тишина, която сякаш изсмука кислорода от стаята.

Трън пръв се приведе напред:

— Крес? Ти си се видяла с Крес?

— Не съм я виждала от няколко дни, но Хиацинт я заведе на сигурно място при него.

— О! Това ме подсети за нещо. — Скарлет извади малкия цилиндър. — Хиацинт ми го даде и каза, че вътре има съобщение от ваш приятел. Може би говореше за Крес.

Трън грабна цилиндъра и започна да го разглежда.

— Какво е това? Как се пуска?

Синдер го измъкна от него и го мушна в холографската сфера на стената. В средата на стаята светна холографски образ.

Скарлет едва позна хакера на кралицата — беше я виждала само веднъж по комлинка. Дългата немирна коса на момичето беше подстригана късо, а кожата й, макар и още бяла, неотдавна бе видяла слънцето.

Трън скочи от мястото си, обиколи стаята и се настани най-отпред. Крес заговори:

— Здравейте. Ако гледате това, значи нашите мили приятели от двореца са ви намерили. Щеше ми се и аз да съм с тях. Сегашният ми защитник ми предложи да избягам, но аз трябваше да остана тук, за да улесня бягството им. Знам, че ще ме разберете. Но исках да ви кажа, че съм добре. В безопасност съм, жива и здрава, и знам, че вие ще дойдете да ме спасите. Когато това стане, аз ще съм готова. А дотогава обещавам да се крия и да внимавам. — Крес замълча. Мимолетна усмивка премина по устните й като доказателство за куража й, но очите й все така бяха изпълнени със страх. Тя въздъхна дълбоко и продължи: — Моето отсъствие сигурно е променило някои неща за вас, защото вие разчитахте на помощта ми за плановете си. Направих програма в този файл. Пъхнете цилиндъра в универсалния порт в приемателя на купола и следвайте стъпките. Заключила съм програмата със същата парола, която ползвахме на кораба, в случай че устройството попадне в неподходящи ръце. — Тя сведе клепки и отново се появи онази лека усмивка. — Дано съобщението ми ви завари в добро здраве… Липсвате ми. — Тя понечи да каже още нещо, но се поколеба и замълча. Миг по-късно съобщението завърши.

Всички се взираха в празното пространство, където допреди малко виждаха Крес. Скарлет си играеше с ципа на якето. Вече беше сигурна, че това момиче ги е закриляло по време на бягството им с Уинтър. Тя бе спасила живота им, жертвайки своя.

— Смело, глупаво момиче — измърмори Трън и отново се отпусна на пода. На лицето му се изписа облекчение, но и още по-силно притеснение.

— Значи тя все още е с Хиацинт — обобщи Синдер. — Аз… благодарна съм му за стореното, но… не ми харесва нито че знае къде сме, нито че Крес е в негови ръце. Нямам му доверие.

Уинтър я зяпна слисана.

— Хиацинт е добър човек. Той никога няма да предаде нито Крес, нито теб.

— Малко късно — обади се Трън. — Вече го направи.

Уинтър сплете пръсти.

— Той съжалява за предателството си. Не го е направил нарочно. Просто… трябвало е да се върне на Луната. Заради мен.

Ико издаде някакъв звук, който трябваше да означава сумтене. Скарлет килна глава и огледа андроида. Любимите дребни недостатъци на контролната система на „Рампион“ бяха малко обезпокоителни в хуманоидното й тяло.

— Вярно е — настоя Уинтър и присви очи. — Аз разбирам защо не му вярвате, но той се опитва да поправи грешката си. Той иска да те види възкачена на трона колкото всеки друг.

— И наистина спаси живота ми — добави Скарлет. Сетне, след като помълча, сви рамене. — Сигурно защото съм му била нужна да спася нейния, но все пак не е без значение.

Трън скръсти ръце и рече ядно:

— На мен ми се ще да се беше постарал да прати и Крес с вас.

— Поне сега знаем, че е жива — обади се Синдер.

