Мариса Мейър
Уинтър (11)

Глава единадесета

— Така си и мислех, че ще те намеря тук.

Синдер надникна покрай капсулата. Облечен отново със сватбения си костюм, Каи стоеше на вратата с ръце в джобовете.

Тя отметна един-два тънки кичура, паднали върху челото й.

— Само проверявам дали батерията е заредена — рече му, изключи уреда за измерването и затвори капачето. — Искам да съм сигурна, че е готов за голямото ти завръщане. Казах си, че рискът от пилотирането на Трън е достатъчно голям, тъй че най-малкото, което можех да сторя, беше да се уверя, че корабът е в добро състояние.

— Жалко, че няма да дойдеш с нас.

— И аз съжалявам, но не можем да рискуваме.

— Знам. Просто е хубаво човек да си има механик на борда. В случай че, нали… нещо се счупи. — Той се почеса по ухото.

— О, ето значи защо съм ти била! Колко мило. — Синдер нави кабела около уреда и го прибра в един шкаф, закован за стената.

— Заради това и защото ще ми липсваш. — Гласът му беше тих, нежен и от него в слабините й се разля топлина.

— С малко късмет, скоро пак ще се срещнем.

— Знам.

Синдер свали работните си ръкавици и ги пъхна в задния си джоб. Все още изпитваше известен страх, когато ги махаше — мозъкът й по навик й напомняше, че не бива да сваля ръкавиците пред никого, най-малко пред Каи — но тя пропусна предупреждението. Каи не мигна пред голата й киборгска ръка, сякаш вече дори не я забелязваше.

Тя поне мислеше за нея все по-рядко и по-рядко. Понякога дори се изненадваше да види с крайчеца на окото си проблясването на метала, когато се навеждаше да вдигне нещо. Странна работа. До неотдавна това не й излизаше от съзнанието, срамуваше се, че някой може да види ръката й.

— Страх ли те е? — попита го и извади един гаечен ключ от колана с инструментите си.

— Изпитвам ужас — отвърна той равнодушно, а от това свитият й стомах малко се поотпусна. — Но съм готов да се върна. Сигурен съм, че Торин е на път да получи инфаркт. Освен това… — Той сви рамене. — Изпитвам носталгия по дома.

— В двореца хората ще те посрещнат с радост. — Синдер коленичи до кораба и захвана да натяга болтовете на колесника. Намести ключа върху първия, втория, третия — всичките бяха здраво затегнати. — Измисли ли какво ще кажеш на Левана?

Каи клекна до нея и подпря лакти на коленете си.

— Ще й кажа, че съм се влюбил в едно момиче от похитителите и сватбата ни се отменя.

Ръката на Синдер застина.

Каи се усмихна доволно.

— Поне това ми се иска да й кажа.

Тя духна един кичур от лицето си, приключи с проверката на болтовете и се премести от другата страна на кораба, за да я повтори.

— Ще й кажа, че нямам нищо общо с отвличането — рече Каи с онова, което Синдер мислено определяше като неговия императорски глас. — По никакъв начин не съм се сдружил с теб или с екипажа и по всякакъв начин съм се постарал да се спазаря да ме освободите час по-скоро. Бил съм жертва, пленник, който не е могъл да избяга. Може да измисля и нещо за жестокото ви отношение.

— Добре звучи.

— След това ще я помоля да се омъжи за мен. Отново. — Устните му се извиха с отвращение.

Синдер не можеше да го вини. Колкото повече мислеше, толкова повече й се искаше да отвлече кораба и да потегли за Марс.

— Когато пак се срещнем, ще съм приготвил дрехи за всички ви и ново покритие за Ико. Ако се сетиш за още нещо, от което се нуждаете, Крес смята, че ще може да ми прати закодирано съобщение. — Той въздъхна дълбоко. — Каквото и да се случи, аз съм на твоя страна.

Топлотата му я окуражи, но в същото време обтегна нервите й.

