Мариса Мейър
Уинтър (12)

Глава дванадесета

Каи проследи как привидно вещите ръце на Трън щракнаха няколко ключа на контролното табло на кораба. Те излязоха от дока на „Рампион“ и се стрелнаха към планетата Земя. Трън вкара координатите в компютъра и Каи се удиви на копнежа, който изпита при вида на сателитната картина на Републиката, появила се върху екрана.

Според плана им Трън трябваше да остави Каи в една от кралските тайни квартири, която се намираше достатъчно далеч от цивилизацията, така че корабът да остане незабелязан, стига да действаха бързо, но достатъчно близо до града, та охраната да прибере Каи до час, след като ги извести за завръщането си.

— Положението сигурно ти се вижда странно — обади се Трън, докато прекарваше пръсти по екрана на радара. — Гаджето ти киборг е търсен престъпник и племенница на годеницата ти.

Каи направи гримаса и бузата пак го заболя.

— Честно казано, гледам да не мисля за подробностите. — Той извърна очи към „Рампион“, който бързо чезнеше от погледа. — Тя сама ли се нарича мое гадже?

— Че аз откъде да знам. От отвличането ти не сме си лакирали заедно ноктите на краката, докато клюкарстваме цяла вечер.

Каи го изгледа кръвнишки и отпусна глава на облегалката.

— Вече и без друго ме е страх, че ти пилотираш кораба, и животът ми е в ръцете ти. Опитай се да не влошаваш нещата.

— Защо всички смятат, че съм лош пилот?

— Синдер ми каза достатъчно.

— Е, кажи на Синдер, че мога да пилотирам една проклета капсула, без да убия никого. Инструкторът ми в „Андромеда“ — това е много престижна военна академия в Американската република, ако не знаеш…

— Знам какво представлява академията „Андромеда“!

— Добре, та значи инструкторът ми казваше, че пилотирането ми идва отвътре.

— Да — провлечено рече Каи. — Това същата инструкторка ли е, която беше описала в официалния доклад твоята разсеяност, отказа ти да вземеш сериозно предпазните мерки и крайно самоувереното ти отношение, което често граничело с… каква беше думата, която използваше? Безразсъдна дързост, струва ми се?

— О, да! Командир Рейд. Тя си падаше по мен. — Радарът започна да мига. Беше уловил в далечината един крузър и Трън сръчно смени посоката им, за да не попаднат на пътя му. — Не знаех, че си имам кралски преследвач. Поласкан съм, Ваше Величество.

— Не съм само аз — цяла работна група от правителството получи задачата да изрови всяка информация за теб. Повече от седмица ми докладваха два пъти дневно. Все пак беше избягал с най-издирвания престъпник на света.

— И твоето гадже.

Каи потисна усмивката и ядния си поглед.

— И моето гадже — съгласи се той.

— Отнело им е седмица, а? Крес щеше да изрови цялата ми биография за няколко часа.

Каи се замисли.

— Може би ще й предложа работа, когато всичко свърши.

Каи очакваше да види тика на раздразнение под окото на Трън и не остана разочарован. Той обаче бързо го прикри и на лицето му се изписа равнодушие.

— Може би трябва да я вземеш.

Каи поклати глава и отвърна поглед. Земята изпълваше прозореца — калейдоскоп от океани и континенти. Той стисна предпазните колани. Летяха през пространството с ужасяваща скорост и все пак се чувстваха като увиснали във времето в един застинал, притихнал миг.

Обзет от чувство на благоговение пред гледката, Каи отпусна рамене. Следващия път, когато щеше отново да бъде горе — стига всичко да вървеше по план, — щеше да бъде на път за Луната.

— Знаеш ли какво е странното? — рече Каи колкото на Трън, толкова и на себе си. — Ако Левана не се бе опитала да убие малката Синдер, вече можеше да съм сгоден за нея. Тя щеше да е станала кралица. Двамата можеше да сме съюзници.

— Да, но тогава тя щеше да е отраснала на Луната. А по мои наблюдения, детството на Луната побърква хората. Тя нямаше да бъде този мил и симпатичен киборг, когото всички обичаме.

— Знам. Сигурно щях да я презирам точно толкова, колкото и Левана, макар че ми е трудно да си го представя.

