Мариса Мейър
Уинтър (4)

Глава четвърта

Синдер лежеше на земята и оглеждаше помпите, тръбите и турбината за кислорода на огромния двигател на „Рампион“. Схемите, които свали още преди седмици, стояха наложени върху двигателя пред очите й — киборгски трик, който безброй пъти й бе влизал в работа, докато работеше като механик в Ню Бейджин. Тя уголеми изображението на един цилиндър с дължината на ръката й, закътан до стената на помещението, в което се намираше двигателят. От двете му страни стърчаха тръби.

— Тук ще е проблемът — измърмори тя и скри схемата. Мушна се под турбината, обирайки прахоляка с раменете си, и седна. В лабиринта от жици, бобини, тръби и помпи имаше място, колкото да се свре.

Синдер затаи дъх и долепи ухо до цилиндъра. Металът беше леденостуден.

Почака. Ослуша се. Нагласи силата на звука в аудиосензорите си.

И чу отварянето на вратата.

Хвърли поглед назад и на жълтеникавата светлина от коридора забеляза сивите панталони на военна униформа. Можеше да бъде всеки на кораба, но излъсканите черни официални обувки…

— Ехо? — провикна се Каи.

Сърцето й се разтуптя, както ставаше всеки път.

— Тук отзад съм.

Каи затвори вратата и клекна в другия край на помещението, обграден като в рамка от тракащите бутала и въртящите се охладители.

— Какво правиш?

— Проверявам кислородните филтри. Един момент.

Тя отново допря ухо до цилиндъра. Ето на — тихо тракане, все едно вътре имаше камъче, което се удряше по стените.

— Аха! — Синдер измъкна един гаечен ключ от джоба си и се захвана да развинти болтовете в двата края на цилиндъра. Щом го освободи, корабът странно притихна — точно като бучене, което човек забелязва едва когато е спряло. Каи повдигна вежди.

Синдер надникна в цилиндъра, после напъха пръстите си вътре и извади сложен по конструкция филтър. Беше направен от малки каналчета и процепи, всичките покрити с тънък сив слой прах.

— Нищо чудно, че така друса при излитане.

— Предполагам, че не ти трябва помощ.

— Не. Освен ако не искаш да ми намериш метла.

— Метла?

Синдер вдигна филтъра и го чукна в една от тръбите над главата си. Облак прах я посипа и покри косата и ръцете й. Тя се закашля, зарови нос в ръката си и отново чукна филтъра, докато излезе всичкия прах.

— А! Метла. Ясно. Сигурно има в кухнята.

Синдер примигна и му се ухили. Обикновено Каи беше крайно самоуверен и в редките мигове, когато губеше почва под краката си, го обземаше безпокойство. А днес не за първи път му се случваше да бъде неуверен. Със събуждането си на борда на „Рампион“ Каи узна, че се намира на дванадесет хиляди километра от естествената си среда, но въпреки това през изминалите седмици той се бе приспособил към живота на кораба. Научи основните термини, хранеше с консерви и сушени храни, без да роптае, и смени сватбения си костюм с обикновената военна униформа, която всички носеха. Настояваше да помага там, където беше по силите му, дори им сготви някои от онези безвкусни ястия, макар Ико да отбеляза, че като техен кралски гост, те би трябвало да му прислужват. Предложението й разсмя Трън, а Каи се почувства още по-неловко.

И въпреки че Синдер не можеше да си представи Каи да абдикира от трона и да заживее като космически пътешественик и авантюрист до края на дните си, беше очарователно да го наблюдава как се опитва да прилича на тях.

— Пошегувах се — каза му. — Помещенията с двигателя обикновено са мръсни. — Отново прегледа внимателно филтъра, реши, че вече е задоволително чист, натика го обратно в цилиндъра и го завинти на мястото му. Бученето пак начена песента си, но тракането беше изчезнало.

Синдер изпълзя изпод турбината и тръбите с краката напред. Все тъй клекнал, Каи погледна към нея и се засмя.

