Мариса Мейър
Уинтър (74)

Глава седемдесет и трета

— Хиацинт! — рече предупредително Синдер. — Ико не се жертва, за да се разбием в някой кратер и да умрем!

— Спокойно. Знам какво правя — отвърна той с престорено спокойствие, а сърцето му туптеше неудържимо.

— Нали каза, че никога не си управлявал такова нещо.

— Не съм. — Той зави рязко и спийдърът се наклони бързо и плавно наляво.

Синдер извика и се улови за лоста над главата си. Изсъска от болка — раната на рамото я заболя, но не каза нищо и Хиацинт не намали.

Това беше най-луксозното превозно средство, което той бе управлявал. Опасна играчка за богат артемизианец, спийдърът се носеше до каменистата, неравна повърхност с такава скорост, че бялата земя летеше с размити очертания под тях. Покривът беше от стъкло и създаваше усещането, че са в безвъздушното пространство, а не в защитеното купе.

Макар че „защитено“ беше относително понятие. Хиацинт имаше чувството, че ако докосне и един камък, машината ще се смачка като алуминиева кутийка.

Дявол го взел, май наистина беше от алуминий.

Спийдърът премина в антигравитационен режим и следвайки равна траектория, прелетя над кратера под тях, а сетне се приземи в другия му край и продължи, сякаш нищо не се бе случило. На Хиацинт му се повдигна — както от високата скорост, така и заради безтегловното пространство извън куполите с контролирана гравитация, към което още не се бе приспособил.

— Ще отбележа само — процеди Синдер през зъби, — че пренасяме много крехки и важни неща в багажника. Нали не искаш да катастрофираме?

— Няма страшно. — Той хвърли поглед към холографската карта до уредите за управление. Във всеки друг ден това би било дръзка игра, но сега бяха поели на мисия. Спийдърът бе натъпкан с шишенца с лекарството. Всяка изминала секунда означаваше нови мъртъвци.

Уинтър също я заплашваше смърт.

На хоризонта се появи купол. Дори оттук от едната страна се виждаха дървета, а от другата — просеки.

Хиацинт зави покрай няколко назъбени скални образувания. Синдер пренастрои картата така, че той да вижда най-прекия и лесен път към крайната цел на пътуването им. Повечето куполи бяха струпани един до друг — това бе улеснило изграждането им при колонизацията на Луната, а и защото един порт бе достатъчен да ги свърже с терена навън и да приеме доставките, които пристигаха, независимо от подземната влакова система.

Пустият пейзаж лъжеше окото за разстоянията. Сякаш часове бяха минали, откакто дърветата се появиха пред погледа им; с всеки изминал миг Хиацинт тръпнеше от тревога. Представяше си войниците, които носеха суспенсора като ковчег. Повтаряше си, че още не е твърде късно. Уинтър е сложена в него, защото е имало шанс да я спасят. Суспенсорът ще забави развитието на болестта, докато те пристигнат. Трябваше да я забави.

— Олеле — стена! — изписка Синдер и се приготви за удара.

Хиацинт зави в последния миг, спийдърът се наклони и охлузи външната страна на купола. Холографът увеличи крайната им цел — входът към дока просветна. Той пресметна времето, с което разполагаше. Изправи кораба, ограничи скоростта и спря перките. Спийдърът намали, Хиацинт залитна напред и се опря в предпазните колани.

Спийдърът намали.

Намали.

И започна да пада. Като камък от скала.

Синдер изкрещя.

Куполът и скалистият пейзаж изчезнаха и наоколо се появиха мрачните стени на пещера. Хиацинт включи автоматичното управление и смъртоносното, опасно падане премина в плавно, контролирано спускане. Пред тях се отвори осветена писта и камера и Хиацинт вкара спийдъра вътре.

— Това — задъхана рече Синдер — беше самоубийство.

Хиацинт не й обърна внимание. Нервите му бяха като наелектризирани, но не от падането. Зад тях вратата се затвори, а отпред се отвори друга — огромно желязно съоръжение. Хиацинт продължи нататък и си отдъхна, защото никой не ги спря.