Трън изръмжа.

— Знаем само, че още е в Артемизия, и то под закрилата на човек, който веднъж ни предаде. Принцесата смята, че Хиацинт е на наша страна. Добре. Но това не променя факта, че той ни продаде в Ню Бейджин, и аз съм сигурен, че пак ще го стори, ако се налага да спаси собствената си кожа.

— Напротив, него изобщо не го е грижа за собствената му кожа. — Гласът на Уинтър беше остър, а раменете й трепереха. — Грижа го е единствено за моя живот, а аз ще бъда вечно в опасност, докато мащехата ми е кралица. — Тя се обърна към Синдер. — Той ще стори всичко по силите си, за да подпомогне успеха на твоята революция. Аз също.

Дългото мълчание беше последвано от недоволството на Трън:

— Още не съм се отказал да му разбия мутрата, ако някога пак го видя.

Скарлет завъртя очи.

Синдер взе да тупа с пръст по масата.

— Не разбирам защо Левана се е опитала да те убие точно сега. Тя има Каи. Получава всичко, което иска.

— Сигурно се бои да не изгуби контрол над Луната — обясни Уинтър. — Особено сега, когато се носят слухове, че истинската кралица все още е жива. Обзема я параноя, страхува се от скрити заплахи.

Синдер поклати глава.

— Но ти не си й истинска дъщеря. Нямаше ли някакво поверие за кръвната линия?

— Да. Само човек с кралска кръв може да седне на престола на Луната. Според вярването, ако на трона се качи обикновен човек, дарбата на народа ни ще изчезне. Имало е безброй проучвания, които доказват истинността на поверието.

Скарлет се разсмя.

— Нека да отгатна — проучванията са били заплатени от кралското семейство.

— Има ли значение? Дали хората вярват, или не, мащехата ми е отчаяна и на всяка цена иска да задържи властта в ръцете си. Затова се опита да ме убие.

— Хубаво — рече Синдер. — Когато хората се отчаят, правят големи грешки — като този опит за убийство например. — Тя се облегна назад върху ръцете си. — Доколкото мога да преценя, хората те обичат. Ако научат, че Левана се е опитала да те убие, това може да ги убеди да изберат мен пред нея. Чуй ме, Ваше Височество — ние имаме запис. Ако програмата на Крес тръгне, ще можем да го излъчим във всички външни сектори. В него ще разкажа на всички коя съм аз, ще ги помоля да застанат на моя страна и заедно да сложим край на управлението на Левана. — Тя си пое дъх. — Искам да включим и твой запис, за да покажем на народа, че си жива и че Левана е направила опит да те убие. Твоята подкрепа ще реши всичко. За тях и за мен.

Уинтър дълго мисли, гледайки я в очите, сетне въздъхна.

— Съжалявам, но не мога. Левана не бива да узнава, че съм жива.

— Защо? — намеси се Скарлет. — Хората те обичат. Те имат право да знаят истината.

— Тя заповяда на Хиацинт да ме убие — рече Уинтър с отслабващ глас, — а той стори всичко, за да нагласи нещата така, сякаш е изпълнил заповедта й. Няма да застраша живота му, като разкажа истината. Колкото по-дълго Левана вярва, че Хиацинт й е предан, толкова по-дълго животът му е вън от опасност. — Тя отново вдигна поглед. — А също и животът на Крес.

Трън извърна очи.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна. Не знам дали има значение, но имате подкрепата ми, само че тя ще трябва да остане в тайна. — Уинтър се приведе и Скарлет видя как потъва в тревогата за живота на Хиацинт. Да можеше да й предложи утеха. Но беше прекарала достатъчно време в ръцете на Левана, за да знае, че няма думи, с които да успокои Уинтър.

— Добре — примири се Синдер. — Разбирам. Да се надяваме, че записът ще пожъне успех и без теб.