Трън кимна и Каи си отдъхна, когато той не каза нищо неприятно. Корабът се гмурна в облаците. С навлизането им в първите слоеве на атмосферата светлината край тях започна да се пречупва и мракът изчезна. От триенето корабът се затресе, по прозореца се плъзнаха капки вода, но не след дълго излязоха от облака и Тихият океан заблещука под тях.

— Но сигурно и за теб положението е доста странно — обади се Каи. — Издирван престъпник откарва отвлечен политически водач обратно в страната, от която е избягал.

Трън изсумтя.

— Странното е, че няма да получа откуп за това. Макар че, ако искаш да се покажеш щедър…

— Не искам.

Трън се намръщи.

— Е, може би малко. Ти имаш присъди в три държави, нали? В Източната република, в Америка и Австралия?

— Не ми напомняй. Човек би си казал, че с цялото това съюзничество в правната система ще има поне малко последователност. Но не! Извършваш престъпление в три различни страни и всяка иска щедро да раздаде наказанието си.

Каи сви устни, давайки си последен шанс да премисли нещата. Идеята му хрумна едва преди два-три дни, а думата му, веднъж изречена на глас, щеше да се превърне в злато. Не му се щеше да прави нечестен прецедент като управник на своята страна, но в същото време вътрешният глас му казваше, че така е редно да се постъпи. А и какъв беше смисълът, че е император, ако от време на време не можеше да направи нещо просто, защото вътрешният глас тъй му подсказваше?

— Сигурно един ден ще съжалявам — поде той и въздъхна дълбоко, — но, Карсуел Трън, аз ти прощавам всички престъпления срещу Източната република.

Трън изви очи към Каи. Корабът подскочи напред. Каи извика и се хвана за предпазните колани.

— Опа, извинявай. — Трън изправи носа на кораба и той продължи спокойния си полет. — Това беше, ъъ… работа на… вятъра. Та какво казваше?

Каи въздъхна.

— Казвах, че можеш да смяташ присъдата си за излежана, поне за Републиката. Ако и двамата оцелеем, когато всичко свърши, ще издам официална заповед за помилването ти. За другите страни не мога да направя нищо повече, освен да пошушна една-две добри думи за теб. Но да си кажа правичката, те сигурно ще ме вземат за луд. Или за болен от Стокхолмски синдром^[1].

— О, ти определено си пипнал Стокхолмския синдром, но не мога да те виня за това. Тъй… така значи. Отлично! Мога ли да получа писмено обещание?

— Не! — отсече Каи, без да откъсва очи от таблото за управление на кораба, защото Трън пак бе впил поглед в него. — И сделката ще е валидна само ако и двамата оцелеем.

— И двамата. Не е проблем. — Ухилен, Трън провери курса, направи няколко корекции в летателните инструменти, а в това време на хоризонта се появи Япония.

— Освен това имам едно условие. Трябва да върнеш всичко откраднато.

Усмивката на Трън угасна, но той стисна таблото и лицето му пак засия.

— Куклите на сънищата и две-три излишни униформи? Дадено.

— И?

— И… това е горе-долу всичко. По дяволите, говориш така, сякаш съм някой клептоман!

Каи се покашля.

— И кораба. Трябва да върнеш кораба.

Трън сви ръце в юмруци.

— Но… това е моят кораб.

— Не, той принадлежи на Американската република. Ако искаш да си имаш кораб, ще трябва да се потрудиш и сам да си го купиш, както правят всички.

— Ей, господин Кралско Синче, какво знаеш ти? — Но защитната реч на Трън свърши така бързо, както беше започнала, при това с намусена физиономия. — Освен това аз се трудих за кораба. Да си крадец не е лесна работа, да знаеш.

— Нали няма да спориш с мен за това?

Трън стисна очи. Каи се изпъна уплашен на седалката, но Трън въздъхна и пак ги отвори.

— Ти не разбираш. С „Рампион“ преживяхме много заедно. Може да съм откраднал кораба отначало, но вече е мой.

— Но той не е твой. И не можеш да очакваш екипажът ти да иска да остане на краден кораб.

Трън избухна в смях.