На мястото на външния план на Луната на холографската карта се появи схема на порта и обкръжаващите го сектори. Хиацинт взе управлението, изминавайки мислено пътя, който щеше да ги отведе до болницата при Уинтър.

Тук трябваше да слязат и да продължат пеш, натоварени с шишенца с лекарството, колкото можеха да носят.

Хиацинт откъсна очи от координатите и огледа евакуационното стълбище, което водеше на повърхността. Един знак указваше най-близките сектори. ПД-12 беше трети в списъка, а до него имаше стрелка, която услужливо показваше по кое стълбище да поемат, за да стигнат право там.

Хиацинт пресметна нещо. Прекара пръст по превключвателя.

— Хиацинт — обади се Синдер, проследявайки погледа му. — Мисля, че няма да можем…

Нададе писък.

Тя грешеше. Спийдърът се побра в стълбището и докато се изкачваха нагоре, се опря в стените само два-три пъти. Накрая излязоха под биокупол ПД-12. Синдер седеше, закрила очи с ръка, а с другата здраво стискаше лоста отгоре.

— Пристигнахме — рече Хиацинт и отново нагласи холографа, който посочи пътя им. Минаха под дърветата, после към края на купола, където една-единствена улица с къщи и магазини заобикаляше гористата местност.

Най-напред забелязаха оредяващите дървета, а после и слисаните хора.

Бяха много.

Бяха се струпали в края на гората и втренчено гледаха яркожълтия спийдър, който приближаваше бавно към тях. Всички се отдръпнаха, за да им сторят място, а може би от страх, че ще пострадат. Хиацинт свали спийдъра на земята и го изключи.

Посегна към бутона, за да махне коланите.

— Чакай. — Синдер взе от поставката в краката си две шишенца. — Ние също можем да се заразим — рече тя и му подаде едното.

Без да се колебаят, двамата изпиха наведнъж лекарството. Хиацинт отвори спийдъра и изпъкналият таван се разтвори по средата като разчупен орех.

Той свали коланите, леко се прехвърли навън и стъпи върху мекия мъх. Синдер излезе не чак толкова грациозно от другата страна.

До този момент Хиацинт не се бе замислял много. А хората, които се нуждаеха от лекарството в този сектор, бяха много, но не можеше да им каже, че носят цели палета, тъй като можеше да се стигне до спречкване.

Той грабна едно шишенце и тръгна решително към навалицата.

Но едва беше направил няколко крачки, когато срещу него вместо окаяните дървосекачи се изправи стена от копия, дървени прашки и прътове.

Той замръзна на място.

Беше или твърде разсеян, за да не види, че всички са въоръжени, или тези хора се бяха упражнявали точно за такъв момент. Един мъж се отдели от тълпата с дървено копие в ръка.

— Кой си ти?

Но по очите на хората вече се четеше, че са познали Синдер, която докуца до Хиацинт и вдигна двете си ръце, за да покаже металната.

— Няма как да ви докажа, че не използвам обаянието си — подхвана тя, — но аз съм принцеса Селена. Не сме дошли тук, за да ви навредим. Хиацинт е приятел на принцеса Уинтър. Той й помогна да избяга от двореца, когато Левана се опита да я убие. — Замълча. — Първия път.

— Нашите приятели нямат артемизиански играчки като тази — рече мъжът и посочи с копието си спийдъра.

Хиацинт изръмжа.

— Тя не каза, че съм ваш приятел. Къде е принцесата?

— Хиацинт, не се опитвай да помагаш. — Синдер му хвърли гневен поглед. — Знаем, че принцеса Уинтър е болна, както и много от вашите приятели и близки…

— Какво става тук?

От тълпата се показа познато лице. Страните на момичето бяха толкова мръсни, колкото и в менажерията, а мазните й къдрици бяха провиснали. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше много бледа.

Скарлет замръзна.

— Синдер! — Но още щом понечи да се усмихне, я обзе подозрение и тя вдигна пръст. — Къде се срещнахме за първи път?

Синдер се поколеба за миг.

— В Париж, пред операта. Аз приспах Вълка, защото си мислех, че те напада.