— Съжалявам, че те излагам на такава опасност.

— Ти не ме излагаш на опасност, тя и бездруго се канеше да ме убие.

— Поне си придай по-загрижен вид, когато изричаш това.

— За какво да се загрижвам? — Очите му светнаха. — Ти ще ме спасиш много преди Левана да ми види сметката.

Тя приключи с болтовете, изправи се и мушна ключа в колана си.

— Синдер…

Тя застина, смутена от сериозността в гласа му.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да замина. В случай…

— Недей. Дори не си помисляй, че това е последният ни разговор.

Тъжна усмивка изви устните му, но бързо изчезна.

— Искам да ти се извиня.

— Задето каза, че това може би е последният ни разговор? Защото това беше жестоко, и то когато аз стоя тук и се опитвам да свърша малко работа и…

— Синдер, чуй ме.

Тя стисна зъби и остави Каи да я хване за рамената. Палците му нежно я докоснаха по ключицата.

— Съжалявам за случилото се на бала. Съжалявам, че не ти повярвах. Съжалявам, че… ти наговорих онези глупости.

Синдер извърна очи. Много неща се бяха променили помежду им от онази нощ, но тя все още усещаше леда в сърцето си, щом си припомнеше погледа му и ужасените му думи: Да те гледа човек, е дори по-мъчително, отколкото да гледа нея.

— Това вече няма значение. Ти беше в шок.

— Аз бях идиот. Срамувам се от отношението си към теб. Трябваше да имам повече вяра в теб.

— Моля те. Та ти едва ме познаваше. И изведнъж да научиш, че съм киборг и лунитянка… Аз самата не бих имала вяра в себе си. Освен това ти беше под огромно напрежение и…

Той се приведе напред и я целуна по челото. Нежността му я накара да замълчи.

— Но ти си оставаше момичето, което поправи Наинси. Момичето, което ме предупреди за плановете на Левана. Момичето, което искаше да спаси малката си сестричка.

Синдер трепна при споменаването на Пеони, по-малката й доведена сестра. Раната от смъртта й още не бе зараснала напълно.

Каи плъзна длани надолу по ръцете й, сплете пръсти в нейните — метал и плът.

— Ти се опитваше да предпазиш себе си, а аз трябваше да се опитам да те защитя.

Синдер преглътна.

— Когато каза, че е по-мъчително човек да гледа мен, отколкото Левана…

Каи остро си пое дъх, сякаш от спомена за думите го заболя, колкото и нея.

— … аз… на нея ли приличах? Моето обаяние прилича ли на нейното?

Една бръчка проряза челото му. Той се вгледа в нея, сетне поклати глава.

— Не съвсем. Ти пак приличаш на себе си, просто си… — Той потърси думата. — Съвършена. Една безупречна твоя версия.

Явно това не беше комплимент.

— Искаш да кажеш, неестествена моя версия.

След като се поколеба, той потвърди:

— Да, може да се каже.

— Струва ми се, че беше инстинкт. Дори не разбрах, че използвам обаянието си. Знаех само, че не искам да разбереш, че съм киборг. — Горчив смях. — Сега това ми се струва толкова глупаво.

— Добре. — Той я притегли по-близо. — Значи имаме напредък.

Устните му едва докоснаха нейните, когато вратата се отвори.

— Готово ли е всичко? — попита Трън, весел както винаги. Ико, Крес и Вълка се намъкнаха един по един след него.

Каи пусна ръцете на Синдер. Тя отстъпи крачка назад и намести колана си.

— Корабът е готов. Три пъти го проверих. Не би трябвало да има никакви изненади.

— А почетният ни гост?

— На мен е всичко, с което пристигнах — рече Каи и посочи смачкания си сватбен костюм.

Ико излезе напред и подаде на Каи кутия с надпис „Протеинова закуска“.

— Ние също имаме подарък за теб.

Той завъртя кутията. На гърба беше отпечатана детска игра.

