Мариса Мейър
Уинтър (65)

Глава шестдесет и четвърта

Сънува Ран, по-малкия си брат, след като се бе превърнал в чудовище. В съня Ран приближаваше жертвата си, мускулите му се очертаваха под кожата, в ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. Сви ръка в юмрук, сетне разтвори длан и се показаха острите върхове на ноктите му, които сам бе изпилил. Очите му искряха, защото знаеше, че жертвата му няма къде да избяга.

Ран изръмжа, заби нокти в тялото й и я хвърли. Нея. Неясната сянка се превърна в момиче, запратено в статуята на пресъхнал фонтан. Момичето кървеше, червената й коса беше мръсна, очите й — кръвясали от страх.

Вълка гледаше и не можеше да стори нищо. Тялото му се беше вкаменило и само мислите му бяха свободни; беше нащрек. Отново и отново му повтаряха, че я е предал.

Сцената се смени. Сега беше момче и за първи път се срещаше с глутницата си. Опитваше се да свикне с факта, че са отнели лунната му дарба и са го превърнали в нещо неестествено. Нещо, което щеше да го направи по-добър войник на кралицата. Останалите момчета го гледаха с ненавист и недоверие, макар че той не разбираше защо. Той беше като тях. Пешка, мутант.

Точно като тях.

В главата му отекна изстрел. Той стоеше насред прашен, претъпкан с народ площад. Майка му се свлече до него. В краката му имаше локва кръв. Но това не бяха неговите крака, а огромни лапи, които сновяха напред-назад, усещаше мириса на майчината му кръв…

Сънят свърши така, както бе започнал. С пребитото момиче, обляно в кръв. То пълзеше, опитваше се да избяга. Претърколи се по гръб. Той подуши кръвта й. Усещаше как страхът й се стеле на мощни вълни. Виждаше омразата в очите й.

Този път той беше хищникът. Този път тя гледаше към него.

Вълка се събуди в шок. Спри Ран. Убий алфата. Бягай. Спаси я. Намери старицата. Убий Яил и изтръгни още сърцето от гърдите му. Намери родителите му. Влез в неговата глутница. Разкъсай крайниците им. Скрий се. Бъди смел. Защити я. Намери я. Спаси я. Убий я…

— Малко помощ тук!

Той отвори очи, но видя единствено яркото осветление. Някой затискаше ръцете му. Не един, бяха много. Той изръмжа, щракна със зъби, но улови само въздух.

— Звезди на небесата — простена някой. — Не съм виждал никой като него да се буди по този начин. Дайте ми успокоителното.

— Не, не го приспивай — нареди една жена с нежен и спокоен, но властен глас. — Нейно Величество поиска да го види.

Освободиха едната му ръка. Отвързаха въжетата. Нещо одра ръката му, но той беше твърде изтощен, за да види какво. Изведнъж сграбчи най-близкото тяло, което виждаше смътно, и го метна над главата си. Чу се писък, а след него хрущене на метал.

— Какво…

Сграбчи още един човек и го стисна с две ръце за гърлото. Ей сега ще го прекърши…

Остра болка прониза ръката му. Той пусна непознатия, който залитна назад и пое жадно въздух.

Вълка пак се свлече на масата. Болката беше краткотрайна и той можеше да движи ръката си.

Това изобщо не беше маса. Обграждаха го тънки стени. Множество тръбички с игли бяха забити под кожата му. Той направи гримаса и извърна лице. От гледката му се повдигна.

Не! Пак игли. Поредният суспенсор. Поредните операции.

Чуха се стъпки и той погледна към краката си. На фона на яркото осветление се очертаваше нечий силует. Жена с червената роба на чародей, с гарвановочерна коса, вързана на кок.

— Добре дошъл, алфа Кесли.

Вълка преглътна, гърлото го заболя. Нещо не беше наред. Много неща не бяха наред. Нещо на лицето му. Маска или…

Той посегна към устата си, но въжетата спряха ръката му и този път не се съпротивлява.

— Довършете възстановителните процедури — рече чародейката. — Сега е доста дружелюбен.

Още една жена се появи плахо, разтривайки врата си. Тя огледа предпазливо Вълка и започна да сваля иглите от ръцете му, сетне откачи сондите от скалпа му. При всяко докосване, той трепваше от болка.

— Можеш ли да седнеш? — попита лаборантката.

Вълка напрегна мускулите си и се изправи. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Съзнанието му беше помрачено, но тялото му бе готово за битка. Нервите му сякаш пареха от неизразходвана енергия.

Лаборантката му подаде чаша с оранжева течност. Той я подуши, сбърчи нос от отвращение, сетне допря чашата до устните си.

Спря. Отдръпна чашата.

Вдигна свободната си ръка, опипа устата си. Носа. Челюстта си.

Целият се сгърчи от ужас.

Свършено беше. След като години наред се опитваше да избегне превръщането си в едно от чудовищата на кралицата, най-сетне това се случи.

— Нещо нередно ли има, алфа Кесли?