Скарлет се усмихна широко и още преди Синдер да довърши, я грабна в обятията си, сетне изруга и отстъпи назад. Половин дузина войници я бяха последвали и сега се струпаха около нея като крайно разтревожени охранители. Изглеждаха кротки, но също и готови, ако решат, да разкъсат всеки в тълпата за секунди.

— Съжалявам… не биваше да идваш тук. Левана… — Скарлет се преви на две от неочаквано силната кашлица. Когато успя да си поеме дъх, по ръката й имаше тъмни петна кръв. — Тук е опасно — довърши тя, сякаш това не беше очевидно.

— Уинтър жива ли е? — попита Хиацинт.

Скарлет скръсти ръце не толкова, за да изглежда предизвикателно, колкото да скрие следите от болестта.

— Жива е, но е болна. Много от нас са болни. Левана я отрови с летумозис и чумата бързо плъзна навред. Сложили сме Уинтър в суспен…

— Знаем — прекъсна я Синдер, — носим лекарство.

Хиацинт вдигна шишенцето, което бе взел от спийдъра.

Скарлет се ококори, а хората наоколо се размърдаха. Повечето бяха свалили оръжията си, след като Скарлет и Синдер се прегърнаха, но не всички.

Хиацинт махна с ръка.

— Впрегнете мускулите си и помогнете да разтоварим спийдъра.

— Вземи едно и за себе си — добави Синдер. — Би трябвало да стигнат за всички заразени, а ние ще гледаме да останат, в случай че някой друг се разболее.

С шишенце в ръка, Хиацинт отиде до Скарлет и снижи глас:

— Къде е тя?

Скарлет се обърна към наобиколилите я войници.

— Пуснете го да види принцесата. Той няма да й стори зло. Стром, дай да направим отряд, който да раздаде лекарството.

Хиацинт вече не я слушаше. Тълпата се раздели и той видя как светлината на деня се отразява от стъклото на суспенсора. Тръгна натам.

Тук, насред пътя, който отделяше невзрачната болница от сенчестата гора, хората бяха направили нещо като светилище около Уинтър. Клончета и вейки, сложени на кръст, образуваха покривало в металната основа на суспенсора, скривайки отделението, което съдържаше животодаряващите течности и химикали. Маргаритки и лютичета бяха пръснати по стъкления похлупак, макар че много бяха изпопадали на земята.

Хиацинт поспря, за да обхване гледката, и си помисли, че Левана все пак не страда от параноя. Може би хората обичаха Уинтър и тя действително бе заплаха за короната на мащехата си, при все че във вените й не течеше благородническа кръв.

Шишенцето взе да пари в дланта му. Гласовете се смесиха с тенекиения звън на машините, с непрестанното бръмчене на животоподдържащите системи и бипкането на екрана, който показваше данните за състоянието на принцесата.

Хиацинт прекара ръка по капака и пръсна цветята. Под стъклото Уинтър изглеждаше заспала, само дето консервиращата течност придаваше на кожата й болнав, синкав цвят и привличаше погледа към белезите на лицето й.

А ето го и обривът. Подути, тъмни петна по ръцете и врата. Няколко бяха избили по брадичката и край ушите й. Хиацинт отново погледна ръцете й и макар че беше трудно да се види, той различи тъмни петна и по ноктите й. Последният, фатален белег на синята треска.

Но дори и така, Уинтър беше прекрасна, поне в неговите очи. Къдравата й коса се бе разстлала в гела, а плътните й устни бяха извити нагоре. Сякаш всеки миг щеше да отвори очи и да му се усмихне. С нейната шеговита, закачлива, неустоима усмивка.

— Суспенсорът е забавил биологичните процеси, включително развитието на болестта.

Хиацинт се сепна. Възрастен мъж стоеше от другата страна, а устата и носът му бяха покрити с маска. Отначало помисли, че мъжът иска да се предпази от заразата, но сетне видя синините изпод ръкавите му и разбра, че се опитва да спре разпространението й.

— Но не и треската — добави мъжът.

— Вие лекар ли сте?

Той кимна.

— Ако отворим суспенсора и лекарството ви не подейства, до един час тя ще умре.

— Колко ще живее, ако я оставим вътре?

Лекарят погледна лицето на принцесата, сетне стрелна очи в долната част на екрана.