— Екипажът ми ли? Нека да ти кажа какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши. — Той започна да отмята на пръстите си. — Синдер ще бъде монарх на някакъв камък в небето. Ико ще отиде там, където е Синдер, тъй че да приемем, че тя ще стане коафьорката на кралицата. Ти — ти вече част ли си от екипажа ни? Все едно, и двамата знаем какво ще се случи с теб. А щом веднъж приберем Скарлет, тя и Вълка ще се оттеглят в някоя ферма във Франция и ще си народят цяло котило вълчета. Ето какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши.

— Май доста си мислил по въпроса.

— Може би — рече Трън и сви рамо. — Това е първият ми екипаж и повечето от членовете му дори ми казват „капитане“. Ще ми липсват.

Каи присви очи.

— Пропусна Крес. Какво става между вас двамата?

Трън се изсмя.

— Какво да става? Нищо не става. Ние… А ти какво искаш да кажеш?

— Не знам. Вижда ми се, че в твое присъствие се чувства по-спокойна, отколкото пред всеки друг на кораба. Просто си помислих…

— О, не, няма нищо подобно… двамата изкарахме дълго време заедно в пустинята, но това е всичко. — Той прекара разсеяно пръсти по таблото, без да пипа нищо. — Тя си падаше по мен. Всъщност… — Той отново се изсмя, но този път по-напрегнато — … тя си мислеше, че е влюбена в мен, когато се срещнахме за първи път. Смешно, нали?

Каи го погледна с крайчеца на окото си.

— Много.

Трън стискаше така здраво кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Той хвърли поглед към Каи и заклати глава.

— Ама какво е това? Терапия ли? Няма значение.

— Има значение. Аз харесвам Крес. — Каи се намести. — Аз и теб харесвам, въпреки здравия си разум.

— Ако знаеш колко често чувам това.

— И нещо ми подсказва, че Крес също още те харесва… въпреки здравия си разум.

Трън въздъхна.

— Да, горе-долу с това се изчерпва историята.

Каи наостри уши.

— Какво значи това?

— Сложно е.

— О, сложно било. Ще рече човек, че изобщо не ми е ясно какво значи това — изсумтя Каи.

Трън го изгледа зверски.

— Добре, докторе. Просто, когато Крес си мислеше, че е влюбена в мен, тя всъщност беше влюбена в онзи безкористен смелчага, който си беше измислила сама. Него наистина си го биваше, тъй че кой да вини горкото момиче? Дори аз го харесвах. Даже ми се щеше аз да съм този смелчага. — Той сви рамене.

— А ти напълно ли си сигурен, че не си?

Трън се изсмя.

Каи остана сериозен.

— Майтапиш се, нали?

— Съвсем не.

— Ехо, аз съм Карсуел Трън, осъден престъпник в твоята страна. Познаваме ли се?

Каи завъртя очи.

— Може би трябва да спреш да се оплакваш толкова много, че Крес е сбъркала по отношение на теб, и да се опиташ да й докажеш с всички сили, че е била права.

— Благодаря ви за доверието, Ваше Психологическо Императорство, но всичко свърши. Крес ме прежали и… така е най-добре.

— А ти харесваш ли я?

Когато Трън не отговори, Каи хвърли поглед към него и видя, че се взира през прозореца на кабината. Най-сетне той рече:

— Както вече казах, това няма значение.

Каи се обърна напред. Неспособността на Трън да изрази гласно влечението си към Крес някак говореше по-красноречиво от всяко истинско признание. Най-сетне на него не му беше трудно да прави двусмислени подмятания по адрес на Синдер.

— Добре — рече той. — И какво ще стане с Крес, когато всичко свърши?

— Не знам. Може би ще започне работа в някой от твоите разузнавателни отдели.

Под тях размитите очертания на Земята се бяха превърнали в плажове, небостъргачи и планината Фуджи, а отвъд нея, в цял континент — тучен, зелен, дружелюбен.

— Струва ми се, че тя иска друго — мислеше Трън на глас. — Тя иска да види света, след като цял живот е била затворена на онзи сателит. Иска да пътува.

— В такъв случай все пак трябва да остане с теб. Какво по-хубаво превозно средство от космическия кораб?

Но Трън решително поклати глава.

— Не, повярвай ми. Тя заслужава по-добър живот.

Каи се наведе напред, за да вижда по-добре гледката на дома си, която се разстилаше пред тях.

— Точно за това говорех и аз.