Той впери поглед в очите на чародейката. Тя го наблюдаваше така, както се наблюдава тиктакаща бомба. Не можеше да опише с думи объркването, смущението, яростта и куп потребности, които пулсираха в мозъка му, потребности, които не можеше да назове. И без това смяташе, че не е в състояние да говори. Изпи оранжевата течност.

Сънят се завърна на ярки, разпокъсани епизоди. Червената коса на момичето. Животинската ярост на брат му. Майка му, просната мъртва в краката му.

Ала неизбежно споменът го връщаше към красивото момиче с остър език. Това беше най-яркият му спомен, защото още усещаше омразата й.

Спомените и страховете му преплитаха хаотично и той вече не можеше да различи кое е истина и кое сън. Главата го болеше.

— Какво казахте, че е различно у него? — Чародейката заобиколи от другата му страна.

Лаборантката разгледа данните във вградения в суспенсора екран.

— Мозъкът му е бил по-активен от обичайното в последните фази на новата модификация. Обикновено мутантите се будят просто… гладни. А не буйстват. Едва по-късно, когато си възвърнат силата, почват да беснеят.

— Той сякаш е пълен със сила.

— Забелязах. — Жената поклати глава. — Може би се дължи на това, че ускорихме процеса. Обикновено продължава една седмица. Умът и тялото му минаха през много неща за кратко време и това вероятно е причинило агресията.

— Готов ли е да служи на кралицата?

Лаборантката хвърли поглед на Вълка. Той смачка чашката в юмрука си. Тя преглътна и отстъпи назад.

— Колкото всеки друг войник. Но ви предлагам първо да го нахраните, а след това да го пратите на служба. Освен това обикновено след края на операциите те тренират поне месец с чародей, за да може господарят им да научи биоелектрическите им особености и да ги контролира възможно най-добре…

— Те не са пригодени да бъдат контролирани.

Жената се намръщи.

— Разбирам, но могат да се научат на подчинение. Той е зареден пистолет. Не бих препоръчала да го вкарате в зала, пълна с народ, без някой да го контролира.

— Нима не е ясно, че аз мога да го контролирам?

Лаборантката хвърли поглед към Вълка и към смачканата чаша в ръката му. Тя вдигна ръце.

— Аз съм тук, за да се погрижа телата им да не отхвърлят модификациите.

Вълка прекара език по острите си зъби. Месеци бяха минали, докато свикне с имплантите, а сега пак нещо не беше наред. Прекалено големи. Прекалено остри. Чувстваше тъпа болка в цялата си челюст.

Чародейката заобиколи суспенсора.

— Алфа Зеев Кесли, ти отново си войник в армията на кралицата. За зла участ, твоята глутница от специални агенти се разпадна след първата атака в Париж, а няма време да се запознаеш с нова. Засега ще служиш като вълк единак.

Тя се усмихна. Вълка остана сериозен.

— Аз съм чародей Бемент, но ти ще се обръщаш към мен с „господарке“ — продължи жената. — На теб ти беше оказана голяма чест. Кралицата желае да бъдеш част от личния й антураж по време на коронацията, когато ще получи титлата императрица на Източната република на Земята. Тъй като в миналото си показвал склонност към бунт, тя смята, че твоето присъствие като верен неин страж ще бъде послание към всеки, който дръзне да заплаши короната. Можеш ли да се досетиш какво е посланието?

Вълка мълчеше.

Гласът на чародейката Бемент се превърна в заплашителен шепот:

— Щом веднъж си бил собственост на кралицата, оставаш неин завинаги. — Тя забарабани с пръсти по суспенсора. — Да видим дали този път ще го запомниш.

Чакаше отговор. Но Вълка не отговори и тя присви очи.

— Забрави ли обучението си? Когато някой чародей ти говори, правилният отговор е…?

— Да, господарю… господарке. — Сякаш някой теглеше насила думите от устата му — рефлекс, който бе придобил след години, прекарани с чародея Яил. Изтръгни сърцето от гърдите му!

Вълка се сгърчи и устата му напълни със слюнка. Беше гладен!

— На кого служиш ти, алфа Кесли?

На кого служеше ли?

Красивото лице на кралицата, седнала на трона си, изникна в паметта му. Тя гледаше как глутниците се бият, за да спечелят благоволението й. Той копнееше да я впечатли. Убиваше заради нея. И се гордееше с това.

— Аз служа на моята кралица — отвърна той по-силно.

— Правилно. — Бемент се надвеси над суспенсора, но Вълка не извърна поглед встрани. Устата му беше пълна със слюнка. Можеше да подуши кръвта под кожата й. Но щом си помисли да я захапе, болезнен спомен нахлу в съзнанието му.

— Казаха ми, че докато си бил на Земята, си си взел женска оттам.

Тялото на Вълка се изопна. Червената коса се мерна пред очите му.

— Какво ще направиш, ако я видиш днес?

Той видя как я запращат в статуята. Тя пълзеше. Гледаше го с ужас и омраза.

В гърлото му отекна ръмжене.

— Земляните имат най-сладкото месо.

Устните на чародейката се извиха нагоре.

— Ще се справи отлично. — Тя се отдръпна от суспенсора и мина край лаборантката и пострадалата й колежка. — Изкъпете го. Нали знаете, че Нейно Величество много държи на външността.