Входната врата се отвори и всички се стреснаха. Скарлет се извърна и видя една жена да затваря вратата. Беше облечена с прашен гащеризон и носеше стара дървена кутия с храна. Имаше черната коса и смуглата кожа на Вълка, но беше дребна като врабче. Вълка би могъл да я смачка с върха на пръстите си.

Тази мисъл накара Скарлет да се почувства странно.

Всички си отдъхнаха. Всички без Скарлет и Вълка, чиято ръка се бе превърнала в желязо около раменете й.

Маха се облегна на вратата и огледа стаята с весела усмивка.

— Раздаваха захар — рече радостно — в чест на предстоящата… — Гласът й заглъхна, щом зърна Скарлет в прегръдката на Вълка.

Уинтър се надигна и привлече учудения й поглед към себе си. Скарлет скочи на крака, но Маха вече гледаше със зяпнала уста.

Уинтър направи реверанс.

— Вие трябва да сте мама Кесли. Аз съм принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн и ужасно много съжалявам за бисквитите.

Маха се взираше в нея онемяла.

— Дано не възразявате, че така се натрапихме в дома ви. Вашето вълче ни посрещна. Той е учудващо мил, имайки предвид при тези зъби. И тези мускули. — Уинтър повдигна очи към олющената мазилка около вратата. — Напомня ми на друг вълк, когото някога познавах.

Скарлет изкриви лице.

— Ваше… Ваше Височество — заекна Маха. Целият й вид говореше, че не знае дали да се бои, или да се чувства поласкана от оказаната й чест.

— Мамо, това е Скарлет. Онова момиче, за което ти разправях — момичето, което чародейката отвлече от нашия кораб. Била е тикната в затвора в двореца, но… но е избягала. Това е тя. Скарлет.

Маха още гледаше със зяпнала уста.

— Землянката.

Скарлет кимна.

— Наполовина. Дядо ми е бил лунитянин, но никога не съм го срещала. Освен това не притежавам, ъъ… дарбата.

Изведнъж при тези думи й хрумна, че Маха сигурно притежава дарбата. Всички я притежаваха в една или друга степен, нали? Дори Вълка като малък, преди учените да поровят в гените му и да го лишат от нея.

Ала й беше трудно да си представи как тази дребничка женица злоупотребява с нея, както правеха в столицата. Дали пък не разсъждаваше наивно? Колко трудно беше да живееш в това общество, в което никога не знаеш кой кого манипулира.

— Здравей, Скарлет — поздрави я Маха и се овладя, колкото да се усмихне. — Зеев е пропуснал да ми каже, че е влюбен в теб.

Скарлет усети как лицето й се обагря в червено като косата й.

Трън измърмори:

— То пък като че ли не се вижда с просто око.

Синдер го срита.

Вълка улови Скарлет за ръка.

— Не знаехме дали е жива. Не исках да ти казвам за нея, защото… защото можеше никога да не се запознаете.

Скарлет стисна ръката му. Той стисна нейната.

Някъде из спомените й изплува гласът на баба й, който й напомни да се държи възпитано.

— Много се радвам да се запознаем. Аз… благодаря за гостоприемството.

Маха остави кутията с провизиите до вратата, прекоси стаичката и прегърна Скарлет.

— С нетърпение чакам да те опозная. — Пусна я, обърна се към Вълка и сложи ръце на раменете му. — Когато те отведоха, се боях, че никога няма да познаеш любовта. — Прегърна го, а усмивката й грееше като букет сини маргаритки. — Толкова съм щастлива. Толкова много.

— Свършихме ли вече с прегръдките и сълзите? — попита Трън, като масажираше слепоочията си. — Кога ще започнем пак да обсъждаме революцията?

Този път Ико го срита.

— Знаех си, че си влюбена в него. — Уинтър потупа лакътя си с пръст. — Не мога да разбера защо никой никога не ме слуша.

Скарлет я изгледа, но в погледа й нямаше ярост.

— Права си, Уинтър, това е пълна мистерия.