— Ико е права. Истина е, че не можеш да останеш чиста за повече от пет минути.

— Това е част от работата ми. — Тя седна, а от раменете й заваля водопад от мъхчета.

Каи изтупа по-едрите прашинки от косата й.

— И откъде си научила всичко това?

— Кое, това ли? Та има ли човек, който да не може да почисти един кислороден филтър.

— Повярвай ми, повечето хора не могат. — Той подпря лакти на коленете си и зарея поглед из стаята. — И ти знаеш какво правят всичките тези неща?

Тя проследи погледа му към всяка жичка, всеки колектор, всяка бобина и сви рамене.

— Да, може да се каже. С изключение на онова голямо нещо в ъгъла, дето се върти. Изобщо не мога да проумея какво прави. Но надали е нещо важно?

Каи завъртя очи.

Синдер се улови за една тръба, повдигна се и мушна обратно ключа в джоба си.

— Изобщо не съм се учила. Просто поглеждам нещо и разбирам как работи. Веднъж щом това ти се изясни, можеш да намериш начин да го поправиш.

Тя се опита да изтупа и последните прашинки от главата си, но те сякаш нямаха край.

— О, значи просто поглеждаш нещо и разбираш как работи — попита Каи с привидна сериозност и се изправи до нея. — И това ли е всичко?

Синдер нагласи опашката си и сви рамене, неочаквано засрамена.

— Проста механика.

Каи обгърна с ръка кръста й и я притегли към себе си.

— Напротив, изобщо не е проста. — Почисти с палец нещо от бузата й. — Да не говорим, че е абсурдно привлекателна — рече и после я целуна по устните.

За миг Синдер се изопна, напрегната, но сетне целувката я стопли, разтопи я. Всеки път вълнението неизменно биваше същото, а към него се прибавяше удивлението и замайването. Това беше седемнадесетата им целувка (мозъчният й интерфейс отбелязваше броя — в известен смисъл против волята й) и тя се питаше дали някога ще свикне с това чувство. Да бъде желана, когато цял живот вярваше, че няма да се намери и един човек, който да гледа на нея другояче, освен като на чудат научен експеримент.

Камо ли пък едно момче.

И то не кое да е, а Каи, който беше умен, честен, добър и можеше да има всяко момиче. Всяко.

Синдер въздъхна и се подпря на него. Каи се улови за една от тръбите над тях и я притисна в конзолата на главния компютър. Тя не се противи. Макар тялото й да не й позволяваше да се изчервява, когато той беше тъй близо, някаква непозната топлина обливаше всеки милиметър от нея. Всяко нервно окончание пулсираше, искреше и дори това да беше седемнадесетхилядната им целувка, пак нямаше да й омръзне.

Тя плъзна ръце около врата му и се притисна плътно в тялото му. Топлината на гърдите му се просмука през дрехите й. Усещането беше прекрасно.

Но вечно готово да помрачи щастието й, дебнеше и съзнанието за краткотрайността на мига — те не можеха да останат заедно.

Не и докато Каи беше сгоден за Левана.

Ядосана от нахлуването на тази мисъл в главата й, тя го целуна настойчиво, но мислите й си знаеха своето и не й даваха мира. Дори да успееха и Синдер да си върнеше трона, тя трябваше да остане на Луната като новата кралица. Не разбираше много от тези неща, но й се виждаше трудничко да поддържа връзка между две планети…

Ъъ, една планета и една луна.

О, все едно.

Въпросът беше, че от Каи щяха да я делят 384 000 километра, което си беше доста разстояние и…

Каи се усмихна и прекъсна целувката.

— Какво има? — прошепна тихо.

Синдер се облегна назад и го погледна. Косата му беше пораснала и още малко щеше да стане рунтава и развлачена. Докато беше принц, за неговия съвършен външен вид винаги се бяха грижили старателно. Но след това беше станал император. През седмиците, последвали коронацията му, той се бе опитал да предотврати войната, да залови бегълката, да избегне сватбата с Левана и да понесе несгодите на собственото си отвличане. В резултат на това прическите се бяха превърнали в лукс, от който можеше да се лиши.