— Нещо за хапване?

— Отвори я — рече Ико и се надигна на пръсти.

Каи издърпа капака, обърна кутията и в дланта му се изсипа тънка сребърна верижка с медальон. Той го повдигна до нивото на очите си, за да разгледа доста потъмнелия надпис.

— Осемдесет и шести космически отряд на Американската република — прочете на глас. — Разбирам защо медальонът ви е накарал да си помислите за мен.

— Намерихме го в една от старите военни униформи — обясни Ико. — Той винаги ще ти напомня, че си един от нас.

Каи се ухили.

— Прекрасен е. — Той сложи верижката на врата си и пъхна медальона под ризата си. Прегърна набързо Крес на прощаване, сетне грабна Ико в прегръдките си. Ико изпищя и застина.

Когато Каи се отдръпна, Ико го зяпна, сетне Синдер, сетне пак него. Очите й изведнъж се обърнаха нагоре и тя се свлече на пода.

Каи отскочи назад.

— Какво стана? Да не би да й натиснах копчето за изключване?

Синдер се навъси и направи крачка напред.

— Ико, какви ги вършиш?

— Каи ме прегърна — отвърна тя със затворени очи. — Затова припаднах.

Каи се изсмя неловко и се обърна към Синдер:

— Нали няма и ти да припаднеш?

— Едва ли.

Каи я обгърна с ръце и я целуна и макар че не беше свикнала да има публика, Синдер отвърна на целувката му без колебание. Една безразсъдна, глупава част от нейния ум й казваше да не го пуска. Да не се сбогува.

Когато се разделиха, безгрижното настроение се бе изпарило. Каи допря челото си в нейното. Връхчетата на косите му погалиха лицето й.

— Каквото и да се случи, аз съм на твоя страна.

— Знам.

Последен Каи се обърна към Вълка. Повдигна брадичка и оправи фината си риза.

— Добре, готов съм, когато…

Юмрукът уцели Каи право в бузата и го прати в ръцете на Синдер. Всички ахнаха. Ико скочи напред, зяпнала от изненада, а Каи притисна ръка към лицето си.

— Извинявай — рече Вълка и се сви виновно. — По-добре е човек да не очаква.

— Някак се съмнявам в това — отвърна завалено Каи.

Синдер огледа мястото, което бе почервеняло и вече се подуваше.

— Не си разкъсал кожата. Каи е добре. Докато се върне на Земята, ще е посиняла отлично.

— Извинявай — повтори Вълка.

Каи разтърси главата си и не се възпротиви, когато Синдер нежно го целуна по бузата.

— Не се тревожи — прошепна му тя. — Необичайно красив си така.

В смеха му прозвуча горчивина, но и благодарност. Той я целуна още веднъж, сетне се мушна бързо в кораба, сякаш ако останеше още миг, щеше да промени намерението си.

— А аз ще получа ли целувка на сбогуване? — попита Трън и се изпъчи пред Синдер.

Тя се намръщи и го избута встрани.

— Вълка не е единственият тук, който може да замахва точно.

Трън се разсмя и вдигна двусмислено вежди към Ико.

Андроидът, който още лежеше на пода, се надигна на лакти.

— С удоволствие бих те целунала, капитане, но дългата прегръдка на Негово Величество май прегори две-три жици и се боя, че една твоя целувка ще разтопи главния ми процесор.

— О, не се и съмнявай — рече Трън и й намигна. — Ще го разтопи.

За миг, докато закачката още се четеше по лицето му, Трън отмести поглед с надежда към Крес, но тя беше вглъбена в ноктите на ръцете си.

Тогава усмивката му изчезна и той закрачи към пилотското място в кораба.

— Късмет — рече Синдер, докато двамата слагаха предпазните си колани.

Трън й помаха, но тя всъщност се тревожеше за Каи. Той се опита да се усмихне, като разтриваше бузата си. В този миг вратите се спуснаха.

— И на вас!