— Седмица, ако сме оптимисти.

— А ако сме песимисти?

— Ден, два.

Хиацинт стисна зъби и вдигна шишенцето.

— Това е лекарство от лабораториите на Нейно Величество. То ще я излекува.

Мъжът присви очи и погледна зад Хиацинт. Хиацинт се обърна и видя, че Синдер и Скарлет стоят на почтително разстояние.

— Уинтър би му поверила живота си — рече Скарлет. — Аз казвам да го отворим.

Лекарят се подвоуми още малко, после отиде в другия край и въведе някакви команди на екрана.

Хиацинт изпъна гръб.

След миг течността започна да се отича с тих звук през невидимите тръбички на дъното и той зърна едно мехурче на стъклото. Удивително беше да види червенината на устните й и потръпването на очите под клепачите й.

Тя не беше труп.

Не беше мъртва.

Той щеше да я спаси.

Щом течността изтече, лекарят отново натисна нещо на екрана и капакът се плъзна по тънките релси, откривайки плиткото легло, в което лежеше Уинтър.

Мократа й от гела коса се бе напластила около лицето й, а кожата й блестеше на светлината. Хиацинт пъхна дланите си между нейните. Кожата й беше хлъзгава и синкавият оттенък по ноктите й вече се виждаше ясно.

Лекарят започна да сваля иглите и тръбичките, които окисляваха кръвта й и поддържаха мозъка и сърцето й живи по време на спокойния сън. Хиацинт проследи с поглед сръчните, сбръчкани ръце, готов да изблъска мъжа, ако му се стореше, че прави нещо нередно. Но ръцете на лекаря бяха спокойни и опитни.

Постепенно тялото на Уинтър започна да реагира — вече не беше на изкуствена поддръжка. Гърдите й започнаха да се надигат. Студените й пръсти помръднаха. Хиацинт остави шишенцето до нея и коленичи сред разпилените клонки и цветя. Докосна с два пръста китката й. Пулсът й се усилваше.

Погледна лицето й и зачака мига, когато щеше да отвори очи. Когато щеше да се събуди, да оживее и отново да бъде напълно недостижима за него.

Той трепна. Всичко беше твърде сюрреалистично и почти беше забравил. Уинтър, с корона от цветя, лежеше върху клонките от дърветата. Тя все така беше принцеса, а той все така беше никой.

Тази мисъл не му излизаше от ума. И докато чакаше, се опита да запомни спящото й лице, докосването на ръката й, като се питаше какво ли би било всеки ден да вижда спокойното й, спящо лице.

Зад гърба му се чу потропване и Хиацинт си спомни, че имат публика. Хората прииждаха и макар да не го притесняваха, бяха по-близо, отколкото му се искаше.

А той стоеше тук и мислеше за зората и първите лъчи на слънцето в спалнята им.

Хиацинт се изправи и махна на тълпата.

— Вие нямате ли си планове, които да обмисляте?

— Искаме да знаем, че Уинтър е добре — рече Скарлет. Тя държеше празно шишенце. Синдер се бе погрижила тя да бъде сред първите, които са взели лекарството.

— Събужда се — рече лекарят.

Хиацинт се обърна навреме да види потръпването на клепките й.

С една ръка лекарят хвана Уинтър за рамото, с другата поднесе портскрийн над тялото й, за да следи функциите му.

— Органите реагират нормално на реанимацията. Гърлото и дробовете ще я болят известно време, но предлагам да не губим време и да й дадем лекарството още сега.

Уинтър отвори очи, зениците й бяха разширени. Хиацинт стисна ръба на суспенсора.

— Принцесо?

Тя примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да премахне остатъците от гела по миглите си. Погледна Хиацинт.

Въпреки сдържаността си, той се усмихна широко с облекчение. Колко пъти само си бе мислил, че никога повече няма да я зърне.

— Здравей, беля — прошепна той.

Устните й се разтегнаха в уморена усмивка. Ръката й се удари в стената на суспенсора, сякаш искаше да го стигне. Хиацинт я пое и я леко я стисна. С другата вдигна шишенцето и разви капачето.

— Трябва да изпиеш това.