Тя се поколеба, а сетне попита:

— Случва ли ти се да мислиш за бъдещето?

На лицето му се изписа предпазливост.

— Разбира се.

— А там… има ли място за мен?

Погледът му се смекчи. Той пусна тръбата и прибра един кичур коса зад ухото й.

— Зависи дали мисля за хубавото бъдеще, или за лошото.

Синдер сгуши глава под брадичката му.

— Значи поне едното включва и мен.

— Планът ни ще сполучи — рече Каи над главата й. — Ние ще победим.

Тя кимна. Зарадва се, че той не може да види лицето й.

Победата над Левана и възкачването на трона на Луната беше едва началото на цяла галактика тревоги. Тя отчаяно мечтаеше да остане тук, сгушена на кораба, с Каи, на сигурно, сами… но това беше обратното на съдбата, която ги очакваше. Веднъж да отстранят Левана, Каи щеше да се върне към задълженията си на император на Източната република и рано или късно щеше да си намери императрица.

В жилите на Синдер течеше кралска кръв и тя бе в пълното си право да предяви претенции за Луната, пък и хранеше надеждата, че пред Левана лунитяните ще изберат всеки друг владетел, даже и едно политически неграмотно момиче, чието тяло е 36,28 процента изработено от кибернетични и изкуствени материали.

Но в Източната република тя се бе сблъскала с хорските предразсъдъци и нещо й подсказваше, че лунитяните няма да я приемат на драго сърце.

Тя дори не беше сигурна, че иска да стане кралица. Още не можеше да свикне с мисълта, че е принцеса.

— Всяко нещо по реда си — прошепна тя и се опита да усмири развилнелите се мисли.

Каи я целуна по челото (но мозъкът й не отчете това за осемнадесетата целувка), сетне се отдръпна.

— Как върви тренировката ти днес?

— Добре. — Тя се освободи от прегръдката му и огледа двигателя. — О, чакай! Тъй и тъй си тук, ще ми помогнеш ли? — Синдер мина зад него и отвори една вратичка в стената. Отвътре се показа топка заплетени жици.

— Каква деликатна смяна на темата.

— Не сменям темата — рече тя, макар че покашлянето й отрече казаното току-що. — Ще свържа отново орбиталните настройки, за да може корабната система да работи по-ефикасно, докато кръжим. Товарните кораби са предназначени за чести кацания и излитания, а не за постоянно…

— Синдер!

Тя нацупи устни и изтръгна още два-три конектора.

— Тренировките вървят добре – повтори тя. — Ще ми подадеш ли клещите на пода?

Каи огледа пода, сетне грабна два инструмента и ги вдигна нагоре.

— Лявата ръка. — Той й подаде клещите. — Борбата с Вълка става все по-лесна. Но ми е трудно да кажа дали се дължи на моето заякване, или на… нали знаеш.

Синдер не можеше да намери думи за това. След залавянето на Скарлет Вълка не приличаше на себе си. Държеше го единствено решителността му да отидат на Луната, колкото може по-скоро и да я спаси.

— Но каквато и да е причината, струва ми се, че той ме научи на каквото можа. Оттук насетне трябва да се оправям сама. — Тя огледа заплетените жици и наложи върху тях диаграмата от ретина-дисплея. — И бездруго през цялото време това беше първоначалната ми тактика. — Сбърчи чело и подряза жиците. — Дръж така тези жици и не ги допирай.

Каи се намести до нея и хвана жиците, които му показа.

— Какво ще стане, ако се допрат?

— Ами може би нищо, но има малка вероятност корабът да се самовзриви. — Тя издърпа две от току-що срязаните жици и започна да ги свързва наново.

Каи не смееше да диша, докато тя взе една от опасните жици от ръката му.

— Защо не се упражняваш върху мен?

— В какво да се упражнявам?

— Ами тази твоя дарба да манипулираш съзнанието.

Синдер застина с клещите над една синя жица.

— Категорично не.

— Защо?

