Мариса Мейър
Уинтър (55)

Глава петдесет и пета

— Решението беше лошо — рече Скарлет.

Уинтър я погледна. По лицето на Скарлет се четеше безпокойство, дълбока бръчка се появи между веждите й.

Уинтър дръпна една от къдриците й.

— Още не си решила да се върнеш.

Скарлет я цапна по ръката.

— Да, защото вече нямам представа къде се намираме. — Тя хвърли поглед през рамо. — Часове наред вървим из тези пещери.

Уинтър проследи погледа й, но в пещерата беше сумрачно и скоро взорът се губеше в сенките, осветявани тук-там от светещите сфери на тавана. Трудно беше да се каже колко далеч са стигнали, търсейки вълците или армия, нито пък знаеха още колко път ги чака. Щом понечеше да се върне обратно, на Уинтър й се струваше, че чува слаб вой в далечината, който я заставяше да продължи. Сънят за Рийо и Левана не излизаше от ума й и отново, и отново й вдъхваше кураж.

Левана смяташе, че може да контролира всички същества на Луната. Хората, войниците, самата Уинтър.

Но кралицата грешеше. На Уинтър й беше дошло до гуша да я манипулират и както си мислеше, надали бе единствената. Тя щеше да намери войници, които да се бият на нейна страна, и заедно щяха да се отърват от мащехата й и нейната жестокост.

Направиха още един завой. Мрачните варовити скали не се променяха. Таванът беше назъбен, но подът беше гладък от краката, които години наред го бяха тъпкали. Вървейки. Марширувайки. Дали войниците маршируваха? Уинтър не беше сигурна. Не се заслушваше много, когато ставаше дума за армията на мащехата й. А ето че сега й се искаше да беше научила какво точно правеше Левана с тези момчета, които превръщаше във войници. Какво бе кроила от самото начало.

Иначе пещерата беше същата, каквато е била преди векове, преди милиарди години, когато за първи път разтопената лава е издълбала тунела. В онези времена Луната е била място на огън и трансформации. Нещо, което човек трудно можеше да си представи, докато върви из тези студени, голи каверни, потънали в тишина и мрак.

Когато земляните построили първата си колония, се настанили да живеят временно в просторните свързани тунели от лава, докато издигнат куполите, а след това ги превърнали в складове и подземна железница.

Едва отскоро Левана започнала да ги използва за пъклените си, гротескни планове.

— Тайни казарми за тайната армия — прошепна тя на себе си.

— Добре, стига вече. — Скарлет спря и скръсти ръце. — Имаш ли представа поне къде отиваме?

Този път Уинтър подръпна една от своите къдрици, която се бе навила като пружинка до лицето й. На главата й още имаше цицина от удара, но главоболието почти бе преминало.

— Много от галериите бяха превърнати в подземни тренировъчни лагери. Тук ще намерим войниците. Или поне онези, които не са били изпратени на Земята.

Скарлет примигна бавно.

— И колко галери има на повърхността на Луната?

Уинтър примигна бавно в отговор.

— Нямам представа. Но знаеш ли, че в началото Луната е представлявала гигантска топка от магма, течности и огън?

Скарлет сви устни.

— Колко отряда вълци са останали на Луната?

Този път Уинтър изобщо не й отговори.

Скарлет въздъхна и се почеса по челото.

— Ама и аз! Защо ли те слушах! Тук можем дни наред да вървим и пак да не срещнем жива душа. А дори и да открием някой от отрядите, глутниците, или както там се наричат, те най-вероятно ще ни изядат. Това е самоубийство! — Тя посочи пътя, по който бяха дошли. — Трябва да търсим съюзници, не врагове!

— Тогава се връщай — каза Уинтър и продължи по безкрайния тунел.

Отчаяна, Скарлет простена и я настигна с гневни крачки.

— Половин час! Давам ти половин час и ако дотогава няма признак, че наближаваме, двете с теб се връщаме обратно и няма да търпя възраженията ти. Ако трябва, ще те ударя по главата и ще те влача назад.

Уинтър запърха с мигли, развеселена от тази мисъл.

— Ще ги намерим, Скарлет, дружке. Те ще застанат на наша страна. Твоят Вълк е доказателство, че това са хора, а не чудовища.

— Защо не спреш да ги сравняваш с Вълка. Вълка е различен. Другите… те са чудовища. Срещнах глутницата на Вълка в Париж. Всички бяха жестоки, ужасни. При това бяха от специалните части и почти приличаха на хора! Не можеш да говориш разумно с тези чудовища, така както не можеш с… с…

— Глутница вълци?

— Точно така. — Скарлет я изгледа ядно.

— Рийо беше мой приятел.

Скарлет вдигна ръце.

— И какво ще правиш? Ще им хвърляш пръчки, които ще ти донасят? Нищо не разбираш. Тези вълци са под контрола на Левана или на своя чародей. Ще направят това, което им кажат, тоест ще ни излапат.

— Някога те са били малки момчета, които са били принудени насила да живеят в мъчения. И те като Вълка не са мечтали за такъв живот, но са направили каквото се иска от тях, за да оцелеят. Ако им се даде възможност да счупят оковите си, аз вярвам, че ще се възползват от нея. Вярвам, че те ще вземат нашата страна.

Уинтър чу нисък, далечен вой и потрепери. Скарлет изглежда не го чу, затова тя си замълча.

— Няма как да знаеш. Те са били променяни толкова много, че ще застанат на страната на онзи, който им предложи по-голямото парче месо. — Скарлет се поколеба. — Какво има? Да не би да халюцинираш точно сега?

Уинтър се усмихна насила.

— Не, освен ако ти не си плод на въображението ми, но как изобщо бих могла да бъда сигурна дали това е така, или не? Затова ще продължа да вярвам, че си реална.

Логиката й изобщо не впечатли Скарлет.

— Нали знаеш в какво се превръщат тези мъже? Знаеш, че никога отново няма да станат нормални.

— Бих казала, че от всички хора на света точно ти би трябвало да вярваш в способността им да се променят. Вълка се промени заради любовта си към теб. Защо и те да не могат? — тя пак пое по пътя.

— Вълка е… не е същото! Уинтър, знам, че си свикнала да пърхаш с мигли на всеки срещнат и да очакваш той да се влюби в теб, но това няма как да стане тук. Те ще ти се изсмеят, ще ти се подиграят, а след това ще…

— Ще ме изядат. Да, разбирам.

— Но май не схващаш смисъла зад думите. Това не е метафора. Аз ти говоря за грамадни зъби и храносмилателна система.

— Кости, мозък, лой, месо — запя Уинтър, — дай ни ядене, принцесо.

Скарлет изсумтя.

— Понякога си толкова чудата.

Уинтър улови Скарлет под ръка.

— Не се бой. Те ще ни помогнат.

Преди Скарлет да започне поредния спор, ги лъхна особена, остра миризма. Миризма на животни като в менажерията, но по-различна — на пот и сол, която се смесваше в застоялия пещерен въздух с нещо вонящо на развалено месо.

— Е, май ги намерихме — отбеляза Скарлет.

По врата на Уинтър пропълзя хлад. Дълго време двете стояха, без да помръдват.

— Щом ние можем да ги надушим, значи и те могат.

Уинтър вирна брадичка.

— Ще разбера, ако си тръгнеш. Мога да продължа и без теб.

Скарлет, изглежда, се замисли, но сетне сви рамене. На лицето й беше изписана дързост.

— Започва да ми се струва, че и бездруго накрая всички ще се превърнем в кучешка храна.

Уинтър се обърна към нея и обгърна с длани лицето й.

— Не ти прилича да говориш така.

Скарлет стисна зъби.

— Левана залови Вълка и Синдер и колкото и да ми се ще да я видя накъсана на парчета, с които нейните собствени мутанти ще се нахранят, мисля, че няма надежда без тях. — Тя преглътна, по лицето й мина сянка на гняв. — Аз… не искам да виждам това място. Те са го обучавали тук. Страхувам се да видя откъде е излязъл, какъв… кой е бил.

— Сега той е твоят Вълк. — Уинтър прибра косата й зад ушите. — А ти си алфа женска, водачът на глутницата.

Скарлет се засмя.

— Според Хиацинт, за да бъдеш алфа, ти трябва глутница.

Хиацинт. Името озари Уинтър със светлина, вълнение, целувки, шепот. Тя изчака миг, докато всичко потъне дълбоко в душата й, сетне наведе главата на Скарлет и я целуна по огненочервената, непокорна коса.

— Аз ще ти намеря глутница.