— Дадох дума, че никога няма да те манипулирам, и няма да се отметна.

— Но ако аз знам, това няма да е манипулация. — Той се поколеба. — Поне така ми се струва. Може да използваме кодова дума, за да знам кога ме манипулираш. Например… как се казваше това нещо?

— Клещите ли?

— Например клещи.

— Не.

— Или нещо друго.

— Няма да се упражнявам върху теб. — Синдер мушна клещите в джоба си, съедини и останалите жици и освободи Каи от задължението му. — Готово. Да видим как ще работи сега.

— Синдер, аз и без това няма какво да правя. Това е самата истина. Тези седмици на кораба ми дадоха да разбера, че не умея нищо. Не мога да готвя. Не мога да поправям. Не мога да помагам на Крес със следенето. Не разбирам нищо от оръжие и ръкопашен бой… Освен да говоря, за друго не ме бива, но от това има полза само в политиката.

— Да не пренебрегваме способността ти с една усмивка да докараш до припадък всяко момиче.

В първия момент от гняв Каи не я чу, но после лицето му се проясни и той се усмихна.

— Да — рече тя и тръшна капака. — Ето в това те бива.

— Говоря сериозно, Синдер. Искам да се чувствам полезен. Искам да помагам.

Тя се обърна с лице към него. Намръщи се. Замисли се.

– Клещи.

Каи се уплаши малко, по лицето му премина сянка на съмнение. Но сетне вирна брадичка. Изпълнен с доверие.

Синдер съвсем лекичко сръчка волята на Каи и накара ръката му да се пресегне и да извади гаечния ключ от задния й джоб. Не й струваше повече усилия от това да контролира собствените си изкуствени крайници. Стигаше просто да си помисли нещо и можеше да го накара да направи всичко.

Каи примигна към клещите.

— Не беше зле.

— О, Каи.

Той я погледна, после обърна очи към ключа и в този миг ръката му повдигна инструмента до нивото на очите. Пръстите му, които вече не бяха под негов контрол, го завъртяха — ту под един пръст, ту над друг. Отначало бавно, а сетне по-бързо, докато блясъкът на метала заприлича на фокуснически номер.

Каи зяпаше с благоговение, но и с известен страх.

— Винаги съм се питал как го правиш.

— Каи.

Той вдигна поглед към нея, а ключът танцуваше в пръстите му.

Синдер сви рамене.

— Детска игра. Мога да те манипулирам, докато се катеря по планински склон или пък… решавам сложни математически уравнения.

Той присви очи.

— Ти имаш калкулатор в главата си!

Синдер се засмя и освободи ръката на Каи. Ключът изтрополи на пода и той отскочи назад. Щом разбра, че отново може да владее ръката си, се наведе и го вдигна.

— Това няма никакво значение. С Вълка има някакво предизвикателство, нужно е да се съсредоточа, но със земляните…

— Добре, разбрах накъде биеш. Но какво мога да правя? Чувствам се толкова непотребен, шляя се безцелно на кораба, в това време войната бушува, вие всички правите планове, а аз просто чакам.

Синдер долови раздразнението в гласа му и се нацупи. Каи носеше тежкото бреме за живота на милиарди хора, които беше изоставил, макар че нямаше друг избор. Тя не му беше дала друг избор.

Каи обаче се бе държал мило с нея. След онази първа кавга, след като се събуди на борда на „Рампион“, той внимаваше вече да не я вини за раздразненията си. Но това не изкупваше вината й. И двамата го знаеха и понякога Синдер се чувстваше така, като че ли е уловена в танц, чиито стъпки не знае. И двамата избягваха тази очевидна истина, за да не разрушат общата основа, на която бяха стъпили. Крайно несигурното си щастие, което бяха открили.

— Единствената ни възможност за успех е да убедиш Левана да бъде домакиня на сватбата на Луната. Сега можеш да помислиш как да я прилъжеш. — Приведе се напред и го целуна нежно по устата. (Осемнадесет.) — Имаме късмет, че си такъв сладкодумен